Франсис Пол Уилсън
Кръвна връзка (22)

6

Когато видя „Инфинити“-то да се насочва към изходите на магистралата, които водеха на юг, Джак разбра, че решението му да проследи този автомобил се е оказало вярното. Леви беше някъде в автомобила. Трябваше да е така. Но просто за да бъде сигурен, Джак се обади в къщата. Отговори женски глас. Джак каза:

— Здравейте, тук е доктор Бейтс. Вкъщи ли е Аарон?

— Доктор Бейтс?

— Да, нов съм в института и трябва да уточня нещо с него, преди да се прибера у дома.

— Ами… в момента не е тук. Колата влезе в гаража преди няколко минути, но после отново беше изкарана. Вероятно е забравил нещо на работното си място. Кажете му да ми се обади, ако го видите.

— Ще го направя. Благодаря.

Е, разговорът потвърди съмненията му. Леви беше в колата. Бетълхем — или той поне предполагаше, че зад кормилото седеше Джери — нямаше достатъчно време, затова вероятно го беше зашеметил, завързал и хвърлил в багажника.

Каква, по дяволите, беше връзката тук? И какво бе причинило такова отчаяние на Бетълхем, че да отвлече човек от собствения му гараж?

Представи си Леви, завързан и потопен във вана с лицето надолу. Макар да мразеше да прибягва до помощта на ченгетата, в този случай беше най-добре да се обади в полицията и да докладва за крадена кола, която пътува по магистралата. Щеше сам да се погрижи, ако беше нает от Леви, но не беше. И така, щеше да остави работата на пътните полицаи, които просто щяха да спрат поредния честен и работещ до късно шофьор за превишена скорост, а щяха да попаднат на едно истински лошо момче.

Да, щеше да ги остави да спрат Бетълхем и да открият добрия доктор Леви в багажника. И не само докторът щеше да е в безопасност, но Бетълхем щеше да отиде в затвора за нападение, отвличане и всичките други обвинения, които областният прокурор щеше да повдигне срещу него. Което щеше да реши и проблема на Кристи Пикъринг.

Перфектно.

Джак протегна ръка към официалния си телефон, но в този момент видя „Инфинити“-то да завива към отбивката за Ардсли. Любопитен, той го последва. Слънцето се беше почти скрило зад хоризонта и хранителният склад, подобен на хамбар, от другата страна на огромния паркинг хвърляше дълга сянка. Видя Бетълхем да вкарва „Инфинити“-то на заден ход в едно свободно място в далечния край, където почти нямаше автомобили. Джак паркира в район, където автомобилите бяха гъсто един до друг, за да не бъде забелязан. Шофьорът — определено Бетълхем, облечен в работническа риза, дънки и каубойски ботуши — изскочи навън и притича до един стар, изолиран от другите, „Буик Ривиера“, седна зад кормилото и направи няколко маневри така, че той се оказа паркиран до „Инфинити“-то.

Така… Значи това не беше просто случайно хрумване. Беше планирал всичко предварително. Джак се досещаше какво ще последва.

Бетълхем отвори багажника на „Буик“-а и извади нещо от джоба си. Чезнещата слънчева светлина се отрази от острието на ножа. След това Бетълхем отвори багажника на „Инфинити“-то. Нищо не се случи в продължение на секунда-две, а после от багажника на единия автомобил беше изваден мъж и наблъскан в багажника на другия. Това стана толкова бързо, че ако Джак не наблюдаваше внимателно и не очакваше точно това, със сигурност нямаше нищо да забележи.

Бетълхем затвори багажника на „Буик“-а, а после и този на „Инфинити“-то. Но не седна зад кормилото на нито един от автомобилите, а тръгна към заведението за хранене. Джак го гледаше объркан. Какво правеше той, по дяволите?

След това осъзна, че Бетълхем вероятно има нужда да посети тоалетната. Може би беше причаквал Леви в гаража му часове наред. А нямаше как да се облекчи там, без да остави доказателства. Това заведение за хранене вероятно беше първата му възможност.

Което пък осигуряваше възможност и на Джак.

Сложи бързо на ръцете си чифт шофьорски ръкавици и загледа как Бетълхем влиза в заведението за хранене, а после подкара автомобила си към „Ривиера“-та. Спря плътно до нея. Винаги носеше със себе си комплект инструменти за влизане с взлом. Чуваше как Леви вика и блъска от багажника на съседния автомобил. С изключение на Джак, наблизо нямаше никой, който да го чуе. Той извади един дълъг трийсет и шест сантиметра тънък лост от комплекта, пъхна го под капака на багажника на „Буик“-а и се отпусна върху него с цялата си тежест.

Капакът отскочи нагоре и Джак видя мъж с омачкана външност и страх, изписан на лицето, вдигнал ръце пред себе си, като да се предпази от удар. Косата на Аарон Леви беше по-дълга, отколкото на снимката в Интернет, брадата му беше набола, но беше той, да.

— Хайде, излизай оттам! — каза Джак и му подаде ръка. — Нямаме много време!

Леви хвана подадената му ръка и скокна на земята.

— Кой…?

— Човекът, който ти спаси задника. — Посочи своята „Краун Виктория“. — Седни на предната седалка, до мен. Мърдай!

Леви се поколеба една кратка секунда, после се втурна към вратата. Джак запомни номера на „Ривиера“-та, докато затваряше багажника, после изтича до своя автомобил и седна зад кормилото. Запали двигателя и потегли.

Беше на стотина метра от другите коли, когато видя Бетълхем да излиза от заведението.

— Залегни!

Леви се подчини и колата профуча покрай Бетълхем, който дори не погледна към тях. Бързаше да стигне до колата си. Джак се вля в потока автомобили, пътуващи на юг, и каза:

— Добре, вече е чисто.

Леви се изправи и го изгледа втренчено.

— Кой си ти?

— Това няма значение. Какво има против теб Джери Бетълхем?

— Джери Бетълхем? Това не е… — А после, изведнъж, рязко млъкна.

Не е Бетълхем? Това означаваше, че Леви познава нападателя си.

— Е, щом не е Джери Бетълхем, кой е, тогава?

Леви прокара треперещата си ръка през лицето.

— Не знам.

— Ти си проклет лъжец! Познаваш ли или не Джери Бетълхем?

— Никога не съм чувал за него.

Още една лъжа.

Леви се обърна към него.

— Не ме интересува този Бетълхем. Ти кой си и защо…?

— Те измъкнах от лапите на смъртта ли? Казвам се Джон Робъртсън. Частен детектив съм. От два дни се опитвам да разговарям с теб, но ти все ме избягваш. И защо така, доктор Леви?

— Спомних си. Обади се в офиса ми днес. Виж, съжалявам, но напоследък съм много зает и…

— Обадих се и у дома ти снощи. И не, не съм човекът, който те дебне. Онзи най-вероятно е приятелят ти Бетълхем.

— Той не ми е приятел! Аз…

Джак го погледна с крайчеца на окото си и запита:

— Чувал ли си някога за човек на име Герхард, Майкъл Герхард?

— Не. Никога.

Внезапното сковаване на тялото му говореше друго.

— Мъртъв е. Убит жестоко.

Още по-силно сковаване. Гласът му се сниши до шепот.

— Мили боже! Това е… ужасно. Искам да кажа, ужасно е хората да бъдат убивани, но какво общо има това с мен?

— Има вероятност да го е извършил Бетълхем. И мисля, че и ти щеше да свършиш по същия начин.

И Джак продължи с описание на сцената в банята на Герхард и мъките, които бедният човек беше преживял, преди да се удави.

— Но… Но какво те кара да мислиш, че го е извършил той, този Бетълхем?

— Защото Герхард е бил нает — точно като мен — да го разследва. А намерих твоето име, свързано с това на Бетълхем, във файловете на Герхард. Не е необходимо да си гений, за да събереш две и две.

Леви приведе рамене, отпусна се тежко на седалката.

— Какво… Какво ли съм направил, та да иска той да ме…

Поне веднъж и той да изглежда искрен. Въпросът беше: кой се криеше зад използваното от него местоимение той?

— Само той знае отговора на въпроса ти. А може би също и ти. Мисля обаче, че е по-добре да направиш нещо, за да му попречиш да опита отново.

— Какво?

— Не мисля, че мобилният ти телефон е у теб.

— Не, не е. Той го взе.

Джак извади своя и му го подаде.

— Използвай моя. Обади се на ченгетата. Кажи им, че си бил отвлечен и си успял да избягаш от багажника на стар модел „Буик Ривиера“, който пътува на юг по магистралата.

— Но той вероятно вече е изоставил колата.

— Защо? Има доста голяма вероятност все още да мисли, че ти си в багажника. Вероятно обмисля какво да прави с теб.

Леви взе телефона, после му го върна.

— Не. Благодаря, но не.

— Сигурно се шегуваш!

— Съжалявам. Не мога.

— И защо, по дяволите?

— Аз съм…

Той направи пауза и Джак усети приближаването на нова лъжа.

— Какво?

— В момента съм зает с едно доста чувствително, да го наречем, изследване, финансирано от правителството. И не мога да си позволя полицията да си вре носа в моите работи.

— Значи, вместо да предявиш обвинение, ти просто ще си седиш на задника и ще чакаш нов опит от негова страна?

— Не. Ще накарам федералните власти да разследват. Те ще се погрижат.

— Под федерални власти разбираш Министерството на отбраната?

Леви обърна рязко глава към него.

— Какво каза?

— Чу ме.

Той извърна глава и загледа втренчено през страничния прозорец.

— Моля те, върни ме при колата ми. Или, ако не можеш…

— Ще те върна.

Наближаваха изхода за Бронксвил. Там Джак щеше да може да обърне и да потегли обратно на север. А можеше и да спре на безлюдното извънградско шосе и да принуди Леви да му каже всичко, което знае за Бетълхем. Защото докторът беше много лош актьор. Сега Джак беше деветдесет и девет процента сигурен, че той беше убил Герхард. Надяваше се, че ченгетата, които ще разследват случая, ще стигнат до нещо, което да го свърже с убийството. Ако не, може би Джак щеше да им помогне.

В едно беше сигурен — този човек не можеше да има нормална връзка с осемнайсетгодишно момиче. Джак никога през живота си не беше срещал Дон Пикъринг, но реши да помогне на Кристи да построи непробиваема стена между дъщеря си и Бетълхем.

Колкото до доктора… Щеше да го отведе до колата му. Така щеше да заслужи допълнително доверието на Леви. Засега щеше да инвестира, а по-късно можеше да му се наложи да се възползва от него.

По обратния път Леви използва телефона му да се обади на съпругата си и да я увери, че е добре и скоро ще си бъде у дома. След това Джак отново го притисна, но не можа да изтръгне нищо за Бетълхем. Обаче по въпроса за изследванията, с които беше зает, Леви се оказа доста по-разговорлив. Даде му информация, макар и не много.

— Изследването включва и генетичния материал на човечеството.

— Търсите гена на лудостта? — Джак не можа да се сдържи. — Или се опитвате да създадете мутанти?

— Не ставай глупав. Тези криминално проявени не са луди — поне по-голямата част от тях. Ние не променяме гените, нито ги прегрупираме. Само ги изучаваме. Да, наблюдаваме ги, но не ги докосваме. Откритията ни, когато накрая ги публикуваме, ще имат световен отзвук.

О, не. Още един като Ханк Томпсън и неговият „Ритник“.

— Не ми казвай: ти ще промениш света.

Леви поклати глава.

— Не света, само начина, по който хората виждат себе си и другите. Говоря за смяна на парадигмата.

— Чудесно. Но защо това да ти пречи да се обадиш на местните ченгета, за да се погрижат те за Бетълхем?

— Имай ми доверие, не мога.

Да, той беше прав: Джак му нямаше абсолютно никакво доверие.

Леви не каза почти нищо през останалата част от пътуването. Джак го остави при отбивката. Колата на Леви беше там, където я беше оставил.

— Тук съм — каза той, като гледаше колата си втренчено — така, сякаш не вярваше, че я вижда. — Наистина съм тук. — Обърна се към Джак и му подаде ръка. — Не знам как да ти благодаря, мистър Робъртсън.

— Името ми е Джон, но повечето хора ме наричат Джак. — Сложи една от визитните си картички в ръката на Леви. — Вземи това и ми се обади, ако решиш да говориш за Джери Бетълхем.

Номерът беше свързан с една от гласовите пощи на Джак.

— Непременно.

И двамата знаеха, че лъже. Джак извади „Глок“-а си, а Леви се сви до вратата.

— К-какво правиш?

— Ще се уверя, че на задната седалка не те чака някоя изненада.

Слезе от автомобила си и провери „Инфинити“-то, което не беше заключено. Вътре нямаше никой. На предната седалка бяха оставени връзка ключове и мобилен телефон. Той направи знак на Леви да се приближи.

— Отвори багажника.

Леви протегна ръка във вътрешността на колата и натисна бутона. Капакът отскочи нагоре, багажникът беше празен.

— Окей, докторе. Предполагам, че ще успееш да стигнеш до дома си. Твоят човек вероятно все още пътува на юг, в блажено неведение, че няма никой в багажника на колата му. Но просто заради твоята безопасност, заключи всички врати и огледай добре гаража си, преди да слезеш от колата.

Леви кимна.

— Ще го направя. И отново ти благодаря.

— Да.

Той загледа как Леви изкарва колата от паркинга. Остана, за да се увери, че никой няма да го проследи, после потегли към града.

Една странна нощ. В главата му се въртяха безброй въпроси, но имаше отговори за много малко от тях. А най-вече се чудеше какво да каже на Кристи.

Щеше ужасно да я изплаши, ако й разкажеше за убийството на Герхард и отвличането на Леви. Но без доказателства, как щеше това да помогне да се откъсне Дон от Бетълхем? Напротив, можеше дори да предизвика обратен ефект. Ако Дон твърдоглаво откажеше да повярва, че Джери е способен на такова нещо, това можеше дори да я приближи още повече до него, да извика у нея желание да го защити. Нещо, което майка й най-малко би искала.

Все пак, Кристи имаше право да знае, че интуицията й беше безпогрешна. Но ако Леви не повдигнеше обвинения, а полицията не откриеше нищо, което да свърже Бетълхем с убийството на Герхард, тя нямаше да разполага с нищо, за да потвърди съмненията си. Щеше да звучи като майка, прекалено загрижена за дъщеря си и несправедливо обвиняваща приятеля й, като параноичка, неспособна да овладее безпочвените си страхове. По дяволите, ченгетата дори не бяха разгласили още смъртта на Герхард. Джак се питаше защо е така и предположи, че първо ще искат да уведомят най-близкия му роднина.

Щеше да си насрочи среща с нея, да сподели какво знае и да я остави тя да вземе по-нататъшни решения.