Франсис Пол Уилсън
Кръвна връзка (88)

11

Джак отбеляза, че ръката му трепери и му е трудно дори да превърти ключа в таблото.

С усилие на волята се беше заставил да се отдалечи от живия и дишащ Джеръми Болтън — действие, което лесно можеше да се окаже на първо място в списъка на най-трудните неща в живота му. И да напусне мястото на действието.

Независимо че Болтън имаше алиби, сега Джак беше сигурен, че той беше убил Герхард.

Инстинктът за самосъхранение искаше от него да убие кучия син и да сложи край на всичко още там, но по-силно развитият му ум го беше предупредил, че това ще го изложи на прекалено голям риск, защото мястото е открито и някой загрижен гражданин би могъл да ги види и да се обади в полицията. А свидетелските показания относно кой първи се беше поддал на агресията, щяха да зависят от момента, в който свидетелите са се включили в събитията. Ако бяха пропуснали нападението на Болтън, въоръжен с железния лост, на Джак щеше да бъде приписана ролята на нападателя, а не на жертвата. Но дори да можеше да се избегне това, Джак не искаше името му да се споменава в полицейските доклади по никакъв повод.

Високо развитият му интелект също така му беше припомнил за загадъчната агенция, която финансираше „Крейтън“ и която щеше незабавно да започне да го търси.

И затова той се беше отдалечил, макар цялото му тяло, от главата до петите, да трепереше от адреналина, нахлул в кръвта му. А той с всички сили се беше постарал да запази походката си спокойна. Не се тревожеше, че Болтън може да го последва. Коляното му беше достатъчно пострадало, че да го лиши от възможността да върви известно време. Като стигна до ъгъла, Джак затича към колата си. Беше я паркирал доста далеч, за всеки случай, от бар „Работа“.

Превъртя ключа в таблото и потегли, отдалечи се от района на действието.

На излизане от бара беше забелязал с крайчеца на окото си Джеръми да прекосява улицата с намерението да се приближи до него. Фактът, че не беше извикал името му, и начинът, по който държеше дясната си ръка плътно до тялото, подсказаха на Джак, че се задава беда. И така, той се беше вслушал внимателно в стъпките на приближаващия се Болтън — каубойските ботуши не бяха пригодени за незабелязано прокрадване — и се беше впуснал в действие, когато сетивата му бяха отбелязали внезапно ускоряване на крачките на противника.

Отначало Джак беше изненадан от бързината, с която беше победил Болтън, но като се замислеше сега, разбираше колко естествено беше това. Та Болтън беше хвърлен в затвора още преди да навърши двайсет години. И да беше притежавал умения за уличен бой, те отдавна бяха закърнели. Животът в института го беше направил още по-слаб. Макар и да не можеше да се нарече луксозно, крилото на сградата, където сигурността беше повишена, едва ли можеше да се нарече и затвор — условията в него далеч не бяха лоши. А и в една улична схватка, силата не беше всичко. Неговата дДНК може би му даваше качества като агресивност, подлост и лукавство, но не и бързина, издръжливост или ум. Беше се свлякъл на земята като евтин сгъваем стол.

Не това обаче беше най-голямата изненада при срещата им.

Не знам истинското ти име, но знам, че не си нито Джо Хенри, нито Джон Робъртсън…

Чуваше думите като далечно ехо в тясното пространство на колата. Къде Болтън беше чул името Джон Робъртсън? Със сигурност не и от Джак, така че оставаха само още две други възможности: Леви и Века. В момента обаче той се тревожеше повече за Кристи.

След като остави разстояние от поне миля между себе си и Болтън, той отново опита да се обади на Кристи. Нямаше отговор. Не смяташе, че е правилно да напусне града, без да се отбие в дома й. Нямаше вече причина да стои далеч от него — с ролята му на новия приятел на Болтън беше свършено.

Имаше адреса на Кристи, но улиците в квартала, където тя живееше, образуваха истински лабиринт. Тя живееше на Шейсет и осма алея, която обаче беше паралелна на Шейсет и осмо шосе, което беше съседно на Шейсет и осмо авеню. Накрая намери дома й — сграда със скромни размери, стара, но добре поддържана, с островърхи кули и два гаража. Личеше си, че струва добри пари.

Вътре не се виждаше нито една светлина. Той спря колата на алеята, слезе и бавно отиде до входната врата. Натисна звънеца три пъти, а помежду позвъняванията използваше медното чукче. Не последва отговор. В главата му започна да се оформя образът на мъртвата Кристи.

Трябваше да отиде на още едно място. Беше забелязал, че металните гаражни врати имат разположени високо прозорчета. Прекалено високо, за да може да се надникне през тях. Заобиколи и откри голям и ниско разположен прозорец. Лъчът на фенерчето му разкри, че постройката е празна.

Изпитал облекчение, той се върна в колата си. Ако „Мерцедес“-ът й беше в гаража, щеше да се почувства задължен да нахлуе с взлом в дома й. Но отсъствието й му подсказваше, че тя най-вероятно е на репетиция и телефонът й е изключен.

Потегли към Манхатън. Тя щеше да почака до утре, за да научи истината за бащата на детето си. Както и на внучето си.

Ако на събитията се погледнеше от добрата страна, на Джак току-що му беше дадена заслужена почивка.