Франсис Пол Уилсън
Кръвна връзка (82)

5

Джеръми наблюдаваше Ханк, който стоеше до прозореца и се взираше навън през процепите на щорите.

— Сигурен ли си, че не си бил проследен?

— Абсолютно.

Нямаше как Джеръми да е абсолютно сигурен, но беше достатъчно убеден в безопасността си. Той не беше точно експерт в този род неща. Обаче беше направил достатъчно ненужни завои и отбивки, преди да дойде тук, в този клуб на Хората Ритници, намиращ се в Лоуър Ийст Сайд, а и беше наблюдавал внимателно автомобилите, които се движеха зад него. Не беше видял някой да го следи.

Ханк пусна щората и се обърна към него.

— Добре, какво е толкова важно, че не можем да го обсъдим по телефона?

— Както ти казах, някой е решил да ми направи ДНК анализ. И вероятно вече знае, че съм свързан с Муунглоу.

— Така че и тя ще узнае съвсем скоро?

— Да, точно. Въпросът е колко време ще е необходимо, за да сравнят анализа на моята ДНК с тази на момичето?

Ханк стисна главата си с длани и закрачи в кръг.

— О, по дяволите! О, майка му! О, господи! Кой е този човек? Трябва да стигнем до него, да го спрем!

— Века и Леви вече се опитаха да го сторят. Платиха му щедро, обаче той продължава да души наоколо. Като че ли изпитва лична омраза към мен.

Мисълта не беше успокояваща, макар че Джери Бетълхем не беше толкова отдавна на свобода, че да си е създал лични врагове.

— Да. Странно, аз самият също се чувствам така.

Ето пак. Ханк няма скоро да изостави тази своя арогантност, присъща на богатите. Той продължава да си придава важност, която уж не му позволява да си изцапа ръцете. Хм, как ми се иска да забия юмрук в лицето му!

— Е, освен ако той не заплашва да се намеси в родословното ни дърво, както прави моят човек, може би трябва за момента да забравим за него.

— Добре, добре. Какво ще правим?

— Тъй като никога не съм го виждал, ще се наложи да се опитаме да го надхитрим в собствената му игра. И ето къде идва твоят ред.

Гласът на Ханк изрази единствено предпазливост.

— Да?

— Той ме следи. Ти също ще ме следиш. Само ти ще знаеш къде отивам. Ще наблюдаваш кой върви след опашката ми.

Ханк кимаше.

— Да, планът като че ли е добър. — После смръщи вежди. — Но какво ще правим, когато разберем кой е?

— Ще започнем ние да го преследваме. И ще го убедим, че не иска повече да си вре носа в моя живот.

— А ако откаже да ни чуе?

Джеръми сви рамене.

— Тогава ще изчезне.

Ханк отново клатеше глава.

— О, не! Не, дори и да съм на около стотици мили оттам. Няма да участвам.

Джеръми усети как гневът се надига в него.

— Отново ли ще ме разочароваш, братко? А и татко също щеше да е силно разочарован, ако знаеше.

Спомни си разговорите, които водеше с баща си, когато той се отбиваше да го види. Татко му беше човек, който всяваше страх с онази черна превръзка и начина, по който го гледаше със здравото си синьо око. Обаче щом заговореше, топлият му глас обгръщаше Джеръми, галеше го като лек бриз и отпращаше страха надалеч. Джеръми знаеше, че е наследил дарбата на баща си да убеждава. Обаче не беше толкова добър като него в придумването на хората.

Татко знаеше неща, които не бяха известни на никой друг, виждаше с лошото си око онова, което никой друг не можеше да види. Той говореше за богове, но не за онези, за които всички бяха чували. Понякога твърдеше, че разказва просто истории. Говореше за Различни богове, Другите, както ги наричаше, заключени за нашия свят, чакащи своето време, за да се завърнат.

Говореше още за специалната кръв, която тече във вените му, както и в тези на децата му. Те всички бяха част от специално родословно дърво, тяхната кръв ги караше да блестят в очите на Другите. Обаче кръвта им все пак била замърсена през годините. И сега трябваше да бъде пречистена и концентрирана.

Татко му говореше отново и отново за Плана си, чиято цел беше точно такава, за ролите, които щяха да изиграят той и брат му Ханк, за това как те двамата заедно със сестра си Муунглоу ще създадат Ключа, дете с чиста кръв, което ще отключи вратите, възпрепятстващи Другите да се завърнат на Земята и да господстват на нея.

А когато се завърнеха, те щяха да наградят онези, които бяха направили това възможно. Татко щеше да седне на трона на Земята, а Джеръми и Ханк щяха да са неговите принцове.

Тихият успокояващ глас на татко продължаваше да звучи в главата на Джеръми, повтаряше историята и нещата, които те трябваше да свършат, за да може Планът да даде плодове и Джеръми никога, нито за миг, не се беше усъмнил в истинността на думите му. А после татко беше престанал да идва при него. Беше го предупредил, че е възможно това да се случи един ден и беше накарал Джеръми да се закълне в кръвта на принца, която течеше във вените му, че ще доведе Плана до успешен край.

Джеръми се беше заклел. Както и Ханк. Обаче беше очевидно, че обещанията на Ханк нямаха голяма сила.

— Няма да водим този спор отново, нали? — каза Ханк. — Казах ти…

— Каза ми, че имаш собствени цели и татко може да си завре Плана в задника!

— Никога не съм казвал нищо подобно! Онова, което правя аз, е също толкова важно и необходимо за Плана, колкото са и твоите действия.

— Глупости! Планът беше такъв: аз трябваше да оплодя Муунглоу, а ти — нейното дете.

Ханк изви очи към тавана.

— Знам, обаче мен ме идентифицират с движението на Хората Ритници — в момента движението това съм аз — и не мога да рискувам всичко, като правя секс с осемнайсетгодишно момиче.

— И така, на мен остава задачата да се чукам със собственото си дете.

Ханк се усмихна.

— Да, и се справяш добре.

Гневът отново се надигна у Джеръми и лицето му почервеня, дланите му се свиха в юмруци.

— Ти, кучи сине…

— Спокойно. Ти свърши работата, нали? А колкото до това, че се чукаш със собственото си дете, тя е на осемнайсет и следователно вече не е дете. И, второ, ти не си я отгледал, не си я видял нито веднъж, докато е растяла. Тя ти беше напълно непозната, когато я срещна.

Джеръми се успокои малко. В думите на Ханк имаше смисъл. Дон също толкова лесно би могла да е дете на някой друг.

— Това е така, но не ме спира да се чувствам странно. Първите няколко пъти дори се чувстваш абсолютен перверзник.

— Защото във всекидневния свят подобно нещо е табу. А и, освен това, така можеш да се сдобиеш със СНВД.

— С, Н…?

— Странни на вид деца. Обаче вие двамата споделяте нашата специална кръв, а това променя всички правила. Това означава, че действията ти не само са добри, но също така и необходими, за да се роди специалното дете.

— И също така означава, че трябва да свърша всичко сам. Аз трябваше да я отвлека, аз трябваше да я оплодя, аз трябваше да предотвратя аборта, мен изпратиха в доживотен затвор…

Осъзна, че вика, и млъкна рязко. Спомни си своето объркване по онова време. По дяволите, той беше само на деветнайсет, когато проследи Муунглоу до Атланта. Опита се да се свърже с Ханк, за да му съобщи добрата новина, обаче не успя да го открие. Двамата се срещаха на, може би, всеки шест месеца, говореха за това, как ще осъществят Плана на татко, а ето че в онзи момент Ханк като че ли беше изчезнал — точно като татко. Обаче Джеръми, странно, беше сигурен, че Ханк е още жив, сякаш усещаше присъствието му в нашия свят.

Ханк каза:

— Бих ти помогнал, ако можех, братко. И ти го знаеш.

— Обаче по онова време не го знаех. Знаех, че не си мъртъв, затова реших, че просто си ме изоставил. — По-късно беше разбрал, че Ханк е в затвора, обаче по онова време беше здравата разтърсен.

Ханк поклати глава.

— Никога не бих го направил. Обаче не е ли странна връзката, която съществува между нас? Усещаме се един друг — странно, а?

— Да. Странно. Обаче това само ме кара да се чувствам още по-зле, че трябва всичко да върша сам.

— Иска ми се да можех да съм до теб, братко. Тогава нещата щяха да са различни. И сега — също.

Дяволски си прав.

Планът беше Ханк да съблазни Муунглоу и да й направи дете. Двамата трябваше да създадат семейство, да отгледат детето. Ако първото не беше момиче, трябваше да опитат повторно. Когато най-после се родеше момиче и израснеше достатъчно, че да има на свой ред дете, идваше редът на Джеръми. По един или друг начин — с чар или сила — дъщерята на Ханк трябваше да носи детето на Джеръми.

И това дете щеше да промени света.

Обаче Джеръми беше изпаднал в паника, след като не беше успял да открие Ханк. На него му липсваше увереност в способността му да се харесва на момичетата. Или поне така мислеше по онова време. Сега вече знаеше, че чарът му може да е също толкова въздействащ като този на брат му.

Като не знаеше какво друго да направи и се страхуваше, че Муунглоу може да прави секс с друго момче, той се спря на единственото си хрумване, което беше и най-директният начин. А когато тя беше започнала да търси лекар, при когото да направи аборт, Джеръми беше подходил към проблема по същия начин.

Никога не беше помислял дори, че могат да го заловят. А когато това стана, той реши, че Другите са го изоставили.

После, миналата година, до него беше стигнала вестта, че в института „Крейтън“ се провежда специална терапия. И ето че експериментът изискваше Джеръми да се разхожда на свобода по света. И той разбра, че Другите никога не са го изоставяли. Те просто бяха чакали подходящия момент. Те уредиха той да бъде освободен навреме, за да помогне на Ханк да направи последното пречистване на родствената кръв, като даде зачатие на детето чудо.

Обаче Ханк се беше разколебал. Неговите Хора Ритници бяха далеч по-важни за него.

— Все още не мога да повярвам, че когато се стигна дотам да избираш между нашата кръв и тези неудачници, ти избра тях.

— Онова, което правя, го правя за нашата кръв. В моите сънища…

— Не искам да слушам за глупавите ти сънища.

— Непрекъснато го повтаряш, но е време да чуеш думите ми. Непрекъснато сънувам онзи сън за детето. То е в опасност. То пищи, завладяно от страх. И тогава идва Човекът Ритник, взема го в ръцете си и то престава да плаче. Как ще интерпретираш съня ми, Джер?

Джеръми усети да го полазват студени тръпки, докато си представяше образите от съня на брат си. Ако това наистина беше сън, той можеше да се интерпретира по един-единствен начин. Обаче Джеръми не можеше да се застави да изрече думите.

— Смятам, че това е твоят начин да се освободиш от чувството за вина или да си намериш извинение — дори сам за себе си.

Ханк направи крачка към него.

— Сънят е съвсем реален, Джер. Той идва при мен често през последната година и всяка нощ през последните две седмици. Всяка нощ.

— И?

— И… От колко време е бременна Дон?

Джеръми отново усети ледените тръпки — по-силни този път — като си спомни инструкциите, изписани на опаковката на теста за бременност. Там пишеше, че бременността трябва да е поне на две седмици, за да може да бъде потвърдена. Не искаше да отговори на въпроса на брат си.

— Около две седмици, предполагам.

Ханк се усмихна.

— А това не ти ли говори нещо?

— Заблуждаваш се.

— Сънят ми е съобщение, изпратено от Другите, и ти го знаеш. Не можех да съм сигурен преди, но сега ми е ясно като бял ден: те ми изпратиха фигурката, която е знакът на Хората Ритници, и ме вдъхновиха да напиша книгата. А сега ми казват и защо: защото Хората Ритници ще прокарат пътя за връщането на Другите на Земята. Обаче те имат и друга, дори още по-важна мисия: те ще защитят бебето от враговете на кръвната връзка.

Възможно ли беше Ханк да е прав? Дали Хората Ритници не бяха също част от плана за завръщането на Другите? Дали те не бяха стражата на боговете? И каква беше работата на Ханк — капитан на охраната? И тогава, кой беше той — бащата на Ключа?

Да. Бащата на Ключа. Това звучеше добре, страхотно дори. Може би крайният резултат щеше да се получи, все пак.

Ако никой не им попречеше.

— Мислиш ли, че някъде по света наистина имаме Врагове, както ни предупреди татко?

Изражението на Ханк беше мрачно.

— Аз съм мислил много по въпроса. Татко ни е казвал достатъчно много неща, които биха звучали като лудост на останалите хора — неща, които ще предизвикат смях у тях. Но ние двамата му вярваме. Защо?

— Защото ни е казал баща ни. И защото са верни.

— Да, ние вярваме, че думите му са истина, но аз питам: защо вярваме в неща, в които никой друг не вярва? И за които дори никой не е чувал?

Джеръми започваше да губи търпение.

— Сигурен съм, че ти ще ми кажеш.

— Защото специалната кръв е много силна при нас. Ние вярваме, защото нашата кръв знае, че това е истина. Ето защо, макар че никога не съм виждал Враговете, знам, че те са някъде там. Както и ти.

Джеръми откри, че кима с глава. Да, той знаеше. Татко му беше разказал за Враговете на Другите, които едва не погубили специалната кръв в миналото и със сигурност щяха да опитат отново.

— Това ли мислиш, че се е случило с татко? Че не е било злополука, а са го стигнали Враговете?

— Не знам какво друго да мисля.

Тогава, в Атланта, когато не можеше да го намери, Джеръми знаеше, че Ханк е жив. Просто не знаеше къде е. Спомни си чувството, което изпитваше като дете, когато визитите на баща му престанаха — тогава той просто знаеше, че баща му вече не е сред живите.

Ханк каза:

— Тези копелета вероятно ни търсят още оттогава.

И тогава на Джеръми му хрумна обезпокоителна мисъл.

— Този, дето все върви по дирите ми, изследва ДНК-то ми… Мислиш ли, че е един от Враговете?

Ханк отново закрачи из стаята.

— Възможно е… Възможно е… — Спря и втренчи поглед в него. — По дяволите!

— Какво?

— Онзи, дето открадна книгата ми… Обзалагам се, че и той е бил Враг. Да, сигурен съм.

— Каква книга?

— Дълга история. Достатъчно е да кажа, че тя беше много стара и съдържаше фигурката символ на Хората Ритници. Може би дори съдържаше информация откъде се е взела фигурката — нещо, което наистина бих искал да узная — но вече я няма. Открадна я един, който се преструваше на репортер.

— Хей! Може би онзи, който ме преследва, просто се преструва на детектив. Може би лъже, че работи за Муунглоу, а всъщност се опитва да попречи на пречистването на кръвта ни.

Ханк се завъртя и ритна с все сила стената.

— По дяволите! Как изглежда този тип?

— Никога не съм го виждал. Но доктор Века ми даде описанието му.

Ханк се засмя — кратко, дрезгаво.

— Века! Тази кучка вампир! Нима вярваш на думите й?

— Тя изглеждаше наистина ядосана, че някой се интересува от моята ДНК. Като че ли някой заплашва територията й.

— Територията й — това сме ние, нали така? Тя винаги ми е напомняла огромно око, което ни гледа отвисоко, през микроскоп. Когато те погледне, нямаш ли чувството, че не вижда човек, а просто конгломерация от клетки?

Джеръми гледаше втренчено брат си. Беше описал правилно Века. Обаче подобни думи никога не биха излезли от устата на Джеръми.

— Много поетично, Ханк. Може би наистина трябва да опитваш в писателското поприще, докато успееш. — Изпита задоволство от внезапно и силно почервенялото лице на Ханк. — Но ето че съществува реалната опасност да ни дебнат двама от Враговете ни, така че защо да не нахвърлим някакъв план по въпроса?

— Добре. Ето какво ще направим. Как изглежда твоят човек според описанието на доктор Века?

— Тя не ми помогна особено. На моята възраст, кафява коса, кафяви очи, среден ръст.

Ханк смръщи вежди.

— Това описание приляга съвсем точно и на моя човек.

— Може би човекът е един и същ. Или са близнаци.

Ханк щракна с пръсти.

— Близнаци! Татко споменавал ли е някога близнаци пред теб?

— Не, доколкото си спомням.

— Но пред мене е споменавал. Каза, че главните ни Врагове са близнаци. Възможно ли е да е говорил за тези двамата?

— Има един начин да разберем: ще караш след мен до „Куинс“ и ще наблюдаваш дали някой ме следи.

Ханк погледна часовника си и поклати глава.

— Съжалявам, брат. След час трябва да произнеса реч на сбирката на Хората Ритници.

Джеръми замръзна. Ханк не можеше да го разочарова отново, нямаше право.

— И? Отмени я.

— Не мога. Тълпата ще е огромна. Сбирката се организира от месеци. Не мога да се откажа сега.

Джеръми отново изпита познатия гняв.

— Но по дирите ми е един от Враговете, който може да обърка всичко. Ако той открие, че аз съм бащата на Дон, и й го съобщи, работата наистина ще замирише. Тя ще изтича при майка си и ще потърси възможност да направи аборт. Не мога за втори път да убивам лекари, Ханк. Веднъж се получи, но втори път няма да стане. Ако допусна ново убийство, онези от „Крейтън“ буквално ще се нахвърлят върху мен. И така мръсната работа ще остане за теб. Имаш ли оръжие, Ханк?

Думите му като че ли не стигнаха до Ханк.

— Ще дойда у дома ти утре и цял ден ще те следвам, ако искаш. Но за днес не може да става и въпрос.

Джеръми осъзна, че ако остане тук още малко, ще удуши Ханк. Обърна се и тръгна към вратата.

— Майната ти!