Франсис Пол Уилсън
Кръвна връзка (48)

1

Джак хапна още хапка от препечената филийка, за да му помогне да преглътне омлета с бекон, наденички, шунка, гъби, лук и люти чушлета. Джия беше на сеанс по физиотерапия, Вики беше отишла с нея. В неделя Ейб спеше едва ли не целия ден, затова той беше отишъл до заведението „Хайуотър Дайнър“ в Уест Фифтиз — толкова далеч на запад, че практически се намираше в Хюстън. Обожаваше подобни уютни заведения, а специално „Хайуотър“ пазеше оригиналните си хромови корнизи от 1940 година. Обаче самото то, както и подобните му, се превръщаха в застрашен вид в Манхатън. Липсваше му старото уютно местенце „Мансън“ на Единайсето авеню — бяха го затворили през 2004. Джак харесваше също „Шайен“ на Девета улица в „Дъ Търтиз“, обаче усещаше, че неговите дни също са преброени.

Реши, че е по-добре да се радва на оцелелите негови любими заведения, докато все още може. Кафе, бекон, препечен хляб и две яйца на омлет — има ли по-добра храна на света? И Джордж Курополис, собственик и главен готвач, знаеше точно колко да изпържи омлета.

Джак пиеше третата си чашка кафе на бара, докато плешивият и пълен Джордж си играеше с радиото, прескачаше от станция на станция, търсеше бог знае какво. Нямаше кой знае колко интересни радиопредавания в неделя сутрин.

Особено днес. Защо не се чуваше нищо за Болтън? В сто и дванайсети участък вече вероятно му бяха взели пръстови отпечатъци. И всички медии вече трябваше да разтръбяват новината, че убиецът на лекарите от Атланта, осъден на доживотен затвор, е бил задържан в бар в „Куинс“. Обаче не, нищо. Може би ченгетата щяха да запазят мълчание, докато не направеха повторна проверка на отпечатъците, и едва тогава щяха да се обадят на федералните.

По някое време днес новината щеше да бъде излъчена. Трябваше. И тогава Болтън щеше буквално да бъде изпечен на шиш, а експериментът — застрашен.

Толкова просто решение. Обаче не се беше сетил за него, докато Сам не беше започнал да го тормози. С цялото това потенциално насилие, което кипеше под кожата на Болтън, беше достатъчно някой пиян да го удари. И то щеше да се освободи. А след това…

— Уау! — възкликна той и махна с ръка на Джордж, когато чу познат глас. — Върни. Какво беше това?

Джордж го изгледа.

— Ти откога се интересуваш, Джак? — Обаче върна.

— Ето! — каза, когато чу гласа на Ханк Томпсън. — Коя е станцията?

Присви очи и погледна екранчето.

— Осемстотин и двайсет мегахерца. Защо?

WNYC. Една от нюйоркските станции.

— Може ли да послушаме известно време?

— Обикновено слушаме новините, но заради теб…

Джак беше свършил една работа за Джордж преди известно време.

— Само няколко секунди.

Слушаше вече познатото му бърборене на Томпсън, после чу гласа на водещия предаването, който ги увери, че излъчват на живо от студиото и вече е дошло времето на телефонните обаждания на слушателите.

— Благодаря — каза Джак и изпи кафето си на две глътки, а после хвърли десет долара на бара, достатъчно за храната и щедър бакшиш. И накрая тръгна към вратата.

Къде, по дяволите, се намираха офисите на WNYC? Обади се на „Информация“ и научи, че са на „Сентър Стрийт“, съвсем близо до Сити Хол Парк. Спря едно такси, качи се и потегли към центъра на града.

Посочената сграда се оказа малък небостъргач. Той не знаеше къде точно са офисите на WNYC, обаче това и не го интересуваше. Искаше само да види Ханк Томпсън, когато си тръгва от интервюто. Все още не се чувстваше достатъчно зареден с кофеин, затова си взе още една чашка кафе от близкото заведение.

— Да вървим — добави просто за развлечение.

Продавачът го изгледа.

— Прекалено рано е в неделя сутрин, за да се ебаваш с мен.

Като си подсвиркваше „Обожавам Ню Йорк“, Джак намери местенце от другата страна на улицата, откъдето можеше да наблюдава входа. Тъкмо се приготви да чака и телефонът му звънна — вероятно беше последният телефон в огромния град, който звънеше като звънче, а не с някоя модерна мелодия. Погледна дисплея и видя, че номерът започва с код за район 914. Леви.

— Трябва да се срещнем — каза той без никакво предисловие.

— Срещнахме се вчера. Имаш ли да кажеш нещо по въпроса, заради който ти се обадих снощи?

— Достатъчно. Тази е една от причините да ти се обадя.

Това не се хареса особено на Джак.

— Какво искаш да кажеш?

— Той е навън.

— Навън?

— Свободен като птичка. Пуснат под гаранция.

— Какво? Как, по дяволите…?

— Аз знам как. И тази е една от причините да искам нова среща.

— Дори само тази е повече от достатъчна. Нямаме нужда от друга.

— Имаме. — Леви звучеше възбудено. — Имаме изненадващи — не, изумителни — новини.

— Вече ме запозна с тях.

— Не, става въпрос за нещо друго.

— Давай.

— Не по телефона. Освен това, ще трябва да видиш с очите си, за да повярваш.

— Е, ще се наложи ти да дойдеш до центъра на града.

— Неделя е. Съпругата ми…

— Ако е достатъчно важно, ще намериш начин.

Пауза. После:

— Предполагам, че мога да намеря няколко часа… Къде ще се срещнем?

— Аз съм пред номер едно на „Сентър Стрийт“.

— Но аз не познавам града.

— Исусе, трябва да имаш GPS в колата си. Използвай го.

— О! Да. Точно така. Бях забравил за това.

— Задаваш адреса, а после следваш указанията. По това време в неделя на практика няма никакво улично движение. Ще стигнеш тук за нула време.

Натисна бутона за край на разговора и отново посвети вниманието си на входа на сградата. Обаче умът му беше зает с онова, което му беше казал Леви.

Болтън, освободен под гаранция… Как, по дяволите, беше възможно това? Някой имаше достатъчно власт да потуши сензационната новина, това беше очевидно. Обаче никой не би трябвало да има толкова власт, че да предотврати връщането на убиеца на лекарите от Атланта в затвора и излежаването на доживотната присъда.

Някой някъде беше предприел нещо наистина рисковано.

А после, и тази втора изненадваща — не, изумителна — новина… Нещо, което трябваше да види с очите си, за да повярва… Какво ли беше всичко това?

Измина половин час, а той продължаваше да си задава тези въпроси, които за момента оставаха без отговор. Чудеше се дали да не изпие пета чашка кафе, когато видя Томпсън да излиза от сградата и да спира на тротоара. Той спря такси и Джак направи същото, след което даде инструкции на шофьора да следва другото такси. Мъжът, чието име беше Мустафа, изглеждаше така, сякаш беше врял и кипял в свещената война джихад. Дори не премигна.