Франсис Пол Уилсън
Кръвна връзка (1)

1

Ето че отново се случваше…

На шофьорската седалка, поставил ръце на кормилото, а камионът набира скорост по Второ авеню и се насочва към русокосата жена и малкото й момиченце…

… набира скорост…

… вижда шокираните им, ужасени изражения…

… натиска педала на газта…

… предницата се забива в тях, а той усеща ясно удара…

… гледа как пречупените им тела сякаш летят край него, когато отново натиска педала на газта и камионът се стрелва напред, без да намали, без да се поколебае, без дори да погледне назад.

Джак се събуди. Челюстта му беше здраво стисната, дланите — свити в юмруци. Застави се да се отпусне, да протегне ръка и да усети успокояващите го извивки на топлото женско тяло на Джия, заспала кротко до него.

Отново този сън. Лесно му беше да го интерпретира: той се самообвиняваше за злополуката, затова и подсъзнанието му поставяше самия него зад кормилото. Очевидно.

Онова, което не беше очевидно, беше времето. Сънят се появяваше само при определени условия: означаваше, че отново го наблюдават.

Джак стана от леглото и отиде до прозореца. Завесите бяха спуснати, за да не нахлува в стаята дори слабата жълта светлина на уличните лампи. Той дръпна леко крайчеца на едната и надникна…

Да, Наблюдателя беше там.

Както обикновено, стоеше на ъгъла на улицата, с лице към градската къща на Джия, облечен в обичайните за него дълго връхно палто и мека шапка; дясната му ръка, подпряна на бастуна. Беше застанал така, че силуетът му се очертаваше на светлините от фаровете на автомобилите, пресичащи „Сатън Плейс“, а периферията на шапката скриваше напълно лицето му. Беше едър мъж и ако леко прегърбените му рамене въобще можеха да бъдат знак за нещо — възрастен. Джак го беше видял за първи път пред собствения си апартамент през януари… Няколко дни преди злополуката. А напоследък той се появяваше редовно пред градската къща на Джия.

Джак така и не успя да го „залови“. И не защото не се беше опитвал. Беше се опитал да го пипне поне дузина пъти, но онзи като че ли знаеше кога Джак се приближава към него. Някак си, все успяваше да остане една крачка пред него. Ако Джак го изчакваше, скрит зад входната врата, облечен и готов да се впусне в преследване, или пък седеше в колата си, или пък се криеше в някой чужд заден вход и наблюдаваше ъгъла на улицата, Наблюдателя просто не се появяваше. Миналия месец Джак го беше чакал десет поредни нощи — независимо на какви места: и вън, и вътре, и в покрайнините на града, и в Центъра, във входове и зад огради.

Нищо.

На единайсетата нощ се отказа и спокойно си легна още в десет часа вечерта. И отново сънува все същия кошмар. И, естествено, когато надзърна иззад завесите, Наблюдателя беше на обичайното си място.

Решил да направи пореден опит, Джак облече бързо дънките си и се втурна в коридора. Забърза по стълбите към първия етаж, напъха босите си крака в маратонките, които, както винаги, го очакваха в антрето. Втурна се през вратата, а после и по улицата — към ъгъла.

Там нямаше никого.

Обаче Джак не се отказа, не намали крачка. Това се случваше всеки път — за половината минута или дори още по-малко, която му беше необходима да стигне до ъгъла, мъжът с меката шапка на главата успяваше да изчезне. Та, все пак, беше необходимо да направи само няколко крачки, за да се скрие зад ъгъла. Но не, струваше му се, че в цялата тази работа имаше и нещо повече.

Джак стигна до ъгъла и продължи нататък, пресече тичешком „Сатън Плейс“, стигна до следващата пресечка, като надничаше във всяко тъмно ъгълче по пътя си. И този опит завърши като всички други — с нулев резултат.

Дъхът му образуваше колелца от влага в нощния въздух, Джак стоеше на безлюдния тротоар, а после бавно се обърна, за да поеме по обратния път. Къде ли се беше скрил проклетият кучи син? Може би спринтьор от олимпийска величина би успял да избяга за толкова кратко време. Но толкова едър възрастен мъж с бастун? Някак не се връзваше. Но пък, от друга страна, в какво ли от това можеше да се намери някакъв смисъл?

За проверка можеше да го сравни със случилото се през последната година: в него имаше смисъл, макар и не обичайният. Не и този, който всеки средно интелигентен гражданин би видял и проумял. Или пък би поискал, ако се замислиш.

Джак потри голите си ръце над лактите. Макар че беше пролет — средата на април всъщност — температурата не надхвърляше седем градуса по Целзий. Да, беше малко студено за тениска и нищо друго.

Огледа се внимателно за последен път, после бавно се обърна и се върна в топлото легло на Джия.