Франсис Пол Уилсън
Кръвна връзка (2)

2

Някой ми каза, че може би ти ще можеш да ми помогнеш. Трябва да предпазя дъщеря си от ужасна грешка.

Кристи П.

Джак продължаваше да гледа втренчено последното от съобщенията, препратени му от неговия Уебсайт, repairmanjack.com. Нито едно от тях не представляваше интерес за него, дори да беше решил отново да се захване с професията… Щеше да ги разгледа по-късно, ако се наложеше.

Беше решил да си създаде сайт в MySpace, защото дори само размерите му осигуряваха известна анонимност, но едва не се беше отказал, след като беше открил, че имена като repairmanjack, repairman-jack и repairman Jack са вече заети. Но какво пък, по дяволите? И накрая по необходимост се спря на www.myspace.com/fix_its. Обаче, след като го създаде, разбра, че на него могат да му пишат само други членове на MySpace, така че запази и първоначалния си сайт.

— Джак? Мога ли да те обезпокоя за минутка?

Макар че беше в кабинета си, а Джия на горния етаж, Джак долови тревогата в гласа й. И дори имаше доста добра представа какво не беше наред.

— Идвам веднага.

Отпи глътка от кафето, което си беше приготвил, и хвърли поглед на часовника на екрана на компютъра. Вики щеше да изтърве автобуса, ако не побързаха. Изкачи стъпалата по две.

— Къде си?

— В стаята на Вики.

Да, и сам можеше да се досети. Влезе и намери двете любими жени на живота си, седнали на леглото: Вики с лице към него, а Джия зад нея, хванала дългата й тъмна коса.

— Не мога да го направя — каза Джия и го погледна с огромните си очи, които приличаха на американското знаме: сини ириси върху бял фон, обрамчени с червени кръгове. — Не мога.

Джия беше болезнено слаба. Теглото й продължаваше да пада от злополуката насам. Беше изгубила много по време на комата и в началото на възстановителния период, но не наддаваше и сега, когато се беше върнала вече към нормалния си живот. Макар и да не бяха хлътнали, бузите й не бяха и закръглени както преди. Видът й беше измъчен, като на недохранен човек. Понякога все още плачеше без видима причина и въпреки съветите на своя психотерапевт, отказваше да взема антидепресанти. Беше оставила русата си коса да расте и сега тя имаше дължина, каквато той не беше виждал преди — покриваше ушите и тила й.

Обаче в момента косата на Вики беше проблем. Джия беше започнала да я сплита на френска плитка, но резултатът беше доста нескопосан. Не се беше справила толкова зле, колкото в предишните седмици, но все пак… някога успяваше да сплете перфектна плитка само за трийсет секунди и дори със затворени очи. А сега…

— Погледни каква бъркотия!

Джак коленичи до нея и я целуна по бузата.

— Справяш се все по-добре с всеки изминал ден. Просто продължавай да опитваш. Знаеш добре какво казва доктор Клайн.

— Упражнения, практика и пак практика. — Тя въздъхна. — Но понякога изпадам в такова отчаяние и безсилие, че ми идва да започна да крещя.

А понякога и наистина го правеше. Никога обаче в присъствието на Вики. Джак би я чул, дори да беше в друга стая или дори на друг етаж. Питаше се колко ли често крещи, когато е сама у дома.

Вики полуобърна глава.

— Ще закъснея ли за училище, мамо?

— Не, скъпа.

Някои неща се бяха подобрили през трите месеца, които бяха изминали от злополуката, но животът им все още не се беше нормализирал напълно. Джак се съмняваше, че това въобще ще стане някога. Счупените кости бяха зараснали, но белезите оставаха за цял живот — по тялото, в мозъка, в психиката.

Вики имаше добри шансове да успее да остави всичко зад гърба си. Сестричката, която тя очакваше с нетърпение, нямаше да се роди. И тя беше приела този факт. Ема не беше нищо повече от издутина в корема на майка й и образ от ултразвуков монитор. Тя все още не беше малко човече, което да може да вижда и докосва.

Но не и Джия. Преди три месеца тя беше решила да пресече улицата като бъдеща майка, а беше дошла в съзнание дни по-късно, за да научи, че е изгубила бебето. Ема беше съвсем реална за Джия, малко същество, което се обръщаше в нея и я риташе отвътре. Беше по-реална за Джия, отколкото за баща си, Джак. Белезите на Джия бяха по-дълбоки. А това, че не беше способна да се грижи пълноценно за Вики, забавяше оздравяването й.

Движенията й все още не се бяха нормализирали, макар да се бяха подобрили значително от момента, в който беше излязла от комата. Физиотерапията и трудовата терапия й бяха помогнали да възстанови деветдесет процента от сръчността на крайниците си, но липсващите десет процента бяха онова, което непрекъснато извикваше тревога у нея. Не можеше да сплете косата на Вики. Не можеше нито да рисува, нито да боядисва къщата — или поне не така, както беше свикнала.

Което означаваше, че не може да печели пари. Графичното изкуство плащаше сметките й, но творбите, които рисуваше лично за себе си, успокояваха душата й. Тя всеки ден работеше и на двата фронта както се казва, в студиото, обзаведено специално за нея на третия етаж, обаче не харесваше онова, което създаваше с търговска цел, а упорито отказваше да покаже на Джак личните си творби. Той се тревожеше, че някой ден тя ще избухне и той ще намери части от нея навсякъде из студиото.

— Ще закъснея ли за училище, мамо?

Джия каза:

— Току-що ми зададе същия въпрос, не помниш ли?

Вики смръщи вежди, после кимна.

— О, да.

Единственото сериозно поражение при Вики беше кратката памет, но и при нея подобрението беше стабилно и бързо. Неврологът ги беше уверил, че ще се възстанови напълно само за няколко месеца. Учителите й бяха уведомени и проявяваха разбиране — всъщност бяха повече от щедри при оценките си на успеха й.

Погледът на Джак се спря на рафтовете с книги, които изпълваха цялата стена на слънчевата спалня с високия таван. Добрата новина беше, че Вики все още изпитваше огромен глад за четене. Той погледна знамето и плаката с четирите прекалено красиви лица на групата „Джетс“, на която тя, за нещастие, все още беше почитателка.

Джия разплиташе злощастно сплетената плитка.

— По-добре е да се справиш скоро, защото в противен случай тя ще закъснее за училище.

Тя стана, за да му отстъпи мястото си, а той я стисна окуражително за лакътя.

— Добре, но трябва да ме научиш. Все още не съм усвоил това изкуство.

Което не беше вярно. Беше й помагал толкова много пъти да сплете косите на дъщеря си, че вече можеше да го стори и насън. И тя се надвеси над рамото му и му заговори нежно, докато той вчеса косата, отдели внимателно три кичура и започна нелесното сплитане на френската плитка, като изключително внимаваше да отделя нови кичури с равна големина и на равни интервали.

— А сега… с кой кичур трябва да започна?

Джия го побутна нежно по гърба и се засмя.

— Като че ли не знаеш.

Тя разтриваше раменете му, докато той се трудеше с косата на дъщеря им.

— Господи, ако можеха да те видят сега момчетата от „Хулио“!

— Защо казваш това?

— Е, съмнявам се, че това е мъжът, когото познават.

— Може би не. Но няма да чуеш нито дума от тях.

— Няма ли да те смушкат дяволито в ребрата? И никакви подмятания?

— Аха.

— И защо не?

Той вдигна поглед към нея и й намигна.

— Заради мъжа, когото познават.

Приключи със сплитането — странно, но играта с косата на Вики го успокояваше — и завърза плитката със синя еластична лента.

— Готово. Не е лошо като за мъж, а?

Джия се наведе и го целуна по бузата.

— Всъщност е страхотно. И ти благодаря, че прояви такова търпение.

Той я погледна.

— Търпение? Какво общо има търпението с това?

— Всичко. То не е от силните ти страни. Просто… ти благодаря, че успяваш да се примириш с мен.

Двете с Вики забързаха надолу, а Джак остана да седи на леглото, загледал се през прозореца към все още голите клони на дърветата. Чувстваше се потиснат, без настроение. Дори по-зле. Чувстваше се като страхлив плъх.

Търпение? Разбира се, че беше търпелив. И щеше да проявява търпение по отношение на нея при всякакви обстоятелства. Особено като се имаше предвид, че той беше причината за всичките беди и травми, сполетели нея и Вики, как би могъл да не бъде търпелив с тях?

Тя обаче не знаеше това. Защото не й беше казал. Все още.

„Джия, злополуката, в която загина нероденото ни дете и която едва не причини и смъртта на вас двете с Вики, но ви остави с пречупени тела и увредени мозъци, всъщност не беше никаква злополука.“

Кога ли щеше да настъпи подходящият момент да произнесе тези думи? Кога щеше да е подходящо да й каже, че случилото се е в резултат на безмерната му обич към тях? Че се беше случило, защото бебето щеше да продължи рода му?

Дали въобще щеше да настъпи подходящ момент?

— Давам долар, за да науча какви са мислите ти.

Джак подскочи.

— Хей.

Джия го гледаше внимателно.

— Изглеждаш така, сякаш си много далеч оттук.

— Просто се бях замислил.

Погледът й сякаш го пронизваше.

— Мислите ти като че ли не бяха щастливи.

Той сви рамене.

— Не бяха. А ти можеш ли да се сетиш за достатъчно неща, които те правят щастлива?

Тя се усмихна.

— Аз съм жива, Вики е жива, а и е страхотно това, че ти остана с нас. Така че, гледай на всичко откъм добрата страна.

Да. Добрата страна: беше се преместил тук, за да се грижи за тях, когато бяха излезли от рехабилитационния център. Не беше лесно, но може би беше нещото, което му носеше най-голямо задоволство.

Тя го целуна по главата.

— Окей, ние тръгваме към автобусната спирка, а после аз ще отида на трудова терапия.

— Не искаш ли да те закарам?

Тя поклати глава.

— С таксито вече ще съм там, преди да си изкарал колата от гаража. Искаш ли да се видим за обяд?

— Това е среща.

— А планирал ли си нещо за сутринта?

— Вероятно ще се размотавам в компанията на Ейб.

Тя отново го погледна внимателно.

— Няма ли да работиш?

— Не.

— А жената, която иска да й помогнеш заради дъщеря й?

— Хм? Къде?

— Току-що видях съобщението на монитора долу. Тя, изглежда, е силно разтревожена.

Джак сви рамене.

— Аз съм в почивка.

— Напротив, ти ужасно се отегчаваш. Направи нашите проблеми твои собствени, обаче имаш нужда да си починеш точно от това.

Не можеше да спори с нея, нямаше да е честно. Колкото по-малко Джия и Вики имаха нужда от него, толкова по-неспокоен ставаше той.

Джия го стисна с обич за рамото.

— Защо не отидеш да видиш какво иска тази жена?

Той вдигна поглед към нея.

— Мисля, че сега изхождаш от нечий чужд опит.

Тя се засмя — звук, който той не чуваше много често напоследък.

— Сериозно — каза той. — Не звучиш като себе си.

— Може би това е мое ново „аз“. Добре знам, че за теб също никак не е характерно да стоиш по цял ден у дома или пък у Ейб. Аз знам какъв човек си ти. В началото мислех, че ще мога да те променя, но по-късно разбрах, че всички опити са напразни. А и вече не съм сигурна дали искам. Ти си такъв, какъвто си. И аз те обичам точно такъв, така че, защо не излезеш, за да станеш отново себе си?

Джак я гледаше втренчено. Тя наистина мислеше това, което говореше. Хрумна му, че уврежданията на мозъка могат да имат и странични ефекти, но бързо прогони тази подла мисъл. Не беше забавно.

— А може би и аз вече не съм толкова сигурен кой съм.

— Напротив, ти добре знаеш кой си. То е в кръвта ти. Виж какво иска дамата.

— Не ми изглежда нещо конкретно.

— Може би не е, но става въпрос за дъщеря й.

Думата увисна във въздуха. Дъщеря… каквато беше Вики за него, емоционално, ако не законно… И каквато щеше да бъде и Ема, ако… Спомни си съобщението: „Трябва да предпазя дъщеря си от ужасна грешка“. „Като например каква? Да не се забърка с мъж като мен?“ Не… Нямаше отново да мисли за това. Прекалено много пъти се беше отдавал на тези безполезни и мъчителни мисли.

— А може би не съм в почивка. Може и да съм се пенсионирал.

Горчива усмивка.

— Защо тогава проверяваш уебсайта си? Ако си решил да се пенсионираш, защо си правиш труда да го поддържаш?

— Може би просто не искам все още да го затворя.

— Имаш нужда от нещо различно, Джак. Нещо, което да отвлече вниманието ти от проблемите. Хайде, обади се на жената. И ако работата не те заинтересува, спокойно й откажи. — Тя го целуна и тръгна към вратата. — Трябва да бягам. Помисли си.

Той седя още известно време на леглото. Когато чу входната врата да се затваря, се застави да стане. Напоследък се поддаваше на инерцията. А беше минало прекалено много време от онзи злощастен ден. Двете му любими жени като че ли се възстановяваха по-бързо от него.

Запрепъва се надолу по стълбите, влезе в кабинета си и загледа втренчено екрана.

„Някой ми каза, че може би ще можеш да ми помогнеш…“

Беше добавила и телефонния си номер. „Каква грешка си мислиш, че се готви да допусне дъщеря ти, лейди? И защо мислиш, че непознат ще успее да ти помогне да я предотвратиш?“

Окей, щеше да захапе въдицата. Не виждаше нищо лошо в това да й се обади.