Даниъл Силва
Другата жена (13)

11.
Андалусия, Испания

Вилата бе прилепена до висок зъбер в планините на Андалусия. Странното й положение харесваше на жената, тъй като изглеждаше, сякаш всеки момент ще се отлепи от скалата и ще полети надолу. В някои нощи тя лежеше будна в леглото и си представяше как се срутва в пропастта със своите сувенири, книги и котки, които се въртят около нея като торнадо от спомени. Чудеше се колко ли дълго щеше да лежи мъртва на дъното на долината, погребана под остатъците от самотното си съществуване, преди да я забележат. Дали властите щяха да й направят прилично погребение? Щяха ли да съобщят на детето й? Бе оставила няколко добре скрити следи към самоличността му в своите лични вещи и в началото на мемоарите си. Засега бе успяла да напише само единайсет страници с молив, като на всяка от тях имаше кафяв кръг от чашата с кафе. Беше измислила обаче заглавие, което смяташе за забележително постижение, тъй като заглавията винаги бяха най-трудното нещо. То бе „Другата жена“.

На оскъдните единайсет страници — целия резултат от усилията й, не гледаше толкова благосклонно, защото имаше всичкото време на света. Нещо повече, тя бе журналистка, поне така се беше представяла в младостта си. Може би темата блокираше напредъка й. Беше й сравнително ясно как се пише за живота на другите — диктатора, бореца за свобода, мъжа, който продава маслини и подправки на пазара… Героят й говореше, словата му бяха претегляни в съответствие с фактите — да, само неговите, защото по онова време жените нямаха никакво значение — и на страницата се изливаха няколкостотин думи, в които тя се надяваше да има достатъчно цвят и проницателност, за да й осигурят малка сума от някой далечен редактор в Лондон, Париж или Ню Йорк. Но да пише за себе си — това бе напълно различна работа. Сякаш се мъчеше да си спомни подробности от катастрофа на тъмно шосе. Някога я беше претърпяла с него, стана в планина край Бейрут. Той бе пиян, както обикновено, и се държеше грубо, което не му бе присъщо. Тя предполагаше откъде иде гневът му: най-накрая бе събрала смелост да му каже за бебето. Той бе убил много хора. Всъщност стотици. Сега знаеше за това. Но не и тогава.

Работеше — или се преструваше, че работи — сутрин в сенчестата ниша под стълбите. Спеше все по-малко и ставаше все по-рано. Предполагаше, че това е друго неприятно последствие от остаряването. Тази сутрин бе по-производителна от обикновено, създаде цяла страница изискана проза без почти никакви корекции или редакции. Въпреки това още не бе завършила първата глава. Чудеше се дали да не го нарече предисловие? Винаги се бе отнасяла с недоверие към предисловията, смяташе ги за евтини похвати на бездарниците. В нейния случай обаче предисловието бе оправдано, защото историята й не започваше от началото, а от средата. От един задушен следобед през август 1974 година, когато някой си другар с псевдоним Лавров й донесе писмо от Москва. Без изписан подател, нито дата. Въпреки това тя беше наясно, че е от него, английския журналист, с когото се бе запознала в Бейрут. Стилът го издаде.

В единайсет и половина предобед тя остави молива. Знаеше колко е часът, защото металическият звук от алармата на нейния „Сейко“ й напомни да вземе следващото си хапче. То бе за сърцето, което я мъчеше. Глътна горчивата малка таблетка със студени остатъци от кафето и заключи ръкописа — признаваше, че думата е претенциозна, но не можеше да измисли друга — в старинния викториански сейф под писалището. Следващата точка от наситения й всекидневен график — ритуалната вана, отне четиресет минути, после още половин час внимателно се приготвя и облича. След което излезе от вилата и тръгна под яркото пладнешко слънце към центъра на селището.

Къщите бяха бели като изсъхнали кости. Градчето, прочуто с белотата си, беше кацнало навръх острия като нож зъбер. Сто и четиринайсет крачки по алеята я доведоха до новия хотел, а след още двеста двайсет и осем бе преминала горичката от маслинови дървета и храсти и се бе озовала до centre ville, както се изразяваше досега, след всичките години на великолепното й изгнание. Беше играла с детето си тази игра с броенето на стъпки много отдавна в Париж. С колко стъпки прекосяваш вътрешния двор към улицата? Колко стъпки те превеждат през моста Конкорд? Колко трябват на десетгодишно хлапе, за да се изгуби от погледа на майка си? Отговорът бе: двайсет и девет.

Някакъв рисувач на графити беше поругал първата бяла като захар къща с цинизъм на испански. Въпреки това, според нея, работата му беше доста прилична, разчупваше монотонността на бялото като цветна декоративна възглавничка. Тя продължи нагоре през градчето към улица „Сан Хуан“. Магазинерите я гледаха презрително, когато минаваше покрай тях. Наричаха я с какви ли не имена, никое от които не бе ласкателно. Казваха й la loca, лудата, или la roja, червената, намек за политическите й убеждения, които тя и не опитваше да крие — въпреки инструкциите на другаря Лавров. Всъщност малко бяха собствениците на магазинчета, с които не бе имала някакви караници, винаги за пари. Тя ги смяташе за капиталистически лешояди, а те я мислеха, и то съвсем оправдано, за комунистка и причинителка на неприятности, при това натрапена.

Кафенето, в което предпочиташе да обядва, се намираше на площада до най-високата градска точка. Там имаше шестоъгълно островче с красива лампа в средата, а от източната страна — църква, боядисана в охра — още едно спасение от еднаквостта. Самото кафене беше сериозна работа — пластмасови маси и столове, мушами вместо покривки в странен шотландски десен, — а три прекрасни портокалови дървета, отрупани с плодове, засенчваха терасата. Сервитьорът беше общителен мароканец от някакво забравено от бога селце в планината Риф. Можеше и да е фанатичен почитател на ИДИЛ, дебнещ да й пререже гърлото при първа възможност, но бе един от малкото хора в градчето, който се държеше любезно с нея. Двамата си говореха на арабски: тя — на нейния мухлясал класически, който бе научила в Бейрут, а той — на магребския диалект на Северна Африка. Беше щедър с шунката и шерито, въпреки че не одобряваше и двете.

— Видя ли новините от Палестина днес? — Мароканецът постави омлет с картофи пред нея. — Ционистите са затворили Храмовия хълм.

— Отвратително. Ако глупаците скоро не го отворят, това ще ги довърши.

— Иншаллах.

— Да — съгласи се тя и отпи сухо светло шери. — Иншаллах, наистина.

Докато пиеше кафе, надраска няколко реда в бележника си „Молескин“, спомени от онзи августовски следобед преди толкова време в Париж, импресии. Прилежно опитваше да раздели онова, което бе знаела тогава, от това, което знаеше сега, да постави себе си и читателя в мига, без да се влияе от времето. Когато се появи сметката, тя остави бакшиш колкото цялата сума и излезе на площада. По някаква причина църквата я примами. Изкачи стъпалата — бяха четири — и бутна дървената врата, обкована с огромни пирони. Към нея като въздишка се втурна хладен въздух. Тя инстинктивно протегна ръка напред и потопи върховете на пръстите си в светената вода, но се спря, преди да се прекръсти. Как ли пък не, помисли си, земята ще потрепери и олтарът ще се разцепи надве.

Нефът беше пуст, потънал в полумрак. Тя направи няколко колебливи стъпки по централната пътека и вдъхна познатите аромати на тамян, дим от свещи и пчелен восък. Винаги бе харесвала миризмите в църквите, но смяташе, че всичко останало там са глупости. Както обикновено, Бог във версията на римокатолицизма не й говореше нищо и не предизвикваше у нея екстаз. Ала статуята на Мадоната с младенеца, надвиснала над поставка с поклоннически свещи, най-неочаквано я трогна до сълзи.

Пъхна няколко монети през процепа на кутията и излезе на слънце. Неочаквано беше захладняло, както ставаше в планините на Андалусия през зимата. Тя забърза към долната част на градчето, като броеше стъпките си и се чудеше защо на нейната възраст й бе по-трудно да слиза, отколкото да се качва. Малкият супермаркет „Ел Кастийо“ се бе събудил от сиестата. Тя си взе няколко неща за вечеря от подредените полици и ги понесе в найлонова торба през горичката от дъбови и маслинови дървета, покрай новия хотел към затвора на своята вила.

Студът я последва вътре като бездомно животно. Тя запали огън в камината и си наля уиски, за да прогони хладината от тялото си. Загледа се в пламъците и когато отпи, неволно си спомни за него. Целувките му винаги имаха вкус на уиски.

Занесе чашата в нишата под стълбите. Над писалището имаше една-единствена полица с книги. Погледът й се плъзна отляво надясно през избелелите гръбчета. Найтли, Сийл, Бойл, Райт, Браун, Модин, Макинтайър, Бийстън… Имаше и екземпляри с меки корици на лъжливите му мемоари. Името й не се появяваше в нито един от томовете. Тя бе неговата най-добре пазена тайна. Не, помисли си внезапно, втората най-добре пазена тайна.

Отвори викторианския сейф и извади подвързан с кожа албум, толкова стар, че миришеше само на прах. По страниците му бяха внимателно налепени съвсем малка част от снимките, изрезките и писмата, които другарят Лавров й бе позволил да вземе от стария й апартамент в Париж — както и още някои, които бе успяла да запази без негово знание. Имаше само осем пожълтели фотографии на детето й, последната бе направена тайно на Джизъс Лейн в Кеймбридж. И много повече негови. Дългите алкохолни обеди в „Сейнт Джордж“ и „Нормандия“, пикниците на хълмовете, пияните следобеди в морската вила на брега в Калде… Тук бяха и снимките, които бе правила в сигурното пространство на апартамента си, когато защитата му падаше. Елинор така и не ги бе намерила. Тя предполагаше, че измамата се удаваше естествено и на двамата. Както и на отрочето им.

Върна албума във викторианския сейф и пусна старомодния телевизор във всекидневната. По Ла 1 току-що бяха почнали вечерните новини. След няколко минути обичайни истории — профсъюзна стачка, футболни безредици, нови вълнения в съседна Каталуня — се появи репортаж за убийството на руски агент във Виена и за обвинения за него израелски супершпионин. Тя мразеше израелеца дори само заради това, че съществуваше, ала в този момент всъщност й стана малко жал за него. Бедният глупак, помисли си тя. Нямаше представа срещу какво се е изправил.