Франсис Пол Уилсън
Кръвна връзка (79)

2

— Доктор Века?

Джулия вдигна поглед и видя помощника си, застанал на прага.

— Какво има, Тони?

— Мистър Бетълхем е тук. Иска да ви види. Казва, че е важно.

Джеръми? Какво, за бога…?

О, да. Беше вторник — време за инжекцията D-287, която му правеха всяка седмица. Служещите в администрацията — както и повечето от медицинските лица впрочем — го познаваха под новата му самоличност. Персоналът на отделението, където мерките за сигурност бяха повишени, мислеше, че Джеръми Болтън е преместен другаде, те нямаха връзка с външния пациент Джери Бетълхем. Но въпреки това, Джулия искаше той да прекарва възможно най-малко време в „Крейтън“.

— Прати го тук, вътре.

След миг Джеръми влезе през вратата и я затвори плътно след себе си. Изглеждаше изтощен, капнал от умора, неясно физическа или психическа. Това извика определено неспокойствие у Джулия. Един доведен до такова състояние Джеръми Болтън можеше да е много опасен, въпреки че редовно потискаха отключващия ген.

— Извикай Леви — каза той. — Трябва да си поговорим тримата.

— Нещо не е наред ли?

— Да. Много неща.

Отговорът му никак не се хареса на Джулия.

— Би ли споделил?

— Естествено, по дяволите! Веднага щом дойде Леви. Ще започна да споделям като луд.

Обикновено беше немислимо да се позволи на пациент да заповядва или да налага искания, обаче Джулия реши да направи изключение в този случай. Искаше да разбере какво го прави толкова неспокоен, а после да го отпрати възможно най-бързо. Натисна бутона на интеркома и се свърза с Тони.

— Обади се на доктор Леви и му кажи, че имам нужда от него за конференцията с мистър Бетълхем.

Джеръми отиде до прозореца и втренчи поглед навън.

— Кафе? — запита тя.

Той поклати глава.

— Искам само доктор Леви.

Вместо да чакат със скръстени ръце, тя извика на екрана на компютъра файла на Джери Бетълхем. Да, той беше инжектиран редовно с D-287 и днес трябваше да е поредната инжекция, изследванията му за наркотици бяха отрицателни — ако откриеха следа от такива в кръвта или урината му, това щеше да означава край на експеримента. Не можеха да позволят на наркотиците да им мътят водата.

Да… Джеръми се беше оказал добро момче.

Аарон влезе в стаята само след няколко минути. Изглеждаше толкова блед и нервен, колкото и в онази нощ, преди седмица, когато Джеръми се беше опитал да го отвлече.

„Ще му се наложи да преодолее страха си — помисли си Джулия. — Джеръми е опасен, но не чак толкова.“

— Добро утро, Аарон — каза тя и посочи един от столовете, подредени до далечния ъгъл на бюрото й. — Джеръми има нещо да ни каже.

Аарон седна внимателно — като че ли се страхуваше, че възглавничката на стола може да е снабдена с необезопасени кабели, по които протича електричество.

— Какво има?

Джеръми с нищо не беше показал, че е забелязал влизането му. Сега той се обърна и ги изгледа подред студено, втренчено.

— Онзи детектив продължава да ми диша във врата, да ми пречи. Мисля, обещахте, той вече да не се мъкне подир задника ми.

По дяволите! Само няколко минути в компанията на този Робъртсън бяха достатъчни да я убедят, че той е голям проблем. Беше проверила номера на колата му и беше открила, че е фалшив. Подозренията й се затвърдиха. Първо Герхард, сега — друг детектив. Не можеха ли тези идиоти просто да вземат парите и да си гледат работата?

— С какво ти пречи той?

— Първо казал на майката на гаджето ми, че аз съм убил Герхард, а сега ще ми прави ДНК анализ.

Шокът беше толкова силен, че Джулия скочи на крака. Удари силно с длан по бюрото.

— Какво?

Погледна Аарон и видя, че той е също толкова разтревожен.

— Чу ме — каза Джеръми.

Тя се отпусна тежко в креслото си, ужасът беше стегнал сърцето й, по гръбнака й лазеха ледени тръпки. Не беше възможно детективът да търси дДНК — никой не знаеше за нея, а и „Крейтън“ разполагаше с единствената лаборатория, където можеше да бъде извършено това. Но все пак…

— Какво… — Преглътна мъчително, устата й беше пресъхнала. — Какви ДНК анализи?

Джеръми изведнъж доби несигурен вид.

— Иска да се рови във фамилното ми дърво, нещо такова.

— И открил ли е нещо? — запита Аарон.

— Нищо. Няма какво да открие. А аз искам да знам откъде той се снабдява с тази информация. — Отново изгледа студено първо Аарон, после и Джулия. — Имате ли пробив тук?

Джулия се засмя — престорено, неубедително.

— Тук? Сигурно се шегуваш!

— Това не е нещо, с което човек може да се шегува, лейди! Защото вие се интересувате от моята ДНК и от моето родословно дърво още от пристигането ми тук, а ето че сега се появява и този детектив, просто от нищото, и изведнъж става ясно, че той има същия интерес към мен. Човек започва да се чуди, нали?

Аарон прочисти гърлото си.

— Ние му платихме, за да сложи край на разследването. — Обърна воднистите си очи към Джулия. — Нали така, докторе?

Нали така, докторе… Винаги толкова официален.

— Да. И при това му платихме повече от щедро. Изглежда, той се подиграва с нас. Мисля…

— Не давам пет пари за парите ви. Той се интересува от моята ДНК и аз искам да знам защо.

Аарон отново прочисти гърлото си. Той като че ли правеше това само когато Джеръми беше наоколо.

— Е, една от причините може да е, че не успя да открие нищо уличаващо те чрез сравняването на отпечатъците ти с база данни на различни агенции. Доктор Века беше така мъдра да нареди изтриването им от въпросните банки и той остана с празни ръце.

Джеръми я погледна.

— Много умно, докторе.

Джулия си позволи да се усмихне леко.

— И аз така си помислих.

— Възможно е да е решил да опита сега чрез изследвания на ДНК — каза Аарон.

Джеръми обърна поглед към него.

— И какво ще му каже моята ДНК?

— Е, ако разполага с връзки в някой полицейски участък, може да я сравни с ДНК анализите на заловените изнасилвачи.

— Не, няма да ме намери там.

— Разбира се, че няма — каза Аарон. — Ние го знаем и ти го знаеш, а сега вече и той го знае. Обаче хрумването му не е чак толкова лошо. Представи си какво изпитание щеше да е за теб, ако те беше свързал с някое изнасилване или, още по-добре, с някой неразрешен случай.

Джеръми го изгледа гневно.

— По-добре?

Аарон като че ли се смали на стола си.

— Имах предвид — за него.

Джулия се замисли. На Аарон като че ли му харесваше идеята Джеръми да бъде обвинен в изнасилване. И каза:

— И какво е казал на клиентката си относно твоята ДНК?

Отново студеният поглед, от който те полазваха тръпки.

— Някакви лични данни, които за мен не означават нищо.

Джулия говореше възможно най-спокойно.

— Защо си разтревожен тогава?

— Защото искам да знам откъде той черпи информацията си. И откъде има моята ДНК.

Аарон каза:

— Много лаборатории правят ДНК анализи. А колкото до снабдяването с ДНК, всичко, от което детективът е имал нужда, е било твой косъм, кръв или слюнка.

Джеръми поклати глава.

— Наскоро не съм се подстригвал, нито порязвал, а и нямам навик да плюя по улицата. — Изкриви устни.

Джулия отбеляза, че акцентът му се засилваше с напредването на разговора. През годините беше научила, че това се случва с нарастването на безпокойството му. Беше започнала да гледа на това като на несъзнателен опит от негова страна да накара хората да го подценят и да престанат да се страхуват от него.

— Би могъл да се снабди със слюнката ти от плик, вилица или лъжица — каза тя.

Джеръми, който гледаше в пода, поклати глава.

— По дяволите. Това би означавало, че някой ме е следял през цялото време, а аз нищо не съм забелязал. — Когато вдигна отново поглед, изражението му беше ожесточено. — Къде мога да открия този кучи син?

Джулия погледна Аарон и откри, че той гледа нея.

— Не знаем — каза тя.

В очите на Джеръми проблесна гняв, той направи крачка към нея.

— Глупости!

Джулия едва се сдържа да не трепне. Задържа погледа му и трескаво затърси смислен отговор.

— Вярно е. Той твърди, че се казва Джон Робъртсън и че е частен детектив, обаче човекът, на когото се води записан номерът на автомобила му, е мъртъв.

— Не твърдиш, че той е призрак, нали?

— Не, просто че е човек, който умее много добре да прикрива следите си. — Замисли се. — Предполагам, че, в известен смисъл, той все пак е призрак.

Изражението на Джеръми показа обезсърчение.

— Е, ами онази агенция, с която вечно ме заплашвате? Не можете ли да ги насъскате срещу него?

— Това е, което искам най-силно, обаче нямаме нищо срещу него. Той носи ръкавици, така че не разполагаме с отпечатъци. Сменя номерата на колата си, а те не ни водят до никого. Бих могла да им дам само неговото физическо описание, обаче то няма да помогне. Той изглежда като милиони други мъже на неговата възраст.

— И каква е тази възраст?

— Твоята, бих казала. Среден ръст, кафява коса, кафяви очи. Няма характерни черти. Абсолютно средностатистическа външност, не си ли съгласен, Аарон? — Тя го погледна за подкрепа и откри, че той се е втренчил в нея, шокиран. — Какво?

Той поклати глава.

— Нищо.

Какво ли го тревожеше?

— А лицето му? — запита Джеръми. — Голям нос, малък нос? Пълни или тънки устни? Белези? Каквото и да е!

Джулия поклати глава.

— Нищо. Най-забележителното нещо в лицето му е, че бързо и лесно се забравя.

— По дяволите! И нямате никаква идея къде мога да го намеря?

Джулия го погледна. Джеръми я беше разтревожил, шокирал дори. Беше време за разплата.

— Предполагам, че души някъде из твоя район. Не тук и не сега, но вероятно по някое време през деня той те наблюдава.

Несигурността, която забеляза в погледа на Джеръми, беше добра награда, обаче тя беше крайно мимолетна, за да й даде пълно задоволство.

— Е, сега, след като знам, че ме наблюдава, ще успея да го заловя. А когато това стане…

Джулия го посочи с пръст.

— Не прави нищо глупаво. Ако мислиш, че си го забелязал, остани на известно разстояние. И ми се обади. Независимо по кое време на денонощието — обади ми се и аз ще се погрижа за проблема.

— Мога да се справя и сам.

— Сигурна съм, че можеш, но не е необходимо. Измъкна се леко при онази свада в бара. Но ако нападнеш този човек, ще те затворят и ще трябва да сложим край на експеримента. И тогава как ще се чувстваш? Бъди разумен, Джеръми. Ако го забележиш, непременно ми се обади и това ще е всичко. Разбра ли?

Той кимна.

— О, да. Разбрах.

Джулия се чудеше дали е така. Само времето щеше да покаже. Без да каже дума повече, той излезе и остави вратата отворена след себе си. Джулия се обърна към Аарон и откри, че той я гледа със същото изражение, изразяващо силен шок. Хрумна й, ненадейно, един от любимите изрази на майка й.

— Затвори си устата, Аарон. Ще лапнеш някоя муха.

— Не мога да повярвам, че направи това.

— Какво?

— Че му даде описанието на Робъртсън. Все едно че го ориса да бъде жертвеното агне.

Джулия поклати глава.

— Мисли за това като за стимул, провокация. Как бихме могли да узнаем дали потискащата терапия е успешна, ако не предизвикваме реакция?

— Ти постъпи по същия начин в случая с Герхард. Ето че сега обричаш на същата съдба и Робъртсън.

— Не непременно. Ако по-високата доза дава резултати, Джеръми ще ми се обади и ние ще се справим с Робъртсън.

— А ако не сме успели да потиснем отключващия ген, Робъртсън също ще е мъртъв.

На Джулия вече й беше дошло до гуша от този разговор.

— И какво от това? — Спомни си забележката по отношение на нейното бельо. Ах, това копеле! — Той ни взема за глупаци, Аарон. Според споразумението ни, той не трябваше дори да се приближава до Джеръми, така че, щом души наоколо, последствията ще са за него, не за нас. Освен това, аз виждам ситуацията като печеливша, каквото и да стане.

— Не и за Робъртсън.

— Не, за нас. Ако Джеръми отстрани Робъртсън, ние не само ще сме го свалили от гърбовете си, но също така ще знаем, че трябва да увеличим дозата D-287.

— Но какво ще стане, ако Джеръми прояви небрежност и бъде заловен?

— Ще почистим, преди да го заловят — както направихме и при предния случай.

— Миналия път просто извадихме късмет.

— Трябва да го провокираме, Аарон. И помисли: ако ни се обади, вместо да нападне детектива, не само ще знаем, че терапията е успешна, но ще знаем и съответното отношение на дозата до милиграм вещество за килограм тегло. Не виждам никакъв недостатък в плана.

— Освен ако не си на мястото на Робъртсън.

— Защо въобще те интересува какво ще стане с това лъжливо копеле?

— Той е човешко същество. Нима нашата работа тук няма за цел да направи света по-безопасно място за хората?

Джулия въздъхна.

— Да, предполагам, че е така.

Обаче не и специално за този човек.