Франсис Пол Уилсън
Кръвна връзка (98)

21

— Нещо не е наред ли, Джак?

Той вдигна поглед и видя Джия до себе си да го гледа втренчено. Осъзна, че е потънал в мисли за Кристи.

— Съжалявам. Аз съм лоша компания, нали?

— Ако имаш предвид, че тук присъства само тялото ти, да.

Беше се прибрал късно, защото първо беше отишъл до Ратбърг, за да предаде чашата и бутилката в ръцете на Леви. Джия му беше претоплила вегетарианското блюдо, което беше приготвила за вечеря, и бе напълнила щедро чинията му. Той като че ли не беше казал почти нищо от влизането си. Вики си беше легнала и сега двамата седяха в библиотеката, на заден фон свиреше музика, а Джак гледаше втренчено екрана на компютъра, без да го вижда.

— Спомняш ли си жената, която искаше да й помогна да събере информация за гаджето на дъщеря си? Открих я мъртва тази вечер.

— Мили боже! — Джия постави ръка на рамото му. — Моля те, не ми казвай, че е била убита.

— Приличаше на самоубийство, но… Не знам.

— А ако откриеш, че не е така?

Той вдигна поглед към нея.

— Не знам. — Това отговаряше на истината — поне засега. Той беше отложил плановете си за момента, когато щеше да има новини от Леви.

Тя седна в скута му и го прегърна здраво през врата.

— Каквото и да правиш, внимавай.

— Какво те кара да мислиш, че не внимавам?

— Погледът в очите ти… не е същият, какъвто беше, когато научи, че Вики е отведена на онзи кораб, пълен с чудовища — господи, аз дори не искам да го видя повече в очите ти… Но в тях сега има нещо, което ме плаши.

Вики… Кузум… Ракоши… Щяха да станат две години това лято. Къде отиваше всичкото това време? И къде беше отишло неговото семейство? Болтън беше обсебен от идеята за родословното си дърво. А Джак въобще не мислеше за своето, но сега осъзна, че на него е сложен край. То практически беше изтрито от лицето на земята. Доколкото знаеше, беше останал само чичо му Гърни, а и той не му беше чак такъв близък роднина — беше чичо на майка му.

— Аз… — Замръзна, като видя етикета на бутилката на Джия. „Рамлоса“. — Откъде я взе?

— От „Гристедес“ на Петдесет и седма. Защо?

Името… „Рамлоса“… Анаграма на Расалом. А Расалом винаги си правеше разни игрички с името си. Наричаше се Сал Рома, когато Джак го срещна за първи път. Грабна бутилката колкото можа по-спокойно.

— Какво знаеш за тази марка?

— Е, добра е. Напитката е вкусна и достатъчно газирана. От какво друго имаш нужда?

На етикета пишеше, че марката е основана през 1707. Но етикетът можеше и да лъже. А Расалом беше на този свят като че ли цяла вечност.

— Не знам дали трябва да пиеш това.

Тя се засмя.

— Пия я вече месец.

— Така ли? — Не беше забелязал.

— Да. И се чувствам чудесно. Виж, мисля си… За твоето издигане от подземния свят.

Джак знаеше, че въпросната тема, рано или късно, отново ще бъде повдигната.

— Двамата с Ейб обсъдихме…

— Не мисля, че е било необходимо.

Джак направи пауза. Питаше се дали е чул правилно.

— Каза ли току-що онова, което си мисля?

Тя кимна.

— Да. Планът на Ейб е прекалено опасен. Ще се озовеш в страна, чийто език не говориш, ще имаш работа със закоравели международни престъпници, за които може би ще е по-лесно да те убият и да вземат парите ти, ако нещата се объркат.

Тя беше права. Въпреки че Ейб имаше доверие на връзките си, да се прокраднеш на Балканите и да се върнеш в Англия под самоличността на друг човек беше рискована работа.

— Освен всичко друго — добави тя, — това няма значение.

Джак буквално се скова, шокиран от думите й.

— Какво искаш да кажеш? Как така няма значение?

Тя сви рамене.

— Просто… няма.

Бяха водили този разговор многократно по време на бременността й, но бебето беше изнесло на преден план други неща: Джак не можеше да предяви претенции за бащинство, без да има официална самоличност. А в днешния свят човек просто не може да се появи от нищото, да няма социална осигуровка, трудова книжка или каквито и да било лицензи и документи, които да доказват самоличността му, без да срещне сериозни затруднения с всички правителствени агенции и различните институции. Оттам и планът, който включваше Балканите.

— Можем да имаме и друго дете, Джия.

Тя го прегърна по-здраво.

— Можем. Но пак няма да има значение.

— Не разбирам.

— Аз също. Преди злополуката мислех, че е много важно. А сега… не е. Може би комата е виновна за сегашното ми състояние. Може би заради сънищата, които ме спохождаха, когато бях така близо до смъртта.

— Сънища? Никога не си ми споменавала за тях.

— Защото не ги помнех. Спомням си, че сънувах, но не и какво. Не знам дали заради мозъчната травма, или заради сънищата, или пък заради комбинацията от двете, но светът ми изглежда различен. Бъдещето ми се струва… по-кратко. Има ли някакъв смисъл във всичко това?

Думите й смразиха кръвта на Джак. Беше чувал нещо подобно и преди. Човек, който виждаше бъдещето, беше разкрил, че не може да види следващото лято, нито пък нещо след него — следващата пролет свършвала със стена от мрак.

Джия беше застанала на прага на смъртта. И дали, докато се колебаеше на ръба, не беше надникнала от другата страна и бе видяла какво предстои? Дали пък онова, което беше видяла, не беше милостиво изтрито от паметта й, оставяйки след себе си само неясното усещане за обреченост?

Какво щеше да се случи следващата пролет? Звучеше като края на света. А ако наистина се окажеше краят на света, превръщането на Джак в примерен гражданин… нямаше да има абсолютно никакво значение.

Той я притисна към себе си.

— Ти, аз и Вики — ние имаме значение, Джи. Ние сме важни.