Франсис Пол Уилсън
Кръвна връзка (89)

12

— Все още мисля, че трябваше да извикаме ченгетата — каза Дони, докато поставяше на коляното му торбичка, пълна с лед. — Защо не ми позволи да го направя?

— Добре, за четвърти път — сопна й се Джеръми — ти казвам, че не искам да ме сметнат за човек, който създава проблеми. Ще излезе, виждаш ли, че всяка седмица се забърквам в някаква свада.

Това беше истина. А второ, възможно беше някой да го е видял с железния лост в ръка. Защо да влошава още повече положението?

— Да, но онзи човек е опасен. Не мисля, че съм виждала някого да се движи толкова бързо. Докато вървеше след него, ти изведнъж се оказа на земята. За миг дори не бях сигурна какво се е случило. Помислих, че си изчезнал.

Давай, наливай масло в огъня, помисли си той.

Обаче знаеше, че не такава е целта й.

Тя се беше преобразила напълно: от уплашеното момиченце, седнало в колата, до загрижената любима. Като че ли нараняванията му бяха задействали майчинския инстинкт у нея. Изведнъж се оказа, че тя не може да направи достатъчно за него. Беше му помогнала да се изправи на крака, беше докарала колата до него, с което му беше спестила болезненото вървене. После го беше откарала в дома му, беше го сложила да легне на дивана и оттогава се грижеше непрекъснато за него.

— И защо не искаш да ми кажеш какво има между теб и този човек? Мислех, че сте приятели.

Преди не можеше да отговори на този въпрос, защото му се виеше свят, но историята му беше вече готова.

— Не приятели, а познати. Не го знаех, но е обрал мой приятел в града — бил взел от него цяло малко състояние. И беше дошъл тук, за да подстави мен. — Вдигна рамене, жест на объркване. — Не знам какво се случи. Като видях, се сетих как е постъпил с приятеля ми. И гневът ми избухна.

— Е, той едва не те съсипа. Погледни носа си — каза тя за десети път, загрижена като квачка за малките си. — Станал е два пъти по голям. Сигурно те боли.

— Много.

Не беше вярно. По-скоро беше зашеметен, не усещаше нищо. Но защо да го сподели с Дон? Може би този беше начинът да я контролира: да бъде наранен, да има нужда от нея, да извиква майчинския й инстинкт, да я оставя да мисли, че тя владее положението. Беше сигурен, че ще успее да намери начин времето да тече неусетно за нея, докато бебето не порасне достатъчно и абортът да бъде невъзможен. После той щеше отново да поеме контрола.

— Бедният. Мислиш ли, че е счупен?

— Абсолютно.

— Трябва да извикаме лекар.

Как ли не. Последното, от което имаше нужда, беше лекар.

— Ще се оправя. Но може би още малко лед за носа ми… да не се подуе…

— Имаш го. — Тя забърза към кухнята.

Добре. Трябваше да остане сам две минути. Трябваше да помисли, което не беше лесно, докато тя кръжеше около него.

Онзи мъж… За момента можеше да го нарича Робъртсън, защото като че ли беше загрижен, че това име е известно на Джеръми… Може би той не беше Враг. Изглеждаше истински озадачен, когато Джеръми беше споменал родословното си дърво… А твърдението му, че не е знаел за Джеръми до миналата седмица, звучеше съвсем искрено. И ако беше Враг, нима нямаше да го убие докато имаше възможност? Може би той беше точно това, което твърдяха Леви и Века — детектив.

Защото такава ми е работата.

Да… детектив. И то такъв, който си знае работата. Някак си беше успял да свърже Джеръми и Ханк — фактът, че носеше „Ритникът“ под мишница, го доказваше — но как?

„Крейтън“. Това трябваше да е. Срещите му с Ханк, при които той се преструваше, че прави проучвания за книгата си. Дали Леви или Века не се бяха разприказвали? Не виждаше причина да го правят, обаче нямаше доверие на нито един от двамата. И особено на Леви.

Е, както и да беше открил, очевидно беше добър в професията — подутият нос на Джеръми го доказваше — и умен. И също толкова очевидно беше, че ще продължава да рови, докато не прати всичко по дяволите.

Единственият начин да го спре, беше той да претърпи злополука с летален изход. Или да бъде уволнен, а Джеръми не мислеше, че Муунглоу ще го стори. А докато тя продължаваше да му плаща, той щеше…

Хей, а какво ако той престанеше да получава пари по причина, различна от уволняването? Ако дамата просто престане да изпраща чекове… защото е мъртва?

Джеръми обмисля въпросната възможност няколко секунди, после я отхвърли. Нямаше да се получи. Беше прекалено рисковано. Възможно беше някой от съседите да е станал свидетел на кавгата им. И ако я убиеше, някой можеше да го спомене. Дони не беше в добри отношения с майка си в момента, но лошите й чувства щяха мигом да се изпарят, когато научеше за смъртта й. И ако у нея се таеше и най-малкото подозрение, че Джеръми има нещо общо — след като го беше видяла с железния лост в ръка, вероятно това няма да й се стори невъзможно — щеше веднага да хукне да прави аборт.

Но ако смъртта й изглеждаше като злополука?

Не. Още по-добре — ако изглеждаше като самоубийство?

Джеръми се изправи до седнало положение. Мисълта му се понрави. Напоследък Муунглоу се държеше неразумно и никой не знаеше това по-добре от Дон. И ако майка й се самоубиеше, тя щеше да реши, че вината е отчасти нейна. И щеше да потъне в отчаяние, нямаше да има семейство. Той щеше да е единственият човек, на когото да разчита.

О, да, тази мисъл вече му харесваше много.

— Защо се усмихваш?

Той подскочи, като чу гласа на Дон. Вдигна поглед и я видя да приближава с нова торбичка лед. Нима на лицето му имаше усмивка? Да, вероятно. Защо не?

— Просто се радвах на грижите, които полагаш за мен.

И тогава дойде миг на ново вдъхновение — той се хвана за врата и започна да надава стонове.

— Какво има? — Тя веднага дотича до него. — Добре ли си?

— Вратът ми… Изглежда, онзи го е извил по-силно, отколкото мислех.

— Трябва да вземеш обезболяващо. „Адвил“ например.

— Тази болка не е за „Адвил“, скъпа. Ще имам нужда от нещо по-силно, много по-силно.

— Но ние не…

— Да, знам. Обаче знам къде можем да намерим.

— Къде?

Той й намигна.

— От Мръсния Дани.

— О, не! Не и от него. Той не ми се струва порядъчен.

— Такъв е. Обаче има истинското нещо. — Той направи гримаса и се изправи с мъка на крака. — Ще взема няколко хапчета „Викодин“, за да изкарам нощта.

— Ти луд ли си? Не можеш да вървиш. Стой тук, ще отида аз.

— Няма начин, скъпа. Предпочитам да страдам цяла нощ, но няма да те оставя и да се доближиш до Мръсния Дани. Трябва да отида аз.

Дон сви раздразнено рамене.

— Добре, нека да си ти. Обаче няма да те оставя да шофираш. Ще те закарам до там — буквално до вратата.

Джеръми умело скри усмивката си. Беше постъпила точно според очакванията му.