Даниъл Силва
Другата жена (60)

58.
Тенлитаун, Вашингтон

Докато минаваше покрай голямата къща в колониален стил на ъгъла на Небраска авеню и Четиресет и втора улица, Ребека си мислеше за деня, в който баща й бе разкрил плана си за нея. Беше лято, тя бе в малката му дача край Москва. Той и Руфина бяха поканили на обяд близки приятели. Юрий Модин, старият му водещ офицер от КГБ, също беше там, както и Саша. Баща й бе пил много грузинско вино и водка. Модин се бе опитал да поддържа темпото му, но Саша се въздържаше от алкохол.

„Водката — бе казал той на Ребека, и то не за последен път — е руското проклятие.“

В късния следобед се преместиха на обгърнатата с мрежа веранда, за да избягат от комарите — бяха Ребека, баща й, Модин и Саша. Дори и сега, четиресет години по-късно, тя помнеше сцената с фотографска яснота. Модин седеше точно срещу нея на дървената маса, а Саша бе отляво на Модин. Ребека бе седнала до баща си и бе облегнала глава на рамото му. Като всичките му деца — и като майка си — тя го обожаваше. Беше невъзможно да е другояче.

— Ребека, с-с-скъпа моя — каза той с умилително заекване, — трябва да обсъдим нещо.

До този момент тя бе вярвала, че баща й е журналист, който живее в чужда мрачна страна далече от нея. Ала тогава, в присъствието на Юрий Модин и Саша, той й разказа, че всъщност е онзи същият Ким Филби, големият шпионин, който бе предал страната си, класата си, клуба си. Бе го направил не от алчност, а заради вяра в идеала, че работниците не бива да бъдат използвани като оръдия на труда, че трябва да имат свои собствени средства за производство — израз, който тогава Ребека още не разбираше. Баща й съжаляваше само за едно: че е бил принуден да дезертира, преди да довърши задачата да разруши западния капитализъм и водения от САЩ военен съюз НАТО.

— Но ти, безценна моя, ти ще довършиш работата вместо мен. Мога да ти обещая само едно: че никога няма да скучаеш.

Ребека никога не бе получила възможност да откаже живота, избран от баща й вместо нея, той просто се случи. Майка й се бе омъжила за англичанин на име Робърт Манинг, бракът приключи и тя се върна във Франция, оставяйки дъщеря си в Англия. Годините минаваха и Ребека трудно си спомняше лицето й, но така и не забрави глупавата игричка, с която двете се забавляваха в Париж, когато бяха бедни като църковни мишки. Колко крачки…

Всяко лято Ребека отиваше тайно до Съветския съюз за политическо индоктриниране и за среща с баща си. Саша винаги полагаше огромни грижи за нейното пътуване — ферибот до Холандия, смяна на паспорта в Германия, още една в Прага или Будапеща, а след това полет с „Аерофлот“ до Москва. Това бе любимото й време от годината. Тя обичаше Русия, дори мрачната Русия от годините на Брежнев, и винаги с неудоволствие се връщаше във Великобритания, която по онова време не беше много по-хубава. Постепенно френският й акцент изчезна и когато постъпи в Тринити Колидж, английският й бе безупречен. Но по указания на Саша тя не криеше, че говори свободно френски. Накрая това бе една от причините да бъде наета от МИ6.

След това вече нямаше повече пътувания до Съветския съюз и контакти с баща й, но Саша не спря да я наблюдава отдалече. Първото й задгранично назначение беше в Брюксел и там през май 1988 година тя научи, че баща й е починал. Новината за смъртта му бе разпратена едновременно до всички бюра на МИ6. След като прочете телеграмата, тя се заключи в дрешника и плака. Така я намери неин колега, с когото бяха преминали заедно първоначалното обучение във Форт Монктън. Името му бе Алистър Хюз.

— Какво ти е, по дяволите? — беше я попитал той.

— Имам лош ден, това е всичко.

— Да не е онова време от месеца?

— Чупката, Алистър.

— А чу ли новината? Онуй копеле Филби е мъртъв. В столовата има питиета, за да празнуваме.

Три години по-късно страната, на която Ким Филби бе посветил живота си, също бе мъртва. Западните разузнавателни служби внезапно бяха лишени от най-големия си враг и започнаха да търсят ново оправдание за съществуването си. Ребека използва тези години на несигурност, за да се посвети безмилостно на напредване в кариерата. По предложение на Саша започна да учи арабски, което й даде възможност да работи на фронтовата линия на глобалната война с тероризма. Мандатът й като началник на бюрото в Аман беше истински триумф и след него последва назначение във Вашингтон. Сега бе на една стъпка от голямата награда — онази, която се бе изплъзнала на баща й. Тя не се смяташе за предателка. Единствената родина на Ребека бе Ким Филби и тя бе вярна само на него.

Кросът й онази сутрин я отведе до „Дюпон Съркъл“ и обратно. Върна се по Уорън стрийт и мина два пъти покрай къщата си, без да влиза в нея. Както обикновено, отиде с колата до посолството, където започна един ден, който щеше да се окаже необичайно скучен. Само по тази причина се съгласи да излезе на по питие с Кайл Тейлър в „Джей Гилбъртс“, свърталище на ЦРУ на „Маклийн“. Тейлър беше началник на Антитерористичния център и един от най-недискретните служители на Лангли. Ребека рядко си тръгваше от среща с него, без да научи нещо, което не биваше да знае.

Тази вечер Тейлър бе дори по-словоохотлив от обичайното. Питиетата се удвоиха и когато Ребека прекоси Чейн Бридж, за да се върне във Вашингтон, вече бе почти осем. Тя нарочно избра дълъг маршрут обратно към Тенлитаун и паркира пред къщата си. Уорън стрийт бе пуста, но когато тръгна по каменната пътека, изпита некомфортното усещане, че някой я наблюдава. Обърна се и не видя нищо, което да оправдае страховете й, ала щом влезе, откри неоспорими доказателства, че някой е бил в дома й в нейно отсъствие. На облегалката на фотьойла й имаше небрежно хвърлено палто „Кромби“, а на дивана й в тъмното седеше мъж.

— Здравей, Ребека — каза той спокойно, докато светваше лампата. — Не се страхувай, аз съм.