Франсис Пол Уилсън
Кръвна връзка (96)

19

Джеръми чу телефона на Муунглоу, който започна да звъни. От многобройните позвънявания тази вечер той беше научил, че гласовата поща се включва след четвъртото. Преброи четири сигнала. Време беше да провери в какво състояние е тя.

Отиде, със силно куцукане, до прозореца на трапезарията и надникна. Там нямаше никого. Обаче се виждаше също така и диванът във всекидневната, която се намираше в предната част на къщата. Тя лежеше на дивана.

Отлично.

Влезе в къщата, отиде право при нея. Очите й бяха затворени, а устата й — отворена. Той я побутна. Нищо. Побутна я по-силно. Отново нищо. Тя беше в безсъзнание.

Отлично.

Подхвана я под раменете и я повдигна. Нададе силен стон заради непоносимата болка в коляното, но успя да я занесе на втория етаж, като се спираше едва ли не на всяко стъпало и се облягаше уморено на стената, за да облекчи тежестта, която падаше върху пострадалия му крак. Накрая стигна до голямата баня и нежно я положи във ваната — не искаше никакви наранявания.

Отстъпи крачка назад и я загледа втренчено, а тя започна шумно да хърка. Време беше да вземе решение: дали да я остави с дрехите, или да я съблече? Трудно решение. Различните хора извършваха самоубийство по различни начини. Колкото и силно да желаеше да я види отново гола след всичките тези години — тя имаше страхотен задник като тийнейджърка — реши да опрости нещата. Остави я с дрехите и пусна водата, която беше приятна и топла.

Докато ваната се пълнеше, той се върна в кухнята и напълни две торбички с кубчета лед — идеята му беше дадена от първата помощ, оказана му от Дон след подуването на коляното му — и отново закуцука нагоре по стълбите. Облегна ръцете на Муунглоу до лактите върху страничните стени на ваната, с дланите нагоре, после постави по една торбичка лед върху всяка от китките й.

През онези, както му се струваше, безкрайни години в „Крейтън“, Джеръми беше прекарал доста време в планиране на самоубийството си. Имаше две последователни доживотни присъди и никаква възможност да бъде освободен предсрочно, което разбираемо затвърждаваше у него сигурността, че никога няма да излезе от затвора. Беше също толкова сигурен, че се е провалил по отношение на Плана и никога няма да успее да изпълни дълга си към татко. Така че какъв беше смисълът да живее, особено ако това означаваше да прекара по този начин още трийсет или четирийсет години…

Разбира се, ако по онова време знаеше, че ще го подложат на този експеримент, отношението му към нещата щеше да е съвсем различно.

Разрешаваха му да взема книги от библиотеката на института. Повечето от тях бяха на медицинска тематика. Той четеше много за самоубийството, особено доклади за несполучливи опити и причините, поради които са се провалили. Често неуспехът се дължеше на невежество — вземане на малки дози, които не могат да причинят смърт, или пък прерязване на вени на китката вместо на артерия, на незнание, че вената често се затваря, преди човек да е умрял от загуба на кръв. Много по-често опитите за самоубийство не успяваха поради недостатъчно смелост — въжето бива преметнато през греда и стегнато около врата, но човекът просто не успява да се застави да се качи върху стола; или пък пистолетът бива зареден, дулото му насочено към слепоочието, но човек просто няма смелост да дръпне спусъка.

Джеръми още по онова време знаеше, че едва ли ще има възможност да използва пистолет. Надяваше се да може да се докопа до нещо, достатъчно остро да пререже вените на китките му.

Един от най-сигурните начини да умреш, е да прережеш някоя вратна артерия. Джеръми обаче не беше сигурен, че ще може да причини това на себе си. А ако ръката му трепнеше и не успееше да направи достатъчно дълбок разрез, щяха да го наблюдават денонощно до края на живота му. И никога повече нямаше да има възможност за нов опит.

Можеше обаче да пререже вените на китките си. Поне така мислеше. Затова беше проучил внимателно техниките за прерязване на кръвоносни съдове и беше научил причините за успеха и провала. Ключът беше кръвоносен съд, който се наричаше радиална артерия. Тя се намираше най-близо до повърхността на кожата, от близката страна на основата на палеца — предпочитаното от лекарите и сестрите място за измерване на пулса. Ако се прережеше дълбоко едната — или, още по-добре, и двете — животът щеше да изтече от човека доста бързо.

Торбичките с лед бяха негово изобретение. Не знаеше точно какъв е бил ефектът на осемте хапчета върху Муунглоу, но предполагаше, че съзнанието й ще е изключено достатъчно дълго време и тя ще е напълно неподвижна. Последното, което искаше, беше тя да дойде в съзнание и да започне усилено да се съпротивлява, докато острието прерязва артериите й. Инсценировката щеше да бъде успешна, ако успееше всичко това да изглежда добре премислено и абсолютно преднамерено от нейна страна: все пак, единствената й дъщеря беше бременна и се беше изнесла от дома след ужасна свада. А нейното поведение беше станало доста странно. И накрая, изпаднала в дълбоко отчаяние, тя е посегнала на живота си.

Бедната Муунглоу. Или Кристи. Или която и да е.

Нивото на водата се беше покачило и тя стигаше почти до брадичката й. Той я спря, но остави още малко торбичките с лед върху китките й — колкото по-безчувствени бяха, толкова по-добре. За да убие времето, той започна да се разхожда из къщата. Но не заради движението — очите му неспокойно шареха, търсеха пазарската чанта от „Талбот“. Дали беше внесла онзи четвърт милион долара обратно в банката? Ако не, той със сигурност щеше да му е от полза. А на нея нямаше да й трябват повече никакви пари след тази нощ, това беше повече от сигурно.

Намери я оставена в най-долното чекмедже на шкафа в спалнята й. Дали да я вземе, или не? Кой знаеше, че парите са в дома на Муунглоу? Той, Дон, банката и може би — но това не беше особено вероятно — детективът. На кого беше казала, че ще се опита да купи гаджето на дъщеря си? На банката? Едва ли. На детектива? Може би, обаче нямаше причина той да мисли, че парите са още у нея, а не върнати обратно в банката.

Взе торбата и се върна в банята. Щеше да скрие добре парите в дома си, за да ги използва, когато наистина има нужда.

Добре. Да приключим с това.

Свали торбичките с лед от китките й, после извади кухненския нож, купен преди малко. Сключи пръстите на дясната й ръка около дръжката и насочи острието към лявата й китка — тя си служеше с дясната ръка, затова беше логично да пререже първо артериите на лявата. Когато натисна ножа върху кръвоносния съд, усети как водата изпълва ръкавицата му. Пое си дълбоко дъх и преряза дълбоко радиалната й артерия. Тя ахна, когато по водата затанцуваха червени кръгчета. Отвори широко очи, подобни на стъклени топчета, и го загледа втренчено. Това трая около две секунди, после клепачите й отново се спуснаха.

Той бързо прехвърли ножа в лявата й ръка и преряза артерията и на дясната. Повторно ахване. Този път тя дори се размърда във водата, но само след няколко секунди отново похъркваше силно.

Той остави ножа да се изплъзне от пръстите й и да падне на дъното на ваната. Изсипа разтопилия се вече лед във ваната, а торбичките напъха в джоба си. Свали ръкавиците, изсипа насъбралата се в тях вода и отстъпи назад, за да я гледа как умира.

Погали я по челото. Съжалявам, сестричке. Защо ти трябваше да се бъркаш? Ако си беше гледала само твоята работа, сега всичко щеше да е наред и ти щеше да си още жива.

Осъзна, че смъртта й ще отреже един от клоните на родословното дърво, обаче не можеше вече нищо да промени. А и Муунглоу и без друго не беше клон, който ще даде повече плодове. Загубата не беше голяма.

Гледаше как лицето й побледнява все по-силно, а водата става все по-червена. Тя престана да хърка. После спря и да диша или поне така му се струваше. Тялото й потръпна, после се отпусна. Устата и носът й се скриха под водата и той разбра, че животът я е напуснал. Остана, за по-сигурно, още две минути, после взе ръкавиците и торбата с парите и тръгна към задната врата. Излезе в задния двор и отново чу телефона й да звъни. Знаеше какво ще каже гласът й, след като се включи гласовата й поща: „Съжалявам, не мога да ви се обадя сега…“.

Дяволски си права. Не можеш.

Мислеше, че ще се почувства щастлив. Все пак, току-що беше премахнал една голяма, дори основна, пречка за Плана. Но вместо това изпитваше дълбока мъка и дори слабо неразположение — като че ли беше направил нещо нередно, ужасно дори. Но как би могло да бъде грешно нещо, което щеше да запази родословното дърво?

Не… Обаче прилошаването се засилваше и той осъзна, че е предизвикано от усещането, че е извършил непростима грешка. Това негово действие като че ли беше отключило сила, която накрая щеше да го унищожи.

Смешно. Беше внимавал изключително, беше обмислил всичко. Нищо не можеше да свърже с него смъртта й, за която той вече мислеше като за „самоубийството на бедната измъчена жена“.