Даниъл Силва
Другата жена (72)

70.
Уисконсин авеню, Вашингтон

Бягай…

От какво да бяга? От кого? Къде?

Ребека разгледа номера на айфона си. Нищо не й говореше. Най-вероятно източникът на съобщението бе Московският център или вашингтонската резидентура. Или може би, помисли си тя, беше някакъв трик. Измама. Само шпионин би побягнал.

Намръщи се към екрана заради камерите, които без съмнение я следяха, и натискайки измамна икона, превърна доклада си в дигитален прах. Вече го нямаше, никога не бе съществувал. След това натисна друга фалшива икона и изчезна и самото приложение. Вече липсваха каквито и да е доказателства за държавна измяна на телефона й или във вещите й. Само оръжието беше в дамската й чанта, бе го пъхнала там, преди да излезе от къщата. Изведнъж се почувства доволна, че бе у нея.

Бягай…

Откога знаеха? И колко…! Бяха ли наясно, че шпионира за Московския център? Или пък че е родена и възпитана да бъде шпионин, че е дъщеря на Ким Филби и делото на живота на Саша? Спомни си необичайното посещение на Греъм в дома й предната вечер и тревожната вест, че Даунинг стрийт възнамерява да скъса дипломатическите връзки с Москва. Беше лъжа, помисли си тя, която целеше да я накара да се свърже с водещите си офицери. Нямаше никакъв план за прекъсване на отношенията с Русия, нито насрочена среща в Лангли. Подозираше обаче, че на международно летище „Дълес“ наистина чакаше самолет. Той щеше да я отведе обратно в Лондон, където да е подръка на британската съдебна система.

Бягай…

Не още, помисли си тя. Не и без план. Трябваше да реагира методично, както бе направил баща й през 1951 година, когато бе разбрал, че Гай Бърджис и Доналд Маклийн са избягали в Съветския съюз и са го оставили опасно открит. Той бе отишъл с колата си до полята на Мериланд и бе заровил там фотоапарата и филмите от КГБ. Надолу по реката, близо до остров Суейнсън, в основата на огромен чинар… Колата на Ребека обаче нямаше да й свърши работа. На нея със сигурност имаше проследяващо устройство. Това обясняваше защо не бе забелязала никакви преследвачи.

За да се спаси — да избяга — Ребека се нуждаеше от кола и достъп до неподслушван телефон. Саша я бе уверил, че при спешен случай той ще успее да я изтегли в Москва така, както Юрий Модин бе извел баща й от Бейрут. Ребека разполагаше с телефон, на който да се обади в руското посолство, и кодова дума, с която да съобщи на човека от другата страна на линията, че е в беда. Думата беше „Вреж“. Името на стар ресторант в арменския квартал в Бейрут.

Но първо трябваше да се махне от мястото на трансфера. Предположи, че няколкото души, седнали около нея, са британски или американски, или дори израелски агенти. Тя спокойно пъхна айфона в чантата си, стана и хвърли чашата си през кръглата дупка в шкафа за отпадъци. Вратата откъм Уисконсин авеню бе вдясно от нея. Само че тя се обърна наляво и пое към масите в дъното на кафенето. Никой не я погледна. Никой не смееше.