Франсис Пол Уилсън
Кръвна връзка (34)

9

Джак натисна звънеца и зачака. След няколко секунди видя доктор Леви да наднича през един от страничните прозорци, а после да се скрива във вътрешността на стаята. Вратата не се отвори веднага, така че Джак посегна към чукчето. Вратата се открехна само с няколко сантиметра точно когато пръстите му докоснаха студената медна топка.

— Какво правиш тук? — запита тихо Леви.

— Трябва да поговорим.

— Нямам какво да ти кажа.

След случилото се предишната вечер, Джак очакваше да срещне съпротивление. По време на пътуването си до тук беше решил, че най-добрият подход е да стреля веднага и да види дали ще улучи нещо — образно казано.

— Дори за Джеръми Болтън?

Изражението на Леви не се промени. Той дори не премигна. Обаче руменината се отдръпна от бузите му, те пребледняха силно.

— Лекарската клетва ми забранява да обсъждам когото и да било от затворените в „Крейтън“.

Джак го погледна право в очите.

— А какво, ако говорим за Джеръми Болтън, който не е затворен в болничното заведение?

Сега вече докторът премигна. И поклати глава.

— Не би искал да се впуснеш в това разследване. Може би мислиш, че искаш, но повярвай ми, не е така.

— Вероятно си прав. Отговори ми на няколко въпроса и аз може да реша да изчезна.

— Съжалявам. Не.

Той понечи да затвори вратата, обаче Джак го изпревари — пъхна стоманените пръсти на работните си ботуши в процепа.

— Длъжник си ми.

— Така е, да. Но ти искаш прекалено много.

— Аарон? — извика женски глас някъде от вътрешността на къщата. — Дойде ли някой?

— Съпругата ти може да реши, че си неблагодарен. Защо не попиташ нея как да постъпиш?

— Тя няма нищо общо с това! Не я замесвай! — изсъска доктор Леви.

Джак го видя да се пречупва и продължи да настоява:

— Искаш да кажеш, че не си й казал нищо за пътуването си в багажника снощи? И за непознатия, който ти спаси задника? Тя вероятно ще иска да ти зададе множество въпроси, след като научи. Сигурен съм, че специално ще се заинтересува защо не си й казал. И ако се замислиш, защо въобще на никого не си казал — дори на полицията?

Раменете на Леви увиснаха. Той отвори вратата.

— Добре. Но само няколко минутки. — Обърна се и започна да се изкачва по стълбите. — Търсят ме по работа, Мари. Трябва да подпиша някакви документи. Ще го заведа в кабинета си.

Той въведе Джак в стая, в която се влизаше направо от площадката. По рафтовете се виждаха медицински издания, на отрупаното с книжа махагоново бюро имаше компютър и медна нощна лампа. Доктор Леви затвори вратата и извади от джоба си връзка ключове, докато вървеше към бюрото си.

Отключи най-долното чекмедже и пъхна ръка в него, а Джак извади своя „Глок“. Леви се изправи — държеше нещо в ръка — и откри, че дулото на пистолета на Джак е само на сантиметри от носа му. Замръзна.

— Какво е това?

— „Глок“, двайсет и един милиметра. Видя го и преди. — Джак посочи уреда в ръката на Леви. — А какво е това?

— RF детектор.

— Мислиш, че нося подслушвателно устройство?

— Човек никога не знае. Позволи ми да включа детектора и да проверя. В противен случай, няма да кажа нищо.

— Добре. Не възразявам.

Докато наблюдаваше как Леви работи с детектора, Джак се питаше какъв човек може да държи подобно устройство в заключено чекмедже в бюрото си. Изненада се, когато отговорът се оформи в главата му: човек като мен. Джак притежаваше различен модел на същия апарат. Обаче не го държеше на толкова леснодостъпно място. Не беше чак толкова луд.

Не се случи нищо, когато Леви доближи устройството до Джак.

— Добре — каза той и го прибра обратно в чекмеджето. — Един въпрос. Ще отговоря само на един въпрос.

Джак имаше намерение да зададе повече, но предположи, че ще трябва да се задоволи с посочения брой.

— Защо Джеръми Болтън не е в затвора?

Леви, изглежда, беше подготвен за този въпрос. Лицето му остана абсолютно безизразно.

— Кой ти каза, че той е на свобода?

— Твоето лице, преди няколко секунди.

— Съжалявам. Няма да отговоря на този въпрос.

— Каза, че ще отговориш на един.

— И ще го направя. Обаче не съм казал, че ще отговоря на всеки.

— Ако искаш да се отдадем на игра на думи…

— Надявам се, че няма да ме заплашиш, защото това ще означава, че си търсиш проблеми.

Джак седна. Смяташе, че е време Леви да свикне с идеята, че ще остане в дома му известно време.

— Така ли?

— Направих малко проучване на твоята личност, Джон Робъртсън, частен детектив. — Усмихна се безрадостно. — Изглеждаш страхотно за мъртвец.

Охо! Джак се усмихна.

— Това се случва непрекъснато. Има и друг детектив със същото име…

Леви клатеше глава.

— Някой плаща годишната такса за лиценз на мъртвия. И това сигурно си ти. Така че, за начало, ти ми отговори на един въпрос: кой си ти всъщност?

— Човекът, спасил живота ти.

Леви доби гневен вид и се отпусна тежко на стола зад бюрото.

— Трябва ли непрекъснато да го споменаваш?

— Ще повтарям, докато най-после свърши работа. А сега, изплюй камъчето: защо Болтън е на свобода и никой не знае нищо за това? Имай предвид, че аз зная и друго: той се представя под името Джери Бетълхем.

Леви вдигна ръце.

— За бога, запази това знание за себе си! Не знам кой си, но се чувствам твой длъжник. Затова, ако не искаш животът ти да се превърне в ад, забрави какво знаеш.

Искрената тревога в гласа на Леви обезпокои Джак.

— И кой ще извика пламъците на ада? Болтън?

Докторът поклати глава.

— Не. Виж, залогът е висок — много по-висок, отколкото можеш да си представиш. Имаш работа с могъща правителствена агенция, чиито корени са в Пентагона, Конгреса и Белия дом. Това е много важно за тях. Ти пречиш на плановете им и те ще преровят живота ти и за най-дребното…

— Първо ще трябва да ме открият.

— О, ще те открият. Може и да си мислиш, че си добре скрит зад личността на Джон Робъртсън, обаче ще я разбият на пух и прах. Всеки човек оставя следи. Те ще открият твоите, ще ги проследят и ще те накарат да съжалиш, че въобще си се родил.

Стомахът на Джак се сви. Да, беше взел мерки за относителна сигурност, позволяващи му да остане в сянка, но мотивирана организация с достатъчно хора, власт и достъп до всички бази данни лесно щеше да го открие. Той нямаше никакъв шанс. Щяха да го изкарат на ярката светлина на белия ден. И да си направят угощение от него. Не можеше обаче да позволи на Леви да види, че е докоснал чувствителна струна.

— Затова си решил да не се обадиш в полицията.

Докторът кимна.

— Не съм имунизиран срещу гнева им. Никой не е.

— А какво, ако нямам нищо да крия?

Точно така, да.

— Всеки има какво да крие. Но ако ти наистина си светец и животът ти е абсолютно безупречен, няма да остане дълго такъв. Ако не успеят да намерят нещо, ще го изфабрикуват.

Джак знаеше, че в неговия случай те — които и да бяха — нямаше да се наложи да изфабрикуват фалшиви събития. Но все пак трябваше да знае.

— Чух те и те разбрах. А сега: обратно на квадратче номер едно. Защо той е на свобода?

Леви го гледаше втренчено.

— Ти луд ли си?

— Според една концепция, всички на този свят са луди.

Поредното продължително втренчване, последвано от въздишка.

— Добре тогава. Всичко е законно. Агенцията, която притежава „Крейтън“, провежда внимателно наблюдение над затворниците, които са пускани на свобода при специални обстоятелства.

— Който и да провежда наблюдението, със сигурност вече не владее топката. Къде е бил човекът, който е трябвало да го държи под око, когато е давел Герхард във ваната? Или когато напъха теб в багажника?

— Нямам предвид такъв тип наблюдение. Никой не го следи с бинокъл непрекъснато. Освен това, кой казва, че той е убил Герхард? И кога се е случило това?

Джак можеше само да предполага.

— Във вторник вечер, предполагам.

Усмивката на Леви беше краткотрайна, нервна.

— Целия вторник — и през деня, и през нощта — той беше в института за тестове. Ние наблюдаваме кръвта му.

— Не разбирам.

Леви се поколеба, после каза:

— Като се има предвид какво знаеш вече, не виждам какво значение има дали ще ти кажа. Програмата е вид клинично изпитание. Изпробваме специална медицинска терапия, чиято цел е да потиска агресията и склонността към насилие у престъпниците.

— Каква терапия?

— Това вече не мога да ти кажа. Мога само да повторя, че трябва да потиска агресията. Лицето се явява в института всяка седмица, за да му бъдат направени инжекция и кръвни тестове, посредством които узнаваме какво е нивото на лекарството в кръвоносната му система.

— Разполагам с медицински протокол за теб: няма да се получи.

— Но това е клиничен експеримент. Все още не знаем каква е подходящата доза. Очакваме една-две спънки през ранния етап…

— Спънки? Измъчване и убийство…

— Мога да те уверя, че той не е докоснал Герхард и с пръст.

Джак имаше нужда от нещо повече от думите на Леви.

— А отвличането? И то ли беше просто спънка?

— Ти продължаваш да ме обвиняваш, без да имаш доказателства. А той има алиби. Опитът за отвличане беше… Временен неуспех, да го наречем. Което обаче не означава, че експериментът се е провалил, а просто че трябва да увеличим дозата. Което и направихме. Сигурен съм, че нищо подобно няма да се случи отново.

Джак го гледаше втренчено.

— Въобще не си сигурен в това.

Леви извърна поглед, което беше достатъчно потвърждение.

— Ще направим и на теб същото предложение, което направихме на Герхард.

— Кого включва това ние?

— Ами… — За секунда той доби объркан вид. — Ами, институтът „Крейтън“, разбира се. Ще ти платим сумата, дадена ти от мисис Пикъринг, и…

— Герхард е приел предложението ви?

Кимване.

Негодник.

— И верен на думата си, той не каза и дума на мисис Пикъринг. Така че, сам виждаш, нямаше нужда Джеръми дори да говори с него, камо ли да го убива.

— Като говорим за мисис Пикъринг, каква е историята на Болтън и нейната дъщеря?

— Ами… Той е хетеросексуален мъж, а тя е жена на същата възраст, на която е бил той при хвърлянето му в затвора. От какво повече имаш нужда?

Като запази спокойствие, Джак отвърна:

— Да, предполагам, че първото, което ще направя, като изляза от пандиза, е да си намеря котенце, което да ми е под ръка.

— Е, не това беше първото, което направи той. Първото за него беше да си направи татуировка. — Вдигна ръка и му показа областта между палеца и показалеца си. — Точно тук, от всички възможни места.

Джак се сети за продавача, привърженик на Хората Ритници, от книжарницата вчера.

— И какво изобразяваше татуировката?

— Някаква смешна малка фигурка.

Джак усети как го полазиха ледени тръпки.

— С глава, която напомня диамант?

— Ами да. Ти откъде знаеш? Никога не си бил толкова близък с Болтън. — Присви очи. — Или напротив?

Джак не отговори веднага. Умът му беше зает с разплитането на всички тези заплетени нишки. Връзката между отделните компоненти… Това не бяха съвпадения. Джеръми Болтън беше Човек Ритник.

— Извини ме — каза Леви и махна с ръка пред лицето му. — Тук ли си? Ти откъде знаеш?

Джак разтърси глава.

— Фигурката можеш да видиш из целия Манхатън. Последователи на книга със заглавие „Ритникът“.

Леви щракна с пръсти.

— Точно така. Някога Болтън имаше книга, на чиято корица беше изобразена същата фигурка. Какво означава това? — Той направи гримаса. — Че работата в „Крейтън“ пречи на човек да улови духа на времето и го отдалечава от интелектуалните, моралните и културните тенденции на епохата.

Джак много искаше да може да избяга от духа на времето. Не знаеше какво е значението на фигурката, но знаеше, че трябва да открие връзката.

— Авторът, Ханк Томпсън…

— Ханк Томпсън ли каза? Този е писателят, който интервюира Болтън.

Джак се почувства така, сякаш някой току-що го беше сритал в задника.

— Какво? Кога? Как?

— Проучване. Следващата му книга ще бъде за убийството на двамата лекари, извършвали аборти, от Атланта.

Странно… Само преди няколко часа беше казал, че все още не е решил за какво ще пише. Но може би просто искаше да запази бъдещата си книга в тайна. Това не тревожеше Джак толкова много, колкото фактът, че се преплитат две части от съвременния живот, които би трябвало да останат разделени.

— Изненадан съм, че сте оставили някого да се приближи до Болтън.

— Последното, което искахме, повярвай ми. Томпсън ни заплаши със съдебен процес. Страхувахме се, че е възможно той да спечели — свободата на печата и всичките тези глупости — затова му дадохме достъп. Обаче го ограничихме, доколкото можахме.

— Колко?

— Томпсън може да бъде с Болтън по един час на седмица.

— Той е бил затворен в „Крейтън“ през деветдесетте години на двайсети век. Известно ли ти е това?

— Разбира се. Нашата охрана го проучи основно, преди да го пуснем. За нещастие, той се оказа точно онова, което твърдеше: бивш затворник и автор на бестселър. — Леви се усмихна. — Не знаех, че той е авторът на „Ритникът“. Ще трябва да прочета книгата, когато намеря време.

— Престоят им в „Крейтън“ съвпада в определен период. Има ли шанс да са се срещали преди?

Докторът поклати глава.

— Не е вероятно. Затворниците от крилото с максимум предохранителни мерки нямат абсолютно никакъв контакт с другите. Той сподели с нас, че връзката му с института го е вдъхновила да напише историята на Болтън.

Което беше много вероятно. И може би дори обясняваше неохотата на Томпсън да говори за „Крейтън“. Джак обаче не можеше да приеме всичко за чиста монета. Господи, как му се искаше да знаеше всичко това преди интервюто с Томпсън. Тогава щеше да може да му зададе някои въпроси и след отговора му, че още не е решил каква ще бъде темата на следващата му книга.

— Ще повярваш ли — говореше Леви, — Томпсън каза, че според него Болтън е невинен и че е бил подставен от истинския убиец?

— Кой друг би могъл…?

— Как кой? Екстремистите от радикалната християнска църква.

— Някакъв шанс това да се окаже вярно?

— Ти шегуваш ли се? Не и след милион години. Виждал съм документите по случая — проверяваме изключително внимателно всеки, когото ни пратят тук. Доказателствата за вината на Джеръми Болтън са били неопровержими. След всичко, което стори с мен, ти все още ли можеш да се съмняваш в импулсивната му склонност към насилие?

Не, Джак не можеше.

— А какво казахте на Томпсън, след като освободихте Болтън?

— Нищо. Нямаше нужда да казваме каквото и да било. Той беше завършил интервютата си преди началото на експеримента.

— Удобно съвпадение. Възможно ли е двамата да се срещат извън института?

Леви поклати глава.

— Болтън е агресивен, но не е глупак. Ако Томпсън го изложи на риск — случайно или преднамерено, заради добиването на още слава — с експеримента ще бъде свършено и Болтън ще се върне зад решетките.

Джак имаше чувството, че доктор Леви много иска пациентът му да се върне в затвора.

Леви махна с ръка и приключи темата за Томпсън.

— Както и да е, да се върнем на дъщерята на мисис Пикъринг. Искаше ми се тя да е с няколко години по-възрастна, защото тогава майка й нямаше да е пречка за връзката й.

— А как успяхте да го върнете в цивилизацията?

— Мина през програма за защита на свидетелите. Дори ФБР не знаят истинската му самоличност.

— Значи сте го превърнали в примерен гражданин? Но защо го настанихте в „Куинс“?

— Той искаше да е близо до парка Рего и убеди Бюрото да изберат този квартал.

— Чакай, чакай, чакай. Той искал да е близо до парка Рего? Защо?

— Нямам представа. Спомням си, че ми се стори странно тогава — той е роден и израснал в Мисисипи, а настояваше за Куинс. Не знам.

— Дааа.

Нещо по този въпрос тревожеше и Джак, обаче той не можеше да каже защо.

— Другото странно нещо са парите, с които разполага. Бяха му дадени апартамент и издръжка, която да му осигурява жизнен минимум, обаче не и излишен лукс. Идеята беше да го принудим да си намери работа. Та нали е бил в затвора още от тийнейджър. Премина през подходящо обучение и ние искаме да видим как ще се справи с живота на възрастен в реалния свят.

— Той убеждава хората, че създава видеоигри.

— Да, знам. Той е обсебен от виртуалния свят и, в частност, от видеоигрите — от тяхната структура, дизайн. Вероятно би могъл да създаде игра.

— Обаче още не го е сторил. Според мисис Пикъринг, той просто си пилее времето и не се занимава с нищо особено. Но ми каза, че има красива градска къща, компютър, последен писък на модата, и система за домашно кино. Как може да си позволи всичко това?

— Не знаем. Купува си тези неща, като плаща в брой. Когато започнем да задаваме въпроси, мълчи. Когато започнем да го заплашваме, пита какво значение има откъде и как си купува вещите, след като това с нищо не заплашва експеримента.

Джак се зачуди дали не беше възможно Томпсън да е източникът — дали той не му плащаше добре за ексклузивните истории. Интересът на Томпсън към „Крейтън“ ставаше все по-разбираем. Както и нежеланието му да говори за това.

— Значи вие го заплашвате с връщане зад решетките, а той парира удара. Изглежда, знае, че заплахите ви не са сериозни. Той незаменим ли е?

Леви го погледна.

— Нека го кажа така: ако успеем да превърнем Джеръми Болтън в примерен гражданин, ние ще успеем с всеки един престъпник.