Франсис Пол Уилсън
Кръвна връзка (106)

8

— О, господи! — проплака Дон. — О, не!

Падна на колене пред гардероба в спалнята за гости. Само секунди преди това беше все още на крака, но ето че коленете й изневериха, огънаха се. Беше започнала търсенето на хапчетата от раницата на Джери. Не беше открила нищо дотогава. Най-лошият момент в живота й беше, когато дръпна ципа на главното отделение. Не беше открила хапчета, а нещо много по-лошо.

Чанта от „Талбот“, в която имаше четвърт милион долара в брой.

Беше я виждала и преди. У дома, в ръцете на мама. Имаше само един начин да е попаднала в ръцете на Джери. Изпищя. О, господи, той наистина беше убил мама! А тя вече беше излязла от живота им, нямаше причина да я убива. Освен ако…

О, по дяволите! Ако написаното в писмото за убийството на мама е вярно, то вероятно и всичко друго е вярно. Както и причината да го направи.

Беше я убил, за да й попречи да узнае кой е човекът, изнасилил я преди деветнайсет години, да запази в тайна факта, че той е бащата на Дон.

Мой баща?

Кошмар, истински кошмар. Да, сигурно сънуваше. Скоро щеше да се събуди и да открие, че лежи до Джери в леглото, щастлива. И тогава щеше да запомни тази история като най-лошия кошмар в живота си. Но дори наистина да станеше така, кой беше Джери всъщност? Не знаеше.

Знаеше обаче, че не може да стои със скръстени ръце и да се надява това да се окаже сън. Един ред от писмото не излизаше от главата й: „Предлагам да се изнесете от дома му“.

Абсолютно.

Като се подпираше на стената, тя се изправи и тръгна към коридора. Мислите се блъскаха в главата й и набираха скорост и маса като лавина, следваха се една друга, прескачаха се, без никаква връзка, несъгласувани. Трябваше да излезе, да намери местенце, където да се скрие и да помисли, да отсее истината от лъжите, ако може.

Ако може…

Но как въобще щеше да узнае истината?

Лесно е да се проверят моите твърдения. Просто занесете проба от косата му (дузина косми от четката му за коса или останали по решетката на канала след вземане на душ ще свършат работа), занесете ги в коя да е лаборатория и помолете да направят ДНК анализ за бащинство. Резултатите ще потвърдят казаното от мен.

Да, точно така щеше да направи. Защото абсолютно трябваше да знае. Запрепъва се към банята. Намери четката му за коса. Той я използваше често, казваше, че се страхува косата му да не оредее, а прочел някъде, че честото вчесване стимулира растежа й. Някога тя мислеше, че това е страхотно, обаче в момента нищо не й изглеждаше такова. Животът напълно беше изгубил розовите си окраски.

Взе гребен и почисти четката. В шепата й останаха много повече от дузина косми. Гледаше ги втренчено. А какво, ако се докажеше, че Джери е нейният баща?

За бога, Дон, той е достатъчно възрастен да ти бъде баща!

Колко ли пъти мама беше казала тези думи?

Последваха други спомени… как го възсяда, изпаднала в екстаз, как смуче…

Наведе се над тоалетната и повърна.

Трябваше да се махне оттук. Обаче Джери беше взел колата й. И какво? Тя щеше да вземе неговата. Беше готова на всичко, за да намери местенце, спокойствие, докато намери начин да се справи със ситуацията.

Но къде щеше да отиде? Не можеше да се върне в дома на майка си. Мотел? Не разполагаше с пари.

Чантата.

Втурна се към гардероба в свободната спалня и взе чантата оттам, където я беше захвърлила в паниката си, после забърза към първия етаж. Грабна ключовете за колата на Джери от купата, където той обикновено ги държеше. Вече вървеше към вратата, когато видя светлините на фарове да се отразяват в прозорците. Надникна навън и видя своя джип да паркира в алеята.

Не! Не, не можеше да се изправи лице в лице с него, не можеше дори да остане в една и съща стая с него, докато не узнае истината. Трябваше да се махне.

Тъй като не можеше да вземе колата му, първата й мисъл беше да побегне — просто да излезе през задната врата и да тича, да тича… Обаче нямаше да се получи. Дори да успееше да стигне до колата си, той щеше да я последва със своята.

Сведе поглед към купата, в която двамата захвърляха ключовете си, след като влезеха. Хрумна й идея.