Франсис Пол Уилсън
Кръвна връзка (111)

13

— Хей, докторе. Как върви работата?

Джулия седна, шокирана, в леглото. Този глас. Беше й познат. Потърси ключа на нощната лампа, намери го и я включи. Сърцето й едва не спря да бие, като видя Джеръми Болтън, застанал до долната табла на леглото. В ръка държеше някакви сгънати листове. Тя обикновено спеше, облечена в голяма за ръста й тениска и удобни памучни пижами, които нищо не разкриваха, но, по някаква причина, откри, че стиска с все сила одеялото и го държи точно под брадичката си. Две черни очи я гледаха заплашително, а силно подутият му нос му придаваше още по-страшен вид.

— Джеръми. Какво… Какво се е случило с теб?

Той изсумтя.

— Като че ли не знаеш.

Но тя наистина не знаеше… Защо той мислеше, че знае? Обаче в главата й се роди много по-важен въпрос.

— Защо си тук?

— Ооо, мисля, че и това знаеш.

Тя придаде на гласа си възмущение, за което се надяваше, че звучи искрено и убедително.

— Не, не знам, Джеръми, и искам веднага да излезеш от дома ми!

— Това няма да стане. — Обречеността, която долавяше в гласа му, я разтърси дълбоко. — Трябва да обсъдим някои неща.

— Е, каквото и да е, може да почака до сутринта. Обади се в кабинета ми и…

— Тази вечер, докторе. Тази вечер.

Нещо в очите му я плашеше. Тя винаги досега беше усещала, че го контролира — поне доколкото някой може да контролира човек с толкова високо количество дДНК — обаче тази вечер беше различно. Някой (или нещо) беше отключил звяра в него. Плашеща мисъл.

Зачуди се дали да не започне да вика, но отхвърли идеята. Нямаше кой да я чуе, а така веднага би се поставила в подчинено положение. Трябваше да затвърди положението си на висшестоящ.

— Много добре. Само да се облека и…

— Не. Тук. Сега.

Сега тя долови нова нотка в гласа му. Изражението му също се промени. Страх? Дали той не се беше забъркал в нещо?

Робъртсън!

Дали не беше изгубил контрол над гнева си и не беше направил грешка, която можеше да го свърже с него?

— Не си направил нещо глупаво, нали? Не си сторил нищо на детектива, сигурна съм?

— На него? Не. — Той посочи носа си. — Обаче той добре си поигра с мен, както можеш и сама да видиш.

— Не ставай смешен. Не си… направил с него това, което направи с Герхард, нали?

— Не. Още не. Обаче не съм тук заради Робъртсън. А заради теб. — В очите му блесна гняв, той вдигна ръката, която държеше листовете. — Това тук… Последната ти кореспонденция.

Тя се сви.

— Какво?

Той хвърли листовете към нея.

— Кажи ми какво си мислила, по дяволите, докато си пишела това?

Тя грабна листовете, взе очилата си от нощното шкафче и започна да чете. Учудването й се примесваше със студен и лепкав ужас, а думите като че ли се забиваха в мозъка й.

Скъпа мис Пикъринг… мъжът, когото познавате като Джери Бетълхем… беше наскоро пациент в нашия институт… специална програма… експеримент… изнасили майка Ви… той е Ваш баща… да родите бебето му… убил майка Ви… започнах процедури по връщането му зад решетките…

Беше подписано с нейното име, обаче подписът не беше нейният. Дори не приличаше на него. Джулия вдигна поглед.

— Не съм писала това! Чист фалшификат! Това е… това е безумие!

— Не ми ги пробутвай тези! — процеди той през зъби. — Само ти можеш да напишеш нещо подобно! Защото само ти можеш да се досетиш!

— Да се досетя? — И тогава значението на думите му достигна до нея. Обзе я шок, леден ужас. — Искаш да кажеш, че е вярно? Това момиче е твоя дъщеря?

Той се наведе над нея. Едва тогава тя забеляза железния лост в ръката му.

— Спести ми глупостите! Ти прекрасно знаеш, че е така. Ти си направила изследванията!

Джулия се сви, опита се да изчезне.

— Не, нищо подобно не съм направила…

— Млъкни! Мислиш ме за глупав? Мислиш, че давам на всеки проба от своята ДНК? — Посочи я с железния лост. — Не, ти си била! Само ти би могла да бъдеш. Ти ми вземаш кръв и непрекъснато надничаш в гените ми още откакто ме доведоха тук. Имаш досие за мен. Само ти си човекът, който би могъл да стигне до дъното на историята.

… той е убиецът на майка Ви…

Джулия вече не хранеше съмнения. Този убиец, този луд ли беше видяла майката на момичето, преди да склопи очи завинаги? И дали Герхард беше познал страха, който я разтърсваше сега? Южняшкият му акцент се беше засилил, а тя знаеше, че това означава беда. Дали щеше да я убие? Не. Не можеше. Нямаше да го направи.

Защо се случваше всичко това? Кой беше измислил сценария? И тогава разбра.

— Моля те, Джеръми! Не разбираш ли? Доктор Леви ме е подставил. Той е написал писмото, опитал се е да те накара да ме нападнеш. — Едва не каза „убиеш“, обаче не искаше тя да вкара идеята в главата му — в случай че все още не се беше родила. — Ако го направиш, агенцията ще те открие и върне в затвора.

А ако я убиеше, Аарон щеше да заеме поста й. Всичко съвпадаше.

Той пристъпи към нея, очите му горяха.

Тя вдигна треперещата си ръка.

— Спри, Джеръми! Това е капан! И за двама ни!

Той като че ли не я чуваше.

— Планът беше на татко — той трябваше да пречисти кръвта ни, родословното ни дърво и да върне Другите на мястото им.

— Другите? Какви ги бръщолевиш?

— Аз и брат ми, и двамата сме част от това. И сега, когато всичко ще се превърне в истина, когато бебето — Ключът към бъдещето — най-после е на път, ти съсипваш всичко!

— Бебе? Искаш да кажеш, че тя е бременна?

— Ти прекрасно знаеш, че е така! Пишеш го в писмото си!

Джулия не знаеше нищо, но с част от мозъка си, останала непарализирана от страха, искаше да изследва това дете, да го наблюдава как расте. Ключ към бъдещето? Кой знае? Но можеше да бъде ключът към нейното оцеляване.

— Мога да ти помогна с детето.

Още една крачка към нея. На устните му изби пяна, а гласът му се извиси до кресчендо.

— Няма да има дете! Защото сега, благодарение на теб, Дон знае, че аз съм нейният баща, и със сигурност ще се отърве от бебето ми! Ти съсипа всичко! Всичко!

И с тези думи той вдигна над главата си ръката с железния лост. Сега вече Джулия закрещя.

— Джеръми! Моля те! НЕ!

— Да! — отговори той и замахна.

Тя вдигна ръка и извика от болка, когато лостът счупи лакътната й кост. Той замахна повторно. Тя се опита да го отблъсне с другата си ръка, обаче не можа да я вдигне достатъчно бързо.

Последното, което чу, беше строшаването на черепа й.