Франсис Пол Уилсън
Кръвна връзка (87)

10

Докато паркираше колата малко по-надолу по улицата, Джеръми мислеше все за неща, които започваха с „ако“. Стомахът му се беше свил на топка. Какво щеше да стане, ако не беше погледнал в историята на браузъра? Какво, ако беше успяла да го надхитри и беше направила аборт? Какво, ако опита отново? Струваше му се, че миналото се повтаря отново. Но този път поне няма да му се наложи да убива лекари. Защото не се беше разкрил пред Муунглоу. Но с Дон беше различно. Тя знаеше, че той е бащата на детето й, така че можеше да е близо до нея, да я наблюдава непрекъснато.

Да я наблюдава… Ама че работа — цели девет месеца… Не, чакай. Адът щеше да продължи може би само няколко месеца. Знаеше, че не е възможно да се направи аборт след първите няколко седмици. Не знаеше точно кога е преломният момент, но щеше да разбере.

А междувременно, не трябваше да я изпуска от поглед. Дали щеше да се справи? Как щеше да ходи до „Крейтън“ всяка седмица за необходимата инжекция, ако не можеше да й има доверие да я оставя сама? И как трябваше да постъпи — да я окове във вериги в мазето?

Не искаше тя да е до него и в този момент — не и ако щеше да му се наложи да се разправи с Врага, представящ се за Джо Хенри — обаче не се осмеляваше да я остави у дома.

— По дяволите!

— Какво има?

Погледна Дон и му се прииска да я убие заради нейното желание да убие Ключа. Тя почти беше успяла да съсипе всичко. Той видя страха в очите й… и осъзна, че може би нейният страх е ключът към запазването на Ключа.

Страх.

Трябваше да я накара да се страхува панически от него, та мисълта за аборт никога повече да не мине през ума й.

Но преди страха… брак. Тогава той щеше да има законно право да се произнася по съдбата на бебето. Макар че вероятно нямаше да му е лесно да я убеди да се омъжи за него след днешното му поведение. Знаеше, че я е изплашил. Много.

— Нищо, скъпа. Просто съм ядосан, че изгубих контрол над себе си. Трябва да разбереш, че макар никога да не съм искал дете, сега го искам повече от всичко друго на света. И, както казах, то е истинско чудо. Аз…

Той присви очи и загледа втренчено през предното стъкло мъжа, който току-що беше излязъл от бара. Джо Хенри. Не… Името му не беше Джо Хенри. Детективът, нает от Муунглоу, Джон Робъртсън. Или може би той не беше само детектив? Може би беше Враг на тяхното родословно дърво. И ето го, на практика попаднал право в ръцете на Джеръми.

Другите бдят над мен.

— Какво има?

— Гледам човека, който ми създава проблеми.

Дон се наведе напред и посочи.

— Този ли? Вчера ме запозна с него. Мислех, че ти е приятел.

— И аз. Но научих истината.

Чу гласа на Века, която му нареждаше да се обади на тях, а после да следи Врага, докато не бъде заловен от хората, работещи в нейната загадъчна агенция. Чу и друг глас, който го убеждаваше, че наистина ще е най-умно да постъпи така, защото не можеше да е сто процента сигурен, че Джо Хенри не е този, за когото се представя. Възможно беше той да не е нито детектив, нито Враг, а просто още един безделник, който обича да пийва бира, да играе видеоигри и да чете книги като „Ритникът“.

По дяволите! Книгата на Ханк! Това беше ключът. Той я разнасяше навсякъде със себе си като примамка — дяволска примамка — защото мислеше, че така ще приспи подозренията на Джеръми и ще успее да се сближи с него.

Е, почти се беше получило. Почти.

Джеръми усети как кръвта му се сгорещява. Като се замислеше, този измамник вероятно не знаеше нищо и за видеоигрите, защото беше оставил Джеръми да играе. Единственото, което този Робъртсън беше изиграл, беше Джеръми. Знаеше, че лицето му става все по-червено.

Робъртсън не беше само умен детектив, той беше Враг. Това, че носеше под мишница „Ритникът“ навсякъде, го доказваше. Защото само Враг можеше да знае, че Джеръми и Ханк са свързани. Той вероятно знаеше и за родословното им дърво, за Плана и Ключа. И затова беше тук — да попречи на Плана. Нещата пред очите му започнаха да придобиват червеникав оттенък.

— Майната му!

Дон подскочи на мястото си.

— Джери! Какво…?

Джеръми не й обърна внимание, натисна бутона за отваряне на багажника и изскочи навън. А там, под резервната гума, намери железния лост. Почувства се по-добре, като усети тежестта му в ръката си.

Последва Робъртсън, а Дон спусна прозореца на колата.

— Джери, какво правиш?

— Остани на мястото си. Ще ми отнеме само минута.

— Но…

— Ей сега ще се върна. Дължа нещо на някого. Трябва да си уредя сметките с него.

Кръвта бучеше в ушите му, докато бързаше във вече чезнещата светлина на деня след Робъртсън — дългите му и бързи крачки стопяваха разстоянието между тях. А детективът вървеше, без да бърза, като човек, който няма никаква работа и твърдо е решил да се наслади на разходката. Като че ли нямаше никакви грижи. Да, добре, ето, сега щеше да изникне един проблем за него — голям проблем.

Сега Джеръми също беше на тротоара, на около десет крачки зад Робъртсън. Огледа се. Наоколо нямаше никого, никой не ги гледаше, ако се изключеше Дон.

Още девет крачки… шест… Той стисна здраво железния лост и избра мястото на тила, където щеше да нанесе удара. Вече предвкусваше хрущенето на костите, виждаше как ще плисне кръвта. Приближи се още и вдигна лоста над главата си.

Щеше да бъде лесно. Чисто и бързо. Първият удар щеше да строши черепа му, а вторият щеше да бъде просто предпазна мярка, докато тялото се свлича на земята, а Джеръми просто щеше да отмине, без дори да забави крачка — като че ли нищо не се е случило. Някой ще открие трупа с пръснатия по тротоара мозък и ще се обади на ченгетата. Дори Робъртсън да не умреше от удара, едва ли щеше някога да дойде в съзнание, а още по-малко — да си спомни каквото и да било.

Джеръми вдигна лоста, стегна ръце и рамене, вложи в удара и тежестта на тялото си и…

Пропусна целта.

В последната секунда, Робъртсън се завъртя и се приведе ниско вдясно. Джеръми очакваше лостът да се удари в нещо твърдо, солидно. Вместо това лостът разцепи въздуха, а той политна напред.

Ето го — вляво от него.

Обърна се наполовина и видя нещо пред лицето си — по-светло от околната среда. Длан. Джеръми се опита да реагира, но все още не беше възстановил равновесието си. И дланта го удари болезнено по носа, когато политна напред. Чу счупването на хрущяла и усети силна болка, която го заслепи и го остави напълно дезориентиран. Вдигна лявата си ръка, за да се предпази от нов удар, а с дясната направи слаб и неуспешен опит да удари Врага. Но почти незабавно юмрукът на противника се заби в слънчевия му сплит и той се преви на две. Започна да сумти от болка, да се задъхва, да премигва. И се обърна, за да се опита да възстанови поне зрението си. После щеше да се справи с този мъж, който и да беше той. И тогава нещо твърдо го удари по лявото коляно и то се огъна под невъзможен ъгъл. Той падна на земята и изпусна лоста, защото трябваше да омекоти удара от падането с дланите си. Приземи се на лакти и колене, а нещо се стовари върху гърба му и го прикова към земята. После крак, обут в обувка, настъпи врата му и притисна лицето му към тротоара.

Той ще ме убие, ще ми счупи врата и Планът ще умре, защото, сигурен съм, Дон ще направи аборт, преди да съм изстинал в земята.

— Какво ти става, по дяволите?

Зрението на Джеръми се върна и той откри, че е лице в лице с гумата на един от паркираните автомобили. А и човекът му говореше, вместо да се заеме със задачата да изпрати душата му в ада. Добър знак. Знаеше, че трябва да лежи неподвижно, да се преструва на човек, останал без сили, и да чака своя шанс. Но после се сети как този мъж го беше изиграл, как се беше престорил на негов приятел и гневът му се развихри с всичка сила.

— Ти, кучи…

Опита се да се претърколи и да се изправи, обаче силна, непоносима болка проряза коляното му, а кракът го натисна още по-силно към тротоара, бузата му се одра болезнено в паважа.

— Спокойно. Какво съм ти направил?

— Знам кой си, гадино…

— И кой съм, по-точно?

— Не знам истинското ти име, но знам, че не е Джо Хенри, нито пък Джон Робъртсън…

Натискът върху врата му се увеличи.

— Уау! Я да видим, къде си чул името Джон Робъртсън?

— Какво значение има? Знам, че е фалшиво. Знам, че ти и приятелите ти ме следите от месеци, опитвате се да сложите край на родословното ми дърво… Обаче няма да стане, не.

Натискът се увеличи още. Джеръми помисли, че челюстта му ще се счупи.

— Месеци? Имаш нужда от някакви силни лекарства, човече. Не знам нищо за никакво родословно дърво и не бях чувал за теб до миналата седмица.

— Глупости! — Наложи се да процеди думата през здраво стиснатите си, по принуда, зъби.

Обаче в гласа на другия се усещаше нотка на искреност. Нещо в тона му говореше, че не беше чувал за Джеръми преди това. Тогава? Дали не беше просто детектив, както твърдеше?

— Защо ме следиш тогава? Защо се бъркаш в живота ми?

— Защото такава ми е работата.

И тогава Джеръми разбра, че няма да бъде убит. Защото, ако искаше да го убие, представящият се за Джо Хенри трябваше само да вземе захвърления от него железен лост и да направи с него това, което той планираше да направи с него. Ако лежеше неподвижно и си държеше устата затворена, щеше да успее да доживее до следващия ден.

Но после си помисли за това, как го беше изложил този пред очите на Дон и думите като че ли сами започнаха да излизат от устата му.

— По-добре ме убий сега, задник, защото на света няма място, където би могъл да се скриеш от мен. Аз или ти — това е въпросът. Така че можеш да сложиш край сега и тук…

Джеръми не смяташе, че натискът върху врата му може да се увеличи още, но той нарасна значително и за няколко изпълнени с ужас секунди и помисли, че е отишъл прекалено далеч и е предизвикал сам смъртта си. Но после натискът намаля… много бавно… като че ли другият полагаше усилия да се въздържи да не постъпи точно според предложението на Джеръми. Чу смях — принуден, но, от друга страна, всеки смях се струваше неискрен на Джеръми.

— Искаш да кажеш да те убия. Но ти не си достоен дори за усилието.

И тогава натискът се стопи и той чу отдалечаващи се стъпки. Вдигна глава и видя Джо Хенри, или Джон Робъртсън, да се отдалечава с гръб към него и без да погледне назад — нито веднъж.

За какъв ме мисли той? За толкова безопасен, че може да ме зареже на тротоара ей така? Няма начин.

Видя железния лост на по-малко от шест крачки от себе си. Да. Този път нямаше да се изложи, никакви изненадващи движения. Този път този измамник щеше да пожелае — през последните две секунди от живота си — да го беше довършил, докато все още имаше възможност. Джеръми се изправи и… Коляното му отново беше прорязано от жестока болка. Беше забравил напълно за проклетото коляно.

Никъде не можеше да отиде.

Докато разтриваше нежно подутата става, той гледаше отчаяно железния лост, до който не можеше да достигне, и отдалечаващата се фигура на загадъчния мъж, който все така не поглеждаше назад. Искаше му се да закрещи с всичка сила.

А после чу стъпки от тичащи крака и до него достигна гласът на Дон.

— О, мили боже! О, мили боже! Нарани ли те?

Той се почувства като глупак. Как, по дяволите, щеше да излезе от това положение?