Франсис Пол Уилсън
Кръвна връзка (46)

8

Мина край къщата на Болтън. В доста от прозорците се виждаше светлина, но дали имаше някого у дома? Трябваше да е сигурен, преди да се реши да влезе. Беше отишъл да види и заведението, в което работеше Дон — тухлени стени, завеси от балдахин на прозорците, колони при входа и часовникова кула, за бога! Кое заведение би изглеждало така? То приличаше повече на банка.

Беше надникнал през един от прозорците и беше видял Дон. Обаче нямаше и следа от Болтън.

Следващата и последна негова спирка беше заведението със странното име „Работа“. Ако не откриеше Болтън там, щеше да предположи, че си е у дома, и да отложи влизането с взлом за друга вечер.

Мястото беше претъпкано, от тонколоните се носеше звукът на ненастроени китари и фалшиво пеене, но пък, от друга страна, какво очакваше той в събота вечер?

Джак си проби път през тълпата и отиде до бара. Не искаше питие, просто търсеше място, откъдето да може да наблюдава. Стигна до ъгъла и започна да се оглежда. Беше взел фотоапарата си — просто в случай че завареше Болтън да шепне нещо в ухото на някоя от сервитьорките. Подобна снимка можеше да прогони Дон от леглото му.

Огледа бавно предната част на заведението — нямаше го. Канеше се да тръгне към билярдните маси в задната част, но някой го сграбчи за ръката. Джак се обърна и откри, че се намира в хватката на нисък, но набит и як мъж, чийто дъх мирише на „Джак Даниълс“. Косата му беше силно оредяла, но затова пък мустаците му бяха пищни. Джак очакваше от него да закрещи или да го обиди.

— Момичето ми каза, че си я гледал втренчено, ти, кучи сине!

Джак едва го чуваше заради силната музика, обаче знаеше какво може да очаква от подобен тип мъже. След като изпиеха няколко питиета, те си търсеха извинение, за да разменят някой и друг юмручен удар. Ако признаеше, че е погледнал момичето му, ще те удари, а ако отречеш, ще те обвини, че си го нарекъл лъжец, и пак ще те удари. От такава ситуация няма как да излезеш победител.

Последното, което Джак искаше, беше да привлече вниманието върху себе си. Огледа го добре.

— Сам? — извика високо заради музиката. — Ти ли си?

Човекът доби объркан вид.

— Какво?

— Не си ли Йосемити Сам?

— Не, не съм Сам, а ти се беше втренчил в момичето ми.

— Може и да си прав, но истината, Сам, е, че не знам кое е твоето момиче.

— Не съм Сам, а ето я нея, ей там.

Той посочи жена с големи гърди, облечена в къса пола и оскъдно кожено елече, която ги гледаше с блеснали очи и палава усмивка.

— О, тя ли е? Да не би случайно да се казва Синди? Или не?

— Синди? Не, по дяволите. Името й е Роксан.

— Странно, човече. Прилича на момиче, което познавах в гимназията. Предположих, че все пак е възможно да срещна тук Синди Патерсън, но очевидно не.

Докато Сам стоически се бореше да се справи с това отклонение от обичайния сценарий, Джак се огледа — търсеше начин да се измъкне. И тогава видя Болтън, подпрял се с гръб на бара, втренчил поглед в празното пространство. Може би мислеше за ключа към бъдещето? И ето че в главата на Джак се роди цял един сценарий.

— Но чуй ме, Сам — каза той, като се наведе към непознатия.

— Не се казвам Сам, по дяволите!

— О, да. Ето там един, който цяла нощ се зазяпва в Роксан. Не мога да съм сигурен, но мисля, че и тя му отвръща. Разбираш ли, те като че ли се познават.

Онзи вдигна юмрук.

— Опитваш се да ми кажеш…?

— Хей, хей, възможно е да греша. Но ако ние двамата се сбием и ни изхвърлят навън, това със сигурност ще предостави възможност на някого да ухажва Роксан.

Непознатият се огледа.

— Къде е този мъж?

Джак кимна по посока на Болтън.

— Ето там, високият с дънките и каубойските ботуши. Внимавай. Изглежда доста здрав.

— Напротив, прилича на женчо! — изръмжа набитият здравеняк. — Ако искаш да видиш кой е як, гледай!

И започна да си пробива път през тълпата като ротвайлер, поканен на вечеря.

Давай, Сам. Захапи го.

Джак го загледа как отива до Болтън и му казва нещо, видя Джеръми да поклаща глава и да отговаря с усмивка на превъзходство. Сам замахна с юмрук, обаче Болтън се наведе, избегна удара и нанесе ответен.

След това нещата доста се объркаха, жените се разпищяха, а мъжете завикаха, някои започнаха да бягат от свадата, други бяха твърдо решени да участват в нея, появиха се двама души от охраната, а зачервеният Болтън, изгубил контрол, нанасяше удар след удар по разкървавения и онемял от удивление Сам. Джак хвърли поглед към барманите — нито един от тях не звънеше на ченгетата. Вероятно се надяваха, че охраната ще се справи. Джак извади специалния си телефон, пазен за такива случаи, и тръгна към вратата.

Някой все пак трябваше да се прояви като добър и примерен гражданин и да повика полицията, преди някой да е пострадал сериозно.