Франсис Пол Уилсън
Кръвна връзка (72)

13

— Е, каза ли й? — запита Дон още щом Джеръми прекрачи прага. — И тя разбра ли те правилно?

Той си наложи лицето му да изрази несигурност. Както и преди, трябваше да подходи към въпроса изключително внимателно. Дори по-внимателно от последния път.

— Аз… Не мисля. Тя като че ли няма намерение да приеме връзката ни и да ни остави да си живеем живота.

Дон отиде при него. На лицето й беше изписана тревога.

— Какво искаш да кажеш?

Джеръми извърна поглед. Беше дошъл най-деликатният момент. Тя трябваше да остане с впечатлението, че едва го е принудила да говори.

— Нищо.

— Нищо? Хайде! Какво каза тя, след като я заплаши, че ще й изпратиш адвоката си?

— Въпросът не е в това, което е казала. А в онова, което е направила.

— Какво, по дяволите!

Той изпусна дълга въздишка.

— Не съм сигурен как да ти го кажа… Дори не съм сигурен, че искам.

— Какво искаш да кажеш? — Дон направи крачка назад. — Не се е опитала да те нарани, нали? У нея ли беше оръжието й?

О, нещата се развиват идеално, просто идеално.

— Едва ли не ми се иска да беше.

— Какви ги говориш?

Друга въздишка, после той се обърна и й хвърли отчаян поглед. Стратегията му беше същата и когато й беше съобщил, че майка й се е опитала да го подкупи.

— Опита се да ме съблазни.

Всичката руменина се отцеди от лицето й.

— Какво?!

— Страхувах се, че няма да ми повярваш. Ти мислеше, че лъжа, и когато ти съобщих за подкупа…

— Не! — Тя започна да маха диво с ръце. — Не, просто… Сигурен ли си?

— Е, беше облякла червен халат, под който, както се оказа, беше напълно гола — както я е майка родила.

Джеръми знаеше за въпросния халат, защото си беше направил труда да разгледа всичко в къщата няколкото пъти, когато двамата с Дон бяха сами там.

— Не! Мама никога не би направила подобно нещо! Какво каза?

— Нищо. Но коленичи пред мен и започна да гали члена ми… И… Това като че ли казваше всичко, макар и без думи.

Дон отново размаха ръце.

— Престани! Престани! Ще ми прилошее!

— Знаех си, че не бива да ти казвам.

— Боже мили! Това никак не е типично за нея. Мама просто не е такава. Искам да кажа, тя е излизала с мъже може би два пъти през последните две години.

Внимателно… внимателно… Трябваше да успее да намери най-подходящия тон…

— Може би това обяснява поведението й.

Дон го погледна като дете, на което току-що са казали, че Дядо Коледа не съществува.

— Съблякла се е чисто гола пред теб? Не, не, това абсолютно не е типично за мама.

Той реши да рискува и да направи решителното изявление.

— Аз самият бях изумен. Ти знаеш ли, че тя има татуирана малка и много сладка пеперуда… — Той се докосна ниско, в долната част на корема. — Тук.

Дон покри очите си с длани.

— Престани! Виждала съм я! Виждала съм я! Да върви по дяволите!

Той я прегърна.

— Спокойно, скъпа. Не съди майка си прекалено строго. Тя изглежда силно объркана в момента. Не се ядосвай.

— Да не се ядосвам? О, тази дума е прекалено слаба! Всеки момент ще изляза от кожата си! — Тя прехапа горната си устна и премигна, за да спре сълзите. — Собствената ми майка. Не мога да повярвам!

— Много съжалявам, Дон.

Съжалението му беше напълно искрено, макар и само за миг. Тя беше жестоко наранена. И той, който искаше възможно най-бързо да изтича при доктор Века и да открие откъде проклетият детектив черпи информацията си, не можеше да я остави в този момент.

Защото тя имаше чувството, че животът й се срива. Килимът току-що беше издърпан изпод краката й, както се казва в старата поговорка. Обаче Джеръми щеше да й даде нов килим — персийски.