Франсис Пол Уилсън
Кръвна връзка (35)

10

Кристи крачеше неспокойно из всекидневната си стая, кършеше ръце и очакваше пристигането на Джеръми с тревога. И макар че очакваше позвъняването, подскочи, като чу звънеца. Вместо да отиде да отвори, се закова на мястото си, парализирана от страх. Беше помолила един убиец да се срещне с нея. Насаме. В дома й.

Луда ли съм?

Като предпазна мярка, беше скрила полуавтоматичния си пистолет под възглавничката на дивана, където лесно можеше да го достигне. Но се съмняваше, че ще има нужда от него. Този мъж, изглежда, беше обсебен от дъщеря й. Смяташе я за своя собственост. Нямаше да направи нищо, което би могло да стане причина да я изгуби. А един от сигурните начини това да стане, беше да посегне на майка й.

Кристи поне се молеше мислите й да отговарят на истината. А какво, ако беше някакво чудовище и принудеше Дони да остане с него дори след като сериозно е наранил майка й?

Добре. Достатъчно беше мислила по въпроса. Трябваше да запази спокойствие. Планът й щеше да даде резултати. Той нямаше да посмее да й стори нищо, защото тя нито щеше да го заплаши, нито щеше да го обвини в нещо. Какъв смисъл имаше да го прави? През главата й беше минала мисълта да се обади в полицията и да им разкаже каквото знаеше за Майкъл Герхард, но без доказателство — и дори без труп, който да удостовери, че е било извършено престъпление — тя пак щеше да е в същата позиция, в която беше и сега.

Така че трябваше да измисли нещо друго.

Звънецът звънна втори път. Тя отиде до вратата и отвори. И го видя, застанал спокойно на входните стъпала. Беше облечен в дънки и прилепнала по тялото черна каубойска риза. Кристи не можеше да отрече привлекателността му, нито излъчващата се от него мъжественост. За пореден път в очите й се набиваше причината, поради която Дони беше така оглупяла по него.

— Може ли да вляза? — запита той. И тонът, и изражението на лицето му бяха неутрални.

Е, началото поне беше добро, дори сърдечно. Тя отстъпи встрани и му направи знак да влезе в стаята.

— Моля.

Преди да затвори вратата, надникна навън, за да види дали Дон не се навърта наоколо, но не видя и следа от нея. Реши да се обърне към него също толкова сърдечно и добронамерено.

— Прости, че не ти предлагам нито питие, нито дори стол. Не мисля, че работата, която трябва да свършим, ще ни отнеме толкова време.

— Работа?

Можеше вече да пристъпи към въпроса.

— Да. Имам делово предложение за теб.

— Наистина ли? — Той като че ли беше изненадан. — Добре. Слушам те.

Тя взе пазарската торба от „Талбот“ от масичката за кафе и му я подаде.

— Това тук е твое, ако се съгласиш на определени условия.

Смръщил вежди, той я взе и надникна вътре. След това вдигна поглед към нея.

— Пари в брой?

— Четвърт милион долара.

След сцената, разиграла се между нея, Дони и този мъж, тя беше изтичала до банката и бе изтеглила парите от сметката си. От банката не се бяха съгласили лесно, обаче тя беше настояла. Ако се получеше, сделката си заслужаваше всяко пени.

— Какво?

— Парите могат да бъдат твои. Всичко, което трябва да направиш, за да ги спечелиш, е да пожелаеш „лека нощ“ на Дон довечера, както обикновено, а после да изчезнеш от живота й завинаги.

Погледът на сините му очи я пронизваше.

— Ти трябва да мислиш, че съм най-гадният кучи син на земята.

Тя отстъпи назад, по-близо до пистолета. Помни: никакви заплахи, нито обвинения.

— Единствената ми мисъл е, че не си подходящ за Дон.

Той поклати глава.

— Не си разбрала правилно. Аз съм точно човекът за Дон. Съдбите ни са преплетени. Заедно, ние ще променим света.

На Кристи й се искаше да закрещи, обаче запази тона си спокоен.

— Искам да изчезнеш от живота й и съм готова да ти дам всичките си спестени пари. Вземи ги.

Разбира се, той можеше да вземе парите и да остане с Дон, но така щеше да падне много ниско в очите й. Дон щеше да поиска от него да ги върне, а ако откажеше…

— Не разбираш, нали? Ние сме създадени един за друг. Ще се боря, за да я запазя. Ще се противопоставя на всеки, който се опита да застане между нас. И ти като нейна майка — той я посочи с пръст — трябва да оцениш подобаващо това. Аз съм готов да я защитавам от всички и от всичко. Бих дал живота си за нея, ако се стигне дотам.

Думите му я изумиха. Не защото не очакваше да ги чуе от устата му, а защото не можеше да се отрече, че бяха искрени, че извираха от сърцето му. Този мъж наистина беше готов да умре за Дон. Защо? Та той я познаваше едва от няколко месеца. Всичко това беше абсолютна лудост.

Той отиде до дивана и разпиля пачките банкноти по него.

— Какво правиш?

Той не каза нищо, а извади мобилния си телефон от джоба. Тя го загледа как го отвори и започна да натиска бутоните. Обаждаше се на Дон? О, не!

— Какво правиш? На кого се обаждаш?

— На никого. — Той насочи телефона към купчината банкноти. — Просто се сдобивам с доказателство.

— За какво?

И тогава разбра. Сърцето й се сви, когато осъзна какъв е планът му.

— Не, моля те. Да забравим, че това въобще се е случвало! Моля те!

Той се усмихна и мина невъзмутимо покрай нея, отвори вратата и излезе навън, в нощта.

Кристи остана там онемяла, безкръвна.

Какво би могло да накара един мъж в средата на трийсетте да откаже четвърт милион долара, за да остане с едно наивно осемнайсетгодишно момиче? Повечето хора биха казали, че това най-вероятно е любов, обаче Кристи не можеше да бъде заблудена лесно. Беше нещо друго. Той говореше за преплетени съдби и за промяна на света… Какво ли се въртеше в главата на този мъж? Но дори по-лошо от това… тя имаше чувството, че току-що беше направила ужасна грешка. Трябваше да се обади на Дони, да стигне до нея преди този мъж. Да намери начин да й обясни.

Изтича към телефона.