Даниъл Силва
Другата жена (41)

39.
Горна Галилея, Израел

Трябваше да се свърши едно последно нещо. Онова, което Габриел преди много часове бе позволил да излезе от фокуса на вниманието. Не беше нещо сериозно, помисли си той, въпрос на поддръжка, малко прах, който трябваше да се смете на лопатата, преди да бъде позволено на Сергей Морозов да поспи няколко часа. Тази лъжа, каза си Габриел. Това бе неговото вътрешно прикритие.

А всъщност през цялата нощ не бе мислил за нищо друго. Това представляваше дарбата на майстора на разпита, способността да остави един въпрос без отговор и да продължи да натиска по други. В този процес Габриел изрови планина от ценна разузнавателна информация. И не на последно място сред нея бе местонахождението на тайника в Монреал, използван от руската „нелегална“, работеща под прикритие във Вашингтон. А нейната основна задача бе да обслужва дългосрочен агент, проникнал във върховете на англо-американския разузнавателен съюз. Единственият агент на Саша. Делото на живота му. Неговото постижение. Къртица — според жаргона на занаята.

Само местонахождението на тайника си струваше риска от отвличането на Сергей Морозов. Но коя бе легендарната фигура, помогнала на Саша да вербува къртицата? Габриел зададе отново този въпрос, докато се приготвяше да си тръгне.

— Казах ти, слуховете никога не го назоваваха по име.

— Чух те първия път, Сергей. Но кой е той? Един ли е, или са двама? Да не би да е екип от офицери? Или жена? — И след дълго мълчание добави: — Изобщо руснак ли е?

И този път, може би защото бе прекалено изтощен да лъже или защото знаеше, че е безсмислено, Сергей Морозов заговори:

— Не, Алон, не е руснак. Руснак по симпатии — да. Руснак като исторически мироглед — със сигурност. Но си остана англичанин до мозъка на костите дори след като дойде при нас. Ядеше английска горчица и английски конфитюр, пиеше скоч от бъчвата и следеше религиозно резултатите от мачовете по крикет в „Таймс“.

Тъй като тези думи бяха произнесени на немски, двамата охранители зад гърба на Габриел не реагираха. Не реагира и Михаил, който се бе отпуснал сънливо отдясно на Морозов и изглеждаше, все едно него бяха разпитвали цяла нощ. Габриел също не реагира, само забави скоростта, с която си водеше записки.

— Саша ли ти каза това? — попита той тихо, така че да не развали момента.

— Не — поклати глава руснакът. — Беше в една от папките му.

— Коя папка?

— Стара.

— От времето, когато КГБ беше НКВД?

— Значи, слушал си все пак.

— Всяка дума.

— Саша я бе оставил на бюрото си една вечер.

— И ти погледна вътре?

— Беше против правилата му, но да, погледнах, когато той отиде до основната сграда, за да поговори с шефа.

— И какво щеше да се случи, ако те бе видял?

— Щеше да предположи, че съм шпионин.

— И да нареди да те застрелят — довърши Габриел.

— Саша ли? Сам щеше да го направи.

— Защо пое този риск?

— Не можах да устоя. Папки като тази са светите писания на нашата служба. Тората — добави той заради Габриел. — Дори човек като мен, чиято майка е работила за Андропов, рядко получава достъп до такива документи.

— И когато я отвори, какво видя?

— Име.

— Неговото име ли?

— Не — отговори Морозов. — Името беше Ото. Кодово име на агент на НКВД. В документа ставаше въпрос за среща на Ото в Риджънтс Парк в Лондон.

— Кога?

— През юни — обясни Морозов. — Юни 1934 година.

Ото, Риджънтс Парк, юни 1934 година… Това бе може би най-прочутата и съдбовна среща в историята на шпионажа.

— Ти си видял истинското досие? — попита Габриел.

— Бе като да прочета Десетте Божи заповеди в оригинал. Едва виждах страницата, бях заслепен от вълнение.

— Имаше ли и други папки?

Да, отговори Сергей Морозов, имало и много други папки, включително и няколко, написани на развален руски от легендарния сътрудник на Саша, мъжа, който бе руснак по симпатии, но англичанин до мозъка на костите си. В едната ставало въпрос за жена, с която той се запознал в Бейрут, където бе работил няколко години като журналист, започвайки през 1956 година.

— Коя е била тя?

— Също журналистка. По-важното е, че е била убедена комунистка.

— Какво е било естеството на отношенията им?

— Не е било професионално, ако това ме питаш.

— Тя му е била любовница?

— Една от многото — каза Сергей Морозов. — Но е била различна.

— Как така?

— Имаше дете.

Бързият ритъм на въпросите на Габриел извади Михаил от сънливостта му.

— Как е името на жената?

— В папката не се споменаваше.

— Националност?

— Нямам представа.

— Ами детето? Момче или момиче?

— Моля те, Алон, стига ми за една нощ. Остави ме да поспя и ще започнем отново на сутринта.

Но вече бе сутрин, и то късна, явно нямаше време за сън. Габриел го притисна още по-силно и руснакът, който бе като пиян от умора, описа съдържанието на последната папка. Беше се осмелил да я отвори онази вечер, преди великият Саша да се върне в дачата.

— Беше лична оценка, написана от англичанина в началото на 70-те години на XX век, в която се предсказваше рухването на комунизма.

— Еретичен материал — кимна Габриел.

— Никой съветски гражданин, дори и баща ми, не би се осмелил да напише нещо подобно.

— Значи, англичанинът е бил свободен да казва това, което другите не са могли?

— Не публично, но за вътрешна употреба е можел да изразява мнението си.

— Защо би написал подобен документ?

— Боял се е, че ако комунизмът рухне, Съветският съюз вече няма да може да бъде пътеводна светлина за онези на Запад, които са вярвали, че капитализмът е несправедлив.

— Полезните идиоти.

— Признавам, че това е един от случаите, в които другарят Ленин е трябвало по-внимателно да си подбира думите.

Англичанинът, продължи Сергей Морозов, със сигурност не се бе смятал за полезен идиот, нито дори за предател. Той виждал себе си преди всичко като офицер на КГБ. И се боял, че ако комунизмът се провали в единствената страна, в която бе приложен, малцина от влиятелните личности на Запад ще последват неговия път на тайна преданост към Москва. И така няма да оставят на КГБ друг избор, освен да разчита на платени и изнудени агенти. Но ако КГБ искаха истински агент, който да проникне в сърцето на западното разузнаване — къртица, която да си прокопае път до позиция с влияние и да шпионира по съвест, а не заради пари, — трябваше сами да си го създадат.

Това, каза Сергей Морозов, правело безценно постижението на Саша — да създаде идеалния шпионин с помощта на най-великия предател на всички времена. Затова Константин Киров трябвало да бъде наказан с най-голяма строгост във Виена. А пък Алистър Хюз, чието единствено престъпление бе психическото му заболяване, да бъде убит на гаровия площад в Берн.

Имаше дете…

Да, помисли си Габриел, това би обяснило всичко.