Франсис Пол Уилсън
Кръвна връзка (27)

2

Джак пое по шосе R към Форест Хилс. Не искаше да съобщи на Кристи онова, което знаеше, по телефона — независимо дали стационарен или мобилен, защото напоследък човек не можеше да е сигурен кой подслушва телефонните линии. Кристи го беше помолила да се срещнат извън града. Той се беше съгласил. Тя плащаше добре за времето, което той й отделяше, така че — защо не?

Предпочете да използва метрото, а не автомобила си. Пиковият час беше преминал, но дори да не беше, той пътуваше в посока, обратна на сутрешния поток. Влакът беше пътнически, бавен, но той разполагаше с време.

Зачете се в „Ритникът“. Според Томпсън, затварянето му в института „Крейтън“ не го беше поправило, но го беше направил по-внимателен и по-придирчив. Терапията, на която бил подложен там, го карала да избира съмнително законните действия пред очебийно незаконните. Някои от нещата, с които се бил захванал по онова време, бяха познати на Джак и го караха да се чувства неудобно.

Да, вече съм бил там, правил съм това.

Затвори книгата и сведе поглед към смачкания брой на сутрешния „Поуст“, захвърлен на седалката до него. Вече го беше прегледал — продължаваше да търси отразяване на смъртта на Герхард. Странно, но тя още не беше разгласена.

Може би трябваше отново да се обади в полицията…

Огледа се. Във вагона пътуваха още шест-седем души на различна възраст, облечени по различен начин и очевидно с различен статус в обществото. Някои дремеха, други се бяха скрили зад непробиваемата стена на слушалките, поставени на главите им, трети гледаха втренчено рекламите или пък в пода. Неговият поглед се спря на една от плъзгащите се врати. Не беше я забелязал при влизането си, но някой беше нарисувал със спрей така добре познатата му фигурка в долния й край…

Изглежда, не можеше да избяга от идеята за Ритника.

Окей, наоколо нямаше никой, който да го чуе. Извади телефона, който пазеше за такива случаи, включи го и набра 911. Отговори му женски глас и той каза:

— Обадих се онзи ден през нощта, за да докладвам за проблем в една от къщите в квартала, където живея. Все още нищо не е направено по въпроса.

— Коя къща, сър?

Джак даде адреса на Герхард. И поясни:

— Изпод входната врата течеше вода и аз се опасявах, че някой е оставил някое кранче отворено. Или пък, не дай си боже, че някой се е удавил във ваната.

— Ей сега ще проверя, сър. — След пауза, тя каза: — Изпратихме човек там тази сутрин и…

Джак придаде на гласа си неодобрителна нотка.

— Тази сутрин?! Защо сте се забавили толкова? Аз ви се обадих преди два дни.

— Да, сър, но напоследък имаме страшно много работа, а не ни достигат хора и трябва да отделяме нещата по приоритет. Сигурна съм, че разбирате как бихме постъпили, ако трябва да избираме между, да кажем, изчезнало дете и човек, открит в безсъзнание в парка, или изтичане на вода. Естествено, последното ще трябва да почака. Уверявам ви, отидохме на посочения адрес веднага, щом графикът ни позволи.

Джак не можеше да оспори това.

— Значи, били сте там тази сутрин. Какво открихте? Беше ли всичко в ред вътре?

— Е, хората ни влязоха и… да видим… тук пише, че са открили сериозни щети, причинени от наводнението — очевидно вана на горния етаж била преляла — но къщата била празна.

Празна! Но как…?

— Мистър Герхард не си е бил у дома?

— Пише, че е нямало абсолютно никого в къщата.

Джак седеше, онемял от шока. Какво ли ставаше, по дяволите? Той не беше луд. Беше видял трупа на Герхард.

— Има ли нещо друго, с което мога да ви помогна, сър?

— Не… Много ви благодаря.

Той сложи край на връзката и изключи телефона. Някой беше влязъл и преместил тялото на Герхард. Кой? Бетълхем? Някой беше оставил Герхард във ваната, а водата — да тече. Но защо се беше върнал? В нищо от това нямаше смисъл.

Звънна другият му телефон: обаждаше се Сюзън Абрамс от „Вектор Пъбликейшънс“. Ханк Томпсън и без друго се канел да се отбие в офиса им днес следобед. Ако Джак можел да бъде там в два и трийсет, щял да може да интервюира Ханк в тяхната конферентна зала. Джак каза, че ще отиде, и тя му даде адреса.

Той отвори отново книгата и започна да преглежда бързо останалия текст, за да има представа за нея при разговора си с Томпсън. Но пред очите му непрекъснато беше трупът на Герхард, който му пречеше да различава ясно буквите.

Вагонът се изпразни почти напълно на булевард „Уудхевън“ — той предположи, че всички отиваха до централния мол в „Куинс“. Загледа бременната жена, брюнетка, най-вероятно вече в седмия месец, която се качи и седна уморено. Тя носеше пазарска чанта, на която пишеше: „Бебе“. Огледа се, усмихна му се бързо, срамежливо, после извади списание от дамската си чанта.

Джия беше в също толкова напреднала бременност, преди…

Преди всичко да свърши. Усети как настроението му се помрачава. Светлините като че ли също помръкнаха. А преди това беше в поносимо настроение, не беше мислил за Ема цели два блажени часа, а после тази жена се появи и развали всичко. Вината не беше нейна, разбира се. Влакът продължи напред, а той се опитваше да не поглежда към нея.

Малко преди влакът да потегли от станцията на Шейсет и седмо авеню, във вагона влязоха двама тийнейджъри, чиито дрехи подсказваха привърженици на хип-хопа. Може би бяха на по шестнайсет години, а може би — на по осемнайсет, трудно беше да се каже. Бели деца от гетото — тръгнали към Форест Хилс, без съмнение — които връщаха клишето на обърнатите встрани бейзболни шапки, на прекалено дългите баскетболни потници и широките, смъкнати по-ниско от талията, дънки. Тези две момчета бяха добавили и някои аксесоари, присъщи на членовете на уличните банди, като например сини ленти под шапките и огърлици от сини, бели и златисти мъниста. По-ниското грабна вестника от ръцете на старото конте, седнало на първата седалка, и го хвърли на пода.

— За к’во ги четеш тия глупости, задник? Само лъжи!

Приятелят му се засмя и двамата продължиха към задната част на вагона, като оставиха стареца да се мъчи да събере разпръсналите се страници. Минаха край Джак и му хвърлиха погледи, които го предупреждаваха да не се забърква с тях. Джак отново сведе поглед към страниците на книгата си.

Проблеми днес? Не, благодаря.

Те отминаха, но той вдигна поглед навреме, за да види как по-високото момче настъпи по крака бременната жена. То беше с маратонки, но Джак беше готов да се обзаложи, че въпреки това болеше. Жената трепна от болка, после каза:

— Няма ли да се извиниш?

И двамата се наведоха към нея. По-високото завря лице в нейното и каза:

— Затваряй си плювалника, кучко, защото ще си навра топките в устата ти!

Шокът, който тя преживя, се изписа на лицето й.

— Какво?!

По-ниското каза:

— Ау, кучко, по-добре млъкни, щото той ще навре топките си в устата ти!

Джак изпита неудобство — дали заради нея, или заради тях? Знаеше, че в друг ден и в различна компания би могъл дори да се засмее — те бяха толкова трагикомични. Обаче бяха избрали неподходящ момент и неподходяща жена. Остави книгата на седалката до себе си.

— Мисля, че й дължите извинение.

Те се обърнаха като един и втренчиха погледи в него. Погледът на по-ниското беше по-неприятен.

— К’во каза?

По-високото изпъна напред дясната си ръка. На нея беше надянат бокс, а между палеца и показалеца му се мъдреше така добре познатата на Джак странна фигурка.

— Дори не си помисляй да се ебаваш с нас, човече! Ние сме дисимилирани!

— Сигурен съм, че сте — каквото и да означава това. Но защо не бъдете добри момчета и не кажете на дамата, че съжалявате?

— Или — какво?

— Или ще се наложи да ви сваля от списъка си с приятели в MySpace.

По-ниското му се закани с пръст.

— Моите топки — в устата ти!

Джак се хвана за пръта вляво от седалката му, обви длан около дясното си ухо и се наведе напред.

— Съжалявам? Какво каза?

Стар, много стар, трик. Питаше се дали тийнейджърът ще се хване. Хвана се. Наведе се към Джак. Разстоянието между тях беше по-малко от метър.

— Ти да не си глух? Казах, моите топки…

Джак вече беше вдигнал ръка, тясната част на дланта му — насочена под ъгъл към по-ниския. Трябваше само да нанесе удар като с брадва върху врата му, украсен с огърлицата от евтини мъниста. Така и направи. Не толкова силно, че да му повреди ларинкса, но достатъчно да притисне силно някой кръвоносен съд и да накара тийнейджъра да падне по гръб на пода, задъхвайки се и стискайки гърлото си. Някой изпищя — като че ли беше бременната жена. Беше покрила устата си с длан, очите й щяха да изхвръкнат от орбитите. А Джак вече се беше изправил и се канеше да забие дясната си пета в коляното на шокираното по-високо момче. В следващата част от секундата нанесе удара и почувства как то се огъва под неправилен ъгъл — леко, но достатъчно, за да гарантира една или две вноски на ортопеда за неговото „Порше“. Високият извика силно от болка и тялото му политна към пода, а Джак се възползва от възможността да го ритне за втори път — този път направо в топките. Още едно завъртане и поредният добре премерен ритник — този път в яйцата на по-ниския. Стенанията им се извисиха до кресчендо. Очите им щяха да изхвръкнат от орбитите.

— А сега, господа, вашите топки са във вашите усти!

Погледът на младата бременна жена се местеше от Джак върху момчетата и после — обратно.

— К-к-какво направихте?

— Причиних им болка.

И се беше наслаждавал на всяка секунда от действията си. Колко секунди всъщност? Четири? Пет, най-много. Само толкова му бяха необходими. Удивително, как няколко секунди могат да те накарат да се чувстваш по-добре. Забеляза движение вдясно от себе си, погледна и видя стареца да вади мобилен телефон от джоба си. Посочи го с пръст и запита:

— Какво си мислиш, че ще направиш с това?

— Ще се обадя на 911.

— За да докладваш за мен?

— Не, разбира се, че не. За тях.

— Прибери го. Веднага. — Погледна към двамата пътници в задната част на вагона. — Не искам да виждам никого с телефон. Никакви обаждания, докато Елвис не напусне сградата. Ясно?

Те кимнаха. Мъжът, седнал в предната част, също прибра телефона си. Джак погледна бременната.

— Ясно?

Тя кимна.

— Между другото — каза той и посочи с палец назад към гърчещите се и стенещи загубеняци, — те съжаляват.

Влакът започна да намалява скорост. Когато спря на гарата на Форест Хилс, Джак тръгна бързо към изхода. Погледна назад и видя, че всички други пътници, които можеха да се движат в онзи момент, слизат от влака. Никой не говореше по телефона.