Франсис Пол Уилсън
Кръвна връзка (55)

8

Пред очите на Ханк отново се появи лицето на онова нагло копеле Джон Тилески и той удари с все сила боксовата круша — първо ляв, после десен. Ударът разтърси ръцете му чак до раменете. Мускулите му се стегнаха. След това удари отново. И отново. Добре че носеше боксови ръкавици, защото в противен случай дланите му вече щяха да са разкървавени.

Малко по-рано през деня той беше привлякъл вниманието на минувачите, като преследваше колата на Тилески — или който и да беше той. Внимание, което не му беше необходимо. Някакво си ченге в обикновени дрехи — детектив на име Аугустино или нещо такова — го беше прибрало от улицата и го беше идентифицирало, след което му беше задало няколко целенасочени въпроса, които подлагаха на съмнение трезвия му разсъдък. Да… И дори вероятно беше решило, че е психически нестабилен.

Да, добре, в онзи момент умът му наистина беше трескав и неспокоен. И все още беше. И, което беше най-лошото, той не можеше да каже на ченгето истинската причина за състоянието си тогава. Не можеше да докладва за кражбата на книга, която не е негова собственост, затова трябваше да измисли някаква доста неубедителна история, че му бяха задигнали пакет, а после да опише погрешен автомобил. Беше обещал по-късно да отиде до Мидтаун Норт и да напише доклад. Нямаше никакъв шанс да го направи.

Беше му необходим целият му самоконтрол, за да не разкъса ченгето, както и другите, които се бяха насъбрали около тях. Нямаше нужда от подобен род публичност, защото лошата слава лесно щеше да прилепне към книгата му и да опетни дори движението на Хората Ритници. Затова беше излязъл от участъка възможно най-спокоен.

Спокойствието му обаче беше само външно. А отвътре той вреше и кипеше от гняв, изпитваше напрежение, което нямаше как да освободи. Имаше нужда от питие, но знаеше, че ако се отбие в някой бар, просто ще се сбие с някого. Затова и се беше отбил в този фитнес център и сега налагаше боксовата круша. Не знаеше абсолютно нищо за бокса, но се радваше, че може да удря нещо.

Удряй по крушата, а не по хората. Точно така. Изключение може да направиш за Джон Тилески.

Ако някога го видеше отново, независимо къде и как, щеше да излее всичките си сдържани чувства върху копелето. А онзи просто нямаше да знае какво го е ударило.

Книгата вероятно се беше озовала в ръцете му с някаква цел. Беше дошла при него по някаква причина — най-вероятно защото той беше Човек Ритник. Беше изпитал толкова странни чувства, когато я беше разлистил и беше видял онази фигурка. Беше решил, че я е сънувал. Смяташе, че е стигнал съвсем сам до нея, но ето че я беше видял на онези страници. Не можеше да разбере какво пише в книгата — нито дори за нея. Но не затова книгата беше така важна за него. Тя съдържаше отговори — и то на въпроси, за които той дори още не се беше сетил. Тя беше у него съвсем кратко време, но той беше усетил — не, знаеше — че тя съдържа знание, което е изключително важно за бъдещето, както за неговото, така и за това на Джеръми. Но най-вече за бъдещето на Плана.

Ако само имаше време да я прегледа. Но беше наистина много зает. А беше смятал, че има цялото време на света… Сега, повече от всякога, имаше нужда от това знание. Защото същата сутрин му се беше обадил Джеръми — така развълнуван, че едва можеше да говори. Беше споделил с него, че Дон е бременна. И всичко това беше част от Плана — такъв, какъвто им го беше описал баща им.

Обаче онова описание не беше достатъчно на Ханк. А след това баща му беше престанал да го посещава. Ханк го беше търсил, обаче така и не го беше открил. Той беше мъртъв. Трябваше да е. Но дали не беше оставил след себе си нещо, което щеше да им разкаже останалата част от историята? Ханк не беше открил нито следа.

А после книгата се беше озовала в ръцете му и той беше разбрал, че някой — татенцето, може би? — бдеше над него. А сега и книгата я нямаше. Трябваше да си я върне. О, да! По един или друг начин, той щеше да я направи отново своя собственост.