Франсис Пол Уилсън
Кръвна връзка (20)

4

Отиде в обществената библиотека на Ратбърг. Компютърните търсения не бяха довели до никакъв резултат — институтът „Крейтън“ нямаше уебсайт, а другите „попадения“ не му бяха поднесли полезна информация. И така, той започна да търси сред микрофилмите на „Ратбърг-он-Хъдзън ривю“, но отново остана с празни ръце. Имаше доста мимоходом споменати подробности, но нищо съществено. Може би местният вестник не беше мястото, където трябваше да търси. Той приемаше за даденост, че читателите му знаят всичко за института „Крейтън“. Взе ролките и се върна до бюрото.

— Намерихте ли, каквото търсехте? — запита го съсухрената дама с боядисана в синьо коса.

— За нещастие, не.

Той я изучаваше с поглед. Тя имаше гласа на мис Хатауей^[1] — много слаби крайници; беше облечена в леко поизносена тъмносиня пола, сако и бяло копринено шалче, завързано хлабаво около врата й — дали за да не скрие бръчките? Обгръщаше я облак парфюм с мириса на гардении. Изглеждаше достатъчно възрастна, за да се е срещала навремето с Икабод Крейн^[2]. Ако беше прекарала по-голямата част от живота си тук…

— Вие тук ли сте родена?

— Да. И също тук съм израснала.

— Тогава може би ще можете да ми помогнете. Правя проучване, свързано с института „Крейтън“, обаче не мога да намеря достатъчно материал.

— Не съм изненадана. За него не се пише много. — Вдигна изкривения си показалец и почука леко по дясното си слепоочие. — Обаче тук, в моята глава, има достатъчно.

— Имате ли нещо против да споделите част от знанията си с мен? Ще ви компенсирам за времето, което решите да ми отделите.

Тя смръщи вежди.

— Ще ми платите за това, че ще ме оставите на воля да си поговоря за добрите стари дни? Не бъдете толкова глупав.

— Добре тогава, да намерим местенце, където ще можем да поседим на спокойствие и да изпием по чашка кафе. Ще платя аз.

Тя му намигна.

— Ако се споразумеем за по един коктейл „Манхатън“, сделката е сключена.

Лесно беше да се разбереш с тази дама.

— Дадено. Кога можете да излезете?

— Когато реша. Работя на доброволни начала. — Посочи с глава малкия кабинет зад бюрото. — Клеър, наблюдавай. Трябва да изляза.

Само след секунди вече беше облякла дългото си палто и крачеше бодро към вратата.

— Не е добре човек да хаби времето си, а на мен не ми остава още много. Да вървим.

Джак я последва навън. Докато носът му беше заврян в микрофилмите, небето се беше заоблачило. Времето не беше така приветливо.

Тя спря в подножието на входните стъпала и му подаде ръка.

— Аз съм Силия Груут, между другото.

Джак стисна крехката й ръка.

— А аз съм Джак. — Огледа улицата нагоре и надолу и видя знака на близкото заведение. — Какво ще кажете за това място?

— „Ван Дикс“? Влизала съм веднъж или два пъти. Предполагам, че и там ще е добре.

Тръгнаха към заведението и Джак запита:

— Имате ли куче?

Тя го погледна угрижено, а после сведе поглед към палтото си.

— Защо? Има ли косми…?

— Не, просто съм любопитен.

— Какъв странен въпрос. Не, нямам куче. Обаче имам три котки.

Добре. Дамите с кучета започнаха да се появяват в живота му през последната година или там някъде. Те всичките като че ли знаеха за живота му повече от всеки друг. Беше се видял с една от тях веднага след злополуката, но не я беше виждал оттогава. Нямаше нищо против да седне в компанията на някоя от тях — в главата му се въртяха хиляди въпроси — обаче не му харесваше любопитството им.

Задържа вратата на заведението за нея, после я последва вътре. Появяването й бе приветствано с викове: „Здравей, Силия“, излезли от гърлата на половин дузината мъже, които висяха пред бара. Тя им махна с ръка, после се обърна към Джак и каза:

— Да седнем до масата пред прозореца. Там ще имаме относително спокойствие.

Джак нямаше нищо против. Помогна й да съблече палтото си и тъкмо сядаха един срещу друг, когато до масата застана барманът с „Манхатън“, украсен с две черешки. Постави го пред Силия с поклон.

— Ето питието ти, мила моя.

— Благодаря ти, Фаас.

Джак се усмихна. Била тук веднъж или два пъти, а?

Фаас — (Дали това беше собственото му име, или фамилията?) се обърна към Джак:

— Какво да донеса за вас, сър?

Джак запита какво предлагат и Фаас изреди един доста дълъг списък с продукти на „Бъд“ и „Мичелоб“ и различни видове светло пиво, като завърши с цитиране на холандската свещена Троица: „Хайнекен“, „Гролш“ и „Амстел“. Джак поръча пинта „Гролш“.

— И така, какво можете да ми разкажете за института „Крейтън“?

Тя отпи от питието си и затвори очи.

— Няма нищо толкова съвършено, колкото съвършения „Манхатън“. — След това погледна Джак. — Началото не беше под формата на институт от какъвто и да било вид. Оригиналната сграда, онази, която изглежда като френски замък, мраморните тераси и класическите градини, реставрирани, естествено, били построени през 1897 от финансиста Хорас Крейтън. Предназначението им било: лятна вила.

— Вила?

— Да. Семейство Крейтън живеели тук само през летните месеци — когато в града било прекалено горещо. Хорас казал, че избрал Ратбърг пред Нюпорт, защото тук климатът му харесвал повече и било по-удобно за бизнеса му, чието седалище било в Ню Йорк. Обаче аз подозирам, че е избегнал Нюпорт, за да не му се налага да се съревновава с Вандербилт и Астор. Тук той наистина можел да бъде „кралят на хълма“.

— Предполагам обаче, че тук вече няма нито един представител на семейство Крейтън.

— Правилно. Хорас загубил всичко по време на краха на стоковата борса през 1929. Правителството иззело вилата му заради неплатени данъци и тя останала празна дълги години. Това не спряло децата. Те непрекъснато влизали вътре, играели необезпокоявани. След войната вилата премина в ръцете на федералното правителство и тя се превърна в болница „Крейтън“ за военноинвалиди.

— И тогава са разширили сградата, предполагам.

— Правилно. — Тя направи гримаса. — Видяхте ли крилата, които са добавили? Отвратителни са! Как може да се причини толкова ужасно нещо на такава великолепна стара сграда?

Тя глътна наведнъж останалата част от питието си и вдигна ръка с празната чаша. За по-малко от минута Фаас й донесе нова. И посочи едва наполовина изпитата бира на Джак, но той поклати глава.

— А кога сградата се превърна в това, което е сега?

Тя го погледна за миг, втренчено, и така му каза всичко без думи: местните хора не бяха особено щастливи от факта, че в града им има институт за криминално проявени психично болни.

— През 1981 сградата премина от ръцете на военната администрация в тези на друга федерална институция. И тогава получи името институт „Крейтън“.

Джак завърши вместо нея:

— … за криминално проявени психично болни.

— Това никога не е било част от официалното наименование — каза тя тихо, но някак странно сърдито. — Не знам как се е разнесло подобно име, защото то не е точно.

— Добре. Но има и случаи на психично болни, нали?

— Институтът изследва умствените и психичните проблеми при хората. Не е имало абсолютно никакви проблеми от преобразуването му, нито един инцидент. Жицата дразни окото, да, обаче хората си гледат работата, плащат данъците си, а някои хора от екипа станаха част от обществото и са много активни в местните дела.

— Като доктор Аарон Леви, например?

Тя повдигна вежди.

— Ако го познавате, защо се срещнахте с мен, за да получите тази информация? Той със сигурност знае повече от мен.

— Знам за него, не го познавам лично. Ще се срещнем в близкото бъдеще, но искам преди това да имам някакви общи познания за института.

— Да, добре, той е мил човек, предан съпруг и баща и прави щедри дарения за различни местни каузи, особено за библиотеката.

— Щом работи в института обаче, това означава, че получава парите си от федералното правителство. От кой негов клон? Отделът по ентропия?

Силия се усмихна, толерантна към шегата му.

— Никой не знае. Господ ми е свидетел, опитвала съм се да разбера…

— А защо бихте искали да знаете?

— Защото някой иска това да остане тайна — усмихна се тя. — Защо иначе?

— Защо, наистина? — Джак започваше да харесва старицата. — И така, оказва се, че никой не знае кой ръководи шоуто. А хората не намират ли това за подозрително?

— Някои от нас, да. Аз съм една от тях. Аз от години наблюдавам, ослушвам се и слухтя. И знаете ли какво мисля? — Тя се наведе към него през масата и сниши гласа си до шепот: — Министерството на отбраната.

— Но какво би…?

Тя вдигна пръст.

— Това не сте го чули тук и от мен. И няма да кажа нито дума повече. Но може би когато се срещнете с доктор Леви, ще успеете да изтръгнете истината от него.

Щеше да опита, да.

— Странно е, че точно това министерство би финансирало болнично заведение за психично болни, не мислите ли?

Тя пресуши и второто си питие и отново вдигна чашата си. Тежеше най-много петдесет килограма, а беше изпила два „Манхатън“-а, преди Джак да е изпил първата си бира. А очите и речта й бяха така ясни, както когато седнаха до масата.

— Странно и обезпокоително. Ако откриете нещо, споделете го с мен, моля. Трудно е да се задоволи любопитството ми. То е неутолимо.

А докато гледаше Фаас да се приближава с третия коктейл, Джак си помисли, че освен огромно любопитство, старицата има и изключително здрав черен дроб.