Франсис Пол Уилсън
Кръвна връзка (10)

1

— Ти беше прав — каза Ейб, когато Джак отиде до тезгяха в задната част на магазина. — Удар. Доста сериозен. Все още е в кома и е възможно да не излезе от нея.

Джак се беше обадил на Ейб вчера, за да му каже лошата новина.

— А ти откъде знаеш?

— От лекаря му, от кого другиго? Говорих с него току-що, малко преди да дойдеш.

— Мислех, че подобен род информация се дава само на близките.

— Така е. Но аз се представих за загрижения му син, който се обажда от далечна Флорида.

— Разбирам. И няма никакви наранявания, които да предположат нещо друго?

— Заради онова, което ми каза за липсващата книга, зададох точно този въпрос и лекарят отговори с категорично „не“. Внезапен удар. — Ейб поклати глава. — Добър човек беше професорът. Изключителен ум. Подобно нещо би трябвало да се случи на куче.

— Хрумна ми странна мисъл. Мислиш ли, че ударът може да е бил предизвикан от книгата?

— От твоето „Кратко изложение“? Но как би могла една книга да причини удар?

— Може би е прочел нещо, което да го е разтревожило силно или да го е ужасило. Или да е предизвикало точно чувството, което може да доведе до удар.

— Лекарят му — неврологът, който се грижи за него — каза, че е мозъчен инсулт.

— Добре тогава: възможно ли е нещо, което е видял в книгата, да е повишило толкова кръвното му налягане, че да се е спукала някоя артерия в главата му?

Ейб сви рамене.

— Аз, един беден търговец, ли би трябвало да знам?

Джак му показа бяла найлонова торбичка, по-тъмна на местата, където се беше просмукала мазнината от съдържанието й.

— Реших, че ще имаш нужда от храна, която да те успокои.

Ейб ококори очи.

— От „Мюлер“.

— А откъде другаде?

Ейб потри нетърпеливо пръсти.

— Дай да видя. Дай да видя. Донесъл си ми слонско ухо? Моля те, кажи ми, че си ми донесъл слонско ухо.

Джак просто нямаше как да не се усмихне, докато оставяше торбичката върху купа сутрешни вестници. На някои хора е толкова лесно да угодиш.

— Взех две — едно за теб и едно за мен.

Пръстите на Ейб леко трепереха, докато отваряха торбичката. Той надникна нетърпеливо вътре. Извади една овална и плоска поничка. Слонските уши от заведението на Мюлер не бяха непоръсеното със захар пържено тесто, което обикновено се асоциира с името. Тези слонски ушенца бяха плоски бухтички с дебела глазура, поръсени с някакъв жълтеникав прах.

Ейб отхапа голяма хапка. Затвори очи и започна да издава гърлени звуци на удоволствие, докато дъвчеше. Парабелум, папагалът му, сигурно беше свикнал с тези звуци, защото се появи изневиделица и кацна на тезгяха, готов да хапне неизбежните трохи. Джак взе другото слонско ушенце и хвърли цяла хапка на птицата.

— Дай някакво обяснение на объркания възрастен мъж — каза Ейб с пълна уста. — Някои дни ми носиш заешка храна, а други, като днес, такава, която със сигурност запушва артериите. Защо?

Самият Джак не беше сигурен. Може би ударът на професора го беше накарал да мисли, че животът е прекалено кратък и прекалено непредсказуем, за да си отказваш това, което ти носи истинско удоволствие. Може би щеше да се чувства различно утре, но днес му се струваше подходящ ден Ейб да си хапне слонски ушенца.

Джак сви рамене.

— Не знам. Това е загадка. Също като местонахождението на онази проклета книга.

— Разпита ли в музея?

Джак кимна.

— Да. Говорих с един от мъжете от охраната отново тази сутрин. Не са я открили. Обаче един от хората по поддръжката не се явил на работа тази сутрин — същият, който вчера работил на етажа на професора. Проверили в шкафчето му, обаче книгата я нямало.

— Вероятно не е той. Помисли по колко артефакти и предмети, които извикват любопитство, виждат всеки ден хората, които работят в музея. Дали някой би рискувал работата си, за да открадне книга?

— Не всяка книга.

— И един техник ще знае това?

Джак реши, че в думите на Ейб има смисъл, но все пак…

— Мъжът от охраната каза нещо странно тази сутрин. Намерили книга в шкафчето на техника, но не била моята. А после каза: „Струва ми се, че този е бил привърженик на Ритниците“. Имаш ли някаква идея какво е искал да каже?

— Вероятно, че книгата, която са открили, е била „Ритникът“.

— Никога не съм чувал подобно заглавие.

Ейб повдигна вежди.

— Наистина ли? Тя е някакъв феномен. Видях статия за нея във вчерашния „Поуст“. Никога ли не четеш вестници?

— Понякога. Малко. И обикновено тук. Обаче не ги изучавам, както правиш ти.

Ейб стана от високото столче и затършува под тезгяха. Накрая намери търсения таблоид. Прелисти го, след това го сгъна така, че Джак да види точно статията.

— Виж. С големи букви.

Джак хвърли поглед на водещия текст — Ритник в отплата с Ханк Томпсън — и видя снимката на мъж, за когото предположи, че е авторът. А под нея имаше снимка на корицата на книгата… Той изтръгна вестника от ръката на Ейб.

— Исусе!

По гръбнака му полазиха студени тръпки и пот, докато гледаше втренчено заглавието, името на автора в дъното на страницата, а между тях… позната фигурка, така подобна на насекомо.

— Е?

Джак изпусна вестника и затърси трескаво нещо в задния си джоб. Извади листовете, които беше открил върху бюрото на професора, и ги разгъна, за да съпостави двете фигурки. Същите… абсолютно същите.

И отново чувството за нещо познато, за някаква връзка.

— Какво, по дяволите?