Франсис Пол Уилсън
Кръвна връзка (92)

15

— Кажи, скъпа — каза Джеръми, излегнал се удобно на дивана. — Какво имаме за пиене?

„О, не! — помисли си Дон и му хвърли укорителен поглед. — Няма начин.“

— Няма да смесваш бира и „Викодин“. Не и докато аз съм наоколо.

Той се усмихна.

— Да, мила.

Тя не можеше да повярва в какъв различен човек се беше превърнал той, след като онзи едва не го преби. Като че ли бяха избили от него и злобата, и агресията. Преди, тя се страхуваше малко от него — всъщност, след като я беше заплашил, страхът й беше станал едва ли не непобедим — но когато го беше видяла да се свлича на земята, у нея се беше надигнал силен инстинкт да го защитава, да се грижи за него. Ако онзи мъж се беше позабавил малко, щеше да открие, че Дон се е метнала на гърба му и забива нокти в очите му.

Да, Джери беше заплашил, че ще я убие, но това бяха само празни приказки. Преувеличаване. Той никога не би я наранил. Беше заявил, че е готов да умре за нея, и тя му вярваше. В онзи момент беше завладян от шока, предизвикан от думите й за аборт. Тогава говореше шокът, не Джери.

— Скъпа, какво ще кажеш за чаша от любимата ти диетична пепси-кола?

Нейното „Пепси“? Той шегуваше ли се?

— Но ти мразиш безалкохолните напитки.

— Хей, отчаян съм и не съм в настроение да пия вода. Нека опитам. Ако не мога да я изпия, ще я дам на теб.

— Добре.

Тя отиде в кухнята и му напълни една чаша от трилитровата бутилка, оставена в хладилника. Наля и на себе си и я изпи на един дъх. Господи, тя наистина обожаваше диетичното „Пепси“! Провери колко беше останало. Не беше много.

Окей, момиче, признай си: ти си пристрастена.

Още едно нещо, за което би могла да обвини майка си. Но вместо празни мисли, по-добре беше да запомни, че трябва да купи нова бутилка утре. Защото да остане без тази напитка у дома, беше равносилно на трагедия.

Като се върна в стаята с пълната чаша, видя Джери да затваря мобилния й телефон.

— Отново ли звънеше на ченгетата?

Той се усмихна.

— Преди малко забравих да проверя гласовата си поща.

Тя му подаде чашата и го загледа как отпива. Той направи гримаса.

— Може би щеше да е по-добре с няколко кубчета лед. Може ли да ми донесеш две?

Тя въздъхна и протегна ръка към чашата.

— Разбира се.

Той не й я даде.

— Донеси ми леда. Чашата ще остане при мен, окей?

— Да. Окей.

Странно, но… Тя му донесе исканите две кубчета лед. Като се върна, го видя да разклаща течността в чашата. Не знаеше ли, че така тя вече няма да е газирана? Пусна леда вътре и той отново я разклати, а после отпи малка глътка. След което поклати глава.

— Не. Не мога. Има вкус на лекарство. — Подаде й чашата. — Ти я изпий.

Някои хора… Тя я взе и изпи половината на един дъх.

— Най-добрата напитка на света.

Той се усмихна.

— Знаех си, че няма да я изхвърлиш.

— В никакъв случай.

Тя чувстваше погледа му върху себе си, докато пресушаваше чашата. След това той се прозина.

— Съсипан съм. — Засмя се. — В повече от един смисъл. Мисля да си легна. Искаш ли да се гушнеш в мен?

— Сигурен ли си, че…?

Отново смях.

— Не и тази нощ, скъпа. Като казвам гушнеш, имам предвид точно това.

Тя не беше уморена, но пък и нямаше какво да прави, докато Джеръми спи. Защо не?

— Добре. Да се гушнем.