Франсис Пол Уилсън
Кръвна връзка (58)

11

Влизането с взлом се оказа лесно. Прекалено лесно. Имаше алармена инсталация, обаче Болтън не я беше активирал. И не само това, беше оставил някои от прозорците отворени. Вярно, бяха на втория етаж, но ако човек поставеше маса, а върху нея и стол на малката веранда пред кухнята, можеше да ги достигне. Което той направи.

Единственият труден момент дойде, когато започна да се повдига, здраво хванал се за перваза. Столът се беше катурнал от масата и беше вдигнал силен шум. Той изчака от вътрешната страна на прозореца, за да види дали някой от съседите няма да реагира. Никой дори не се показа.

Не можеше да излезе оттам, откъдето беше влязъл, но реши, че това не е голяма пречка. Щеше да излезе през вратата. Постави обратно мрежата на прозореца и се захвана за работа. Трябваше да провери цели три етажа, а времето му беше ограничено. Не биваше да губи нито една ценна минута. Гаражът вероятно не беше място, където човек държи лични вещи. Същото важеше за кухнята и за семейната стая на средния етаж. По-добре беше да започне с трите спални на най-горния.

Най-голямата спалня беше единствената, в която имаше легло, и по тази причина той започна търсенето оттам. Като държеше малкото джобно фенерче с устата си и използваше двете си ръце, той надникна във всички чекмеджета, а накрая издърпа най-долните, за да погледне и под тях. Последваха двата гардероба — в левия имаше мъжки дрехи, а в десния мъжки и женски. Провери само мъжките, като ги потупа с длани от горе до долу. Нищо.

Отиде да надникне и в другите стаи. Една от тях беше посветена на видеоигрите. Мебелировката й се състоеше от кресло, телевизор с LCD екран, поставен върху специална поставка, три игрални конзоли — Wii, Xbox и Play Station, GameCube „Нинтендо“ и стекове с видеоигри. Единственият гардероб в тази стая беше празен.

В банята имаше и мъжки, и женски тоалетни принадлежности.

Третата спалня в предната част на къщата приличаше по-скоро на склад. Болтън не си беше направил труда да изхвърли нито един от кашоните, в които бяха доставени покупките му. Защо? Пазеше ги, защото искаше да се премести в друго жилище? Това можеше да се стори интересно на доктор Леви.

Като си светеше с електрическото фенерче, Джак провери съдържанието на кашоните. Повечето бяха празни, а в другите имаше само кабели и стиропор. Надникна в гардероба и откри, че той също е празен, ако се изключеха раницата и евтина метална кутия, набутана в далечния десен ъгъл. Раницата беше празна, така че той реши за всеки случай да надникне и в кутията. Не му беше необходимо много време, за да я отключи с помощта на джобното си ножче. Вдигна капака и погледна вътре. Откри обикновена тетрадка и нищо друго.

Тетрадката се оказа дневник. Първите редове бяха записани преди десет години. Прелисти я набързо и откри, че последният ред е бил записан едва вчера. Един-единствен ред: Птичката е в ръцете ми.

Имаше нещо зловещо в неясното задоволство, което се излъчваше от това единствено изречение. Вчерашният ден беше важен с това, че Дон се беше преместила при него. Дали тя не беше въпросната птичка?

Джак трябваше на всяка цена да прочете дневника. Много му се искаше да го вземе у дома си, за да може да го прегледа на спокойствие, обаче Болтън щеше да разбере, че някой е влизал в дома му, когато откриеше липсата. Или, още по-лошо, щеше да обвини Дон или пък щеше да позволи на склонността си към насилие да вземе връх. Трябваше да го прочете тук.

Затвори се в гардероба, за да скрие светлината от лъча на фенерчето, и започна да разлиства страниците отзад напред. Повечето от последните записки засягаха връзката му с Дон — как я беше преследвал и спечелил — но после думите започваха да звучат странно. Например прочете, че Болтън е планирал да стане редовен клиент на заведението, където тя работи, с единствената цел да може да се среща с нея.

Откъде му беше известен този факт?

Джак започваше да изпитва все по-странни чувства и силно объркване, докато четеше записките относно експеримента и създаването на неговата нова самоличност. А после стигна до страница, която смрази кръвта във вените му. Облъхна го космически студ. Нищо, освен думата „Дон“, изписана стотина и дори повече пъти, не изпълваше страницата от край до край. Тя беше без дата, обаче съседният абзац имаше дата отпреди шест месеца.

Джак гледаше втренчено страницата. Дали тази беше причината той да иска жилище в Рего Парк? Просто за да може да се среща с Дон Пикъринг? Но в това нямаше никакъв смисъл. Откъде е можел да знае за нея? Джак намери отговора на предната страница:

Ханк я откри!

Тя се казва Дон!

Дон Пикъринг!

Живее в „Куинс“!

Всичко, което татко обеща, се случва!

Ханк я открил? Ханк Томпсън! Дали я беше открил като услуга към брат си, или той също се интересуваше от нея? Джак разтърси глава, за да я проясни. Това беше като беленето на пословичния лук. Всеки път…

Замръзна, защото чу силното затръшване на врата. Отвори вратата на гардероба и чу тежки стъпки долу във фоайето. Бяха прекалено тежки, за да бъдат на Дон. Можеха да са само на Болтън.

По дяволите! А сега — какво?

Джак прибра тетрадката обратно в кутията и я върна на мястото й на рафта, после бързо отиде до прозореца. „Миата“-та на алеята не беше там преди, когато той оглеждаше района.

Отиде до вратата на стаята. Подаде глава навън, в коридора, и се ослуша. Някъде отдолу долетя шум от повръщане, последван от звука на преливане на течности и течаща вода. Който и да беше влязъл, той не се чувстваше добре и вероятно щеше да остане известно време в тоалетната на първия етаж. Джак трябваше да се измъкне. Не можеше да го направи оттам, откъдето беше влязъл, така че се налагаше да импровизира. Може би звуците от повръщането щяха да заглушат стъпките му, ако решеше смело да излезе през входната врата.

Като се движеше само когато се чуваше шум от повръщане и течаща вода и спираше по време на паузите, стигна до първия етаж. Вляво бяха стъпалата, които водеха от фоайето до входната врата. Непосредствено вдясно беше вратата на вграден гардероб, после дълга маса, следваше банята. Зад нея пък се виждаше голямата семейна кухня-трапезария и плъзгащите се врати, които водеха към верандата.

Проблемът беше в това, че вратата на банята беше отворена. Джак знаеше, че хората обикновено повръщат със затворени очи, така че ако уцелеше правилния момент, вероятно щеше да се измъкне незабелязан. Придвижваше се сантиметър по сантиметър към вратата и чакаше своята възможност, когато чу освобождаването на тоалетното казанче. Лоши новини. Отвори вратата на гардероба, шмугна се вътре и я затвори тихо след себе си, като остави един сантиметър, през който да може да гледа. Видя Болтън да излиза от банята и да тръгва със залитане към семейната стая. Сега, ако се отбиеше в кухнята да пийне вода…

Но не, той седна на стол, от който можеше директно да вижда фоайето. Нямаше как Джак да се измъкне незабелязан. Започна да премисля възможностите си. Можеше да чака с надеждата Болтън да заспи. Или пък докато се върнеше Дон и двамата не отидеха да си легнат и междувременно да се надява, че никой няма да отвори вратата на гардероба.

Обаче едно друго решение изглеждаше по-приемливо. Протегна ръка и докосна дръжката на „Глок“-а си. Можеше спокойно да излезе от прикритието си, да се приближи до него и да забие два куршума в мозъка му. Защо не? Щеше да направи услуга на света. Защото този човек беше като заредено оръдие.

На Джак обаче не му се искаше много да направи услуга на света. Макар че със сигурност щеше да свърши работата, за която го беше наела Кристи. Разбира се, тя щеше да бъде главният заподозрян. Ако нямаше алиби — ако се беше върнала от репетицията, седеше сама в дома си и чакаше обаждането на Дон — щеше здравата да загази. Макар че накрая щяха да я изчистят от подозрение, не можеше да я принуди да преживее всичко това.

А ако не тя беше главният заподозрян, агенцията, която закриляше института „Крейтън“, щеше да започне да го търси. Защото не беше внимавал особено тук. Първоначалният замисъл беше само да огледа, а и това му се струваше просто и лесно. Едно убийство би било напълно различна работа. Кой знае какви доказателства беше оставил след себе си?

Свали ръката си от оръжието и потри лицето си. Някога имаше търпение и можеше да чака. Напоследък обаче търпението му се беше изчерпило. Искаше да изчезне оттук. И то бързо. Трябваше да има начин. Опита чрез хипноза, по запазена източна марка, да принуди Болтън да отиде в кухнята. Не се получи. Погледна масата, която беше точно пред вратата на гардероба и беше празна, ако се изключеха ключовете на Болтън. Очевидно ги беше захвърлил там на път за банята. Не можеха да му помогнат. Джак искаше да излезе, не да влезе.

Тогава видя червения бутон на дистанционното управление за автомобила. Паникбутона. Може би си струваше да опита. Застана на едно коляно. После, като се движеше възможно най-бавно, разшири отвора, сантиметър по сантиметър, и накрая можеше да провре ръката си през него. Като държеше тялото си съвсем близо до пода, протегна ръка към ключовете. Подръпна ги към себе си. И натисна бутона на дистанционното управление.

Алармата на автомобила на Болтън, спрян отвън, започна да вие високо. Той се скри обратно, защото Болтън тръгна със залитане към фоайето.

— Кучи син! Кучи син! Ще убия това копеле!

Слезе по стълбите, мина през входната врата и излезе в нощта. Джак се раздвижи веднага, щом Болтън изчезна от погледа му. Приведен, изтича до плъзгащите се врати и излезе на верандата, после ги затвори след себе си. Изправи падналия стол, върна масата на мястото й и скочи на земята. След минута беше до далечния край на оградата и прекосяваше малката горичка, за да стигне до колата си.

Обаче един въпрос не му излизаше от ума: Какво толкова специално имаше у Дон Пикъринг? Бащата на Болтън, Джона Стивънс, притежателят на ненормално количество дДНК, беше обещал нещо на сина си.

Какво?