Даниъл Силва
Другата жена (39)

37.
Горна Галилея, Израел

— Ходил си в Москва, нали?

— Няколко пъти — призна Габриел.

— Харесва ли ти?

— Не.

— А Лубянка? — попита Сергей Морозов.

И Габриел отново повтори това, което вече бе добре известно сред руските разузнавачи на определена възраст и с определен чин: че преди няколко години е бил арестуван в Москва и разпитван и изтезаван в килиите на Лубянка.

— Но никога не си бил в Ясенево, нали? — попита Сергей Морозов.

— Не, никога.

— Лошо. Там можеше да ти хареса.

— Съмнявам се.

— О, днес пускат почти всички на Лубянка — продължи руснакът. — Превърнало се е в нещо като туристическа атракция. Но Ясенево е специално място. Там е…

— Московският център.

Сергей Морозов се усмихна.

— Дали е възможно да получа лист хартия и нещо за писане?

— Защо?

— Бих искал да нарисувам карта на терена, за да ти помогна да визуализираш по-лесно това, което предстои да разкажа.

— Имам много добро въображение.

— И аз така съм чувал.

Ясенево, продължи Морозов, бе отделен свят, на привилегии и власт, ограден с километри бодлива тел и охраняван денонощно от гардове със зли кучета. Основната сграда бе с формата на гигантски кръст. На около километър и половина на запад, скрита в гъста гора, се намираше група от двайсет дачи, запазени за висшите офицери. Една от тях бе леко встрани и на нея имаше табела с надпис: „Вътрешнобалтийска изследователска комисия“, безсмислено наименование, дори и по стандартите на СВР. Точно в тази дача Морозов бе заведен с въоръжен ескорт. Вътре го очакваше мъж, обграден от хиляди книги и купища прашни папки, сред които и някои с гриф НКВД, предшественика на КГБ.

— Опиши го, моля.

— Победител в състезание за двойници на Владимир Ленин.

— Възраст?

— Достатъчно възрастен, за да помни Сталин и да се е боял от него.

— Име?

— Да го наречем Саша.

— А кой Саша?

— Няма значение. Саша е призрак. Той е начин на мислене.

— Някога беше ли се срещал с подобен начин на мислене?

Сергей Морозов призна, че никога преди не бе имал честта да бъде представен на великия Саша, но години наред чувал да се говори под сурдинка за него.

— И какво по-точно?

— Свободни съчинения. Нали ги знаеш шпионите, Алон. Обичат да клюкарстват.

— А какво разправяха за Саша?

— Той ръководел само един агент. И неговият агент бил делото на живота му. А за да постигне това, му помогнала легендарна фигура от нашия занаят.

— И коя била тази фигура?

— Така и не ставаше ясно от слуховете.

Габриел се изкушаваше да притисне Морозов по този въпрос, но не го направи. Отдавна се бе научил, че при разпит на източник понякога е по-добре да седи тихо и да не бърза. Затова позволи самоличността на легендарната фигура временно да бъде изключена от разговора и попита за срещата.

— Казах ти, Алон, беше октомври.

— Миналият ли?

— По-предният.

— Предложи ли ти чай?

— Не.

— Черен хляб и водка?

— Саша смята водката за руска болест.

— Колко продължи срещата?

— Срещите със Саша никога не са кратки.

— А темата?

— Темата — каза Сергей Морозов — беше предател на име Константин Киров.

Габриел отгърна нова страница в бележника си, направи го безразлично, сякаш не бе изненадан да научи, че безценният източник на Службата е бил разкрит преди повече от година.

— Защо човек като Саша би се интересувал от Киров? — попита той, надвесил химикалката над страницата. — Киров бе никой.

— Не и за Саша. За него предателството на Киров бе огромна възможност.

— За какво?

— Да защити агента си.

— И причина за зловещата повиквателна, така ли?

— Саша поиска да работя с него.

— Сигурно за теб е било чест.

— Огромна.

— Защо смяташ, че те е избрал?

— Знаеше, че майка ми е работила за Андропов. И според Саша аз бях човек, на когото може да се има доверие.

— За какво?

— Алистър Хюз.

* * *

Основното досие на началника на бюрото на МИ6 във Виена в Московския център бе скучно четиво. В него се казваше, че Хюз е лоялен на службата и на страната си, че няма лични и сексуални пороци. И че отказал няколко предложения за вербовка, включително и едно, направено, докато още бил студент в Оксфорд. Тогава от Московския център предполагали, че му предстои кариера в британското разузнаване.

Към тази мижава работа Саша бе добавил и своето досие. В него имаше интимни портрети на съпругата на Хюз и двамата му синове. Съдържаха се и подробности за сексуалните му предпочитания, които бяха много специфични, и за психическото му здраве, което не беше добро. Хюз страдаше от биполярно разстройство и остра тревожност. Състоянието му се бе влошило по време на престоя в Багдад и той се надяваше назначението му във Виена, макар и скучно в сравнение с предишното, да помогне за възвръщане на равновесието му. Ходеше при виден специалист от Частна клиника „Шлос“ в съседна Швейцария — факт, който криеше от началниците си във Воксхол Крос.

— И от жена си — добави Сергей Морозов.

— Кой е източникът на тази информация?

— В досието не се споменаваше, Саша също не ми каза.

— Кога е отворено досието?

— Саша никога не слага дати на личните си досиета.

Габриел поиска от Сергей Морозов да предположи.

— Бих казал, че някъде в средата на 90-те. Хюз бе служител на МИ6 от десет години. Вече работеше в берлинското бюро. Аз бях един от офицерите, които се опитаха да го вербуват.

— Значи, си се познавал с Алистър?

— Говорехме си на малки имена.

— Кога започна да го наблюдаваш във Виена?

— Започнах операция по наблюдение към средата на ноември. Саша одобряваше всеки аспект — до марките на колите и облеклото на съгледвачите.

— Колко агресивна бе операцията?

До краен предел, обясни Сергей Морозов, не се наблюдавало само бюрото. СВР се опитвали от години да го подслушват, но без успех.

— Дай още подробности — настоя Габриел.

— Имахме два апартамента на Барихгасе, по един от двете страни на улицата. Неговият беше с камери и микрофони навсякъде, бяхме влезли и в безжичната му мрежа. Всеки ден имахме на разположение двайсет или трийсет специалисти по следене. Доведохме ги с ферибот по Дунав от Будапеща, маскирани като туристи. Когато Алистър обядваше с дипломат или колега разузнавач, ние бяхме на съседната маса. А щом спираше за кафе или питие, ние правехме същото. Той водеше и момичета в апартамента си.

— Някои от тях ваши ли бяха?

— Две — призна Сергей Морозов.

— Ами пътуванията до Берн?

— Същата работа, само градът беше различен. Летяхме с Хюз в самолета, отсядахме с него в „Швайцерхоф“ и ходехме на срещите му в клиниката в Мюнхенбухзе. Беше на десет минути път с такси. Алистър не вземаше кола от хотела, винаги от стоянка за таксита и никога от една и съща два поредни пъти. И когато се връщаше в Берн след посещенията, караше колите да го оставят на различни места, а не пред хотела.

— Не е искал служителите да разберат къде отива?

— Не искаше никой да знае.

— Ами когато не беше в клиниката?

— Точно тогава направи грешка — кимна Морозов. — Нашият приятел Алистър бе доста предвидим.

— В какъв смисъл?

— Има само един полет на ден от Виена за Берн — в два часа със „Скайуърк“. Ако полетът не закъснееше, което рядко се случваше, Алистър винаги бе в хотела най-късно до четири.

— Което значи, че е имал повече от час и половина преди часа в клиниката.

— Точно така. И винаги прекарваше това време по един и същ начин.

— Следобеден чай в лоби бара.

— Една и съща маса, по едно и също време, последния петък на всеки месец.

С изключение на декември, поясни руснакът. Алистър прекарал празниците със семейството си във Великобритания и на Бахамите. Отишъл на работа три дни след Нова година и седмица по-късно, в сряда, бил повикан в бюрото късно вечерта, за да получи спешна секретна телеграма от Воксхол Крос. Което ги върна пак на темата за предателя Киров и неговото убийство в една снежна нощ във Виена.