Франсис Пол Уилсън
Кръвна връзка (6)

6

Като магазина на Ейб, барът на Хулио беше друга постоянна звезда в хаотичната небесна твърд, наречена живота на Джак. Мъртвата папрат в саксиите, които продължаваха да стоят на первазите на прозорците; Лу и Барни все така застанали до късия и извит бар, сякаш с намерението да му попречат да се катурне; задименото и слабо осветено помещение, изпълнено с познатата миризма на тютюнев дим и разлята бира; и знакът „БЕЗПЛАТНА БИРА УТРЕ“, който все още висеше над рафтовете, по които бяха подредени бутилките алкохол.

Лу вдигна поглед, готов да загаси цигарата си, ако види непознат.

— Всичко е наред — обяви той пред останалите пушачи. — Това е само Джак.

Хулио позволяваше на редовните клиенти да пушат само когато наоколо нямаше хора, които не принадлежаха към кръга на редовните посетители. Законът против тютюнопушенето никак не му се нравеше. Смяташе, че хората, които не могат да понасят мириса на тютюна, могат да отидат в някой от останалите барове в района. Обаче не беше глупав и знаеше, че е необходимо само едно телефонно обаждане, направено от случайно отбил се тук непознат, за да има проблеми с разрешителното и да плати голяма глоба.

— Само Джак? Той е добре дошъл.

Лу беше облечен в прашни работни панталони и куртка. Той вдигна ръка за поздрав и се усмихна, с което разкри липсващите си зъби.

— За секунда те обърках с изискан господин, отбил се тук за чаша „Шардоне“.

Джак вдигна заплашително юмрук.

— Май ти се привижда, Лу.

Лу се засмя и отново се обърна към бара. Джак отиде до обичайното си място — маса, подпряна до задната стена. Застанал зад бара, Хулио вдигна двете си ръце: в едната държеше каничка с кафе, а в другата — зелена бутилка. Джак посочи бирата. „Инглинг“, гордостта на Пенсилвания. Някога Хулио неизменно му предлагаше „Ролинг Рок“, обаче Джак се беше отказал от въпросната марка, след като „Анхаузер-Буш“ откупиха производството й и закриха старата бирена фабрика „Латроуб“. Американските бирени войни: ако някой по-дребен производител прави по-хубава бира, не се опитвай да го надминеш, просто го купи и го премахни от пазара.

„И давай нагоре, «Будвайзер».“

Джак седна с гръб към стената, а Хулио пристигна с бирата. Той беше нисък човечец, чиито развити и изпъкнали мускули изпълваха бялата му тениска. Хулио имаше тънки като молив мустачки и отново се беше напръскал с един от своите ужасни одеколони. Джак подуши въздуха и направи гримаса.

— Какво е този път? Парфюм „Дьо Мюрие“?

— Нарича се „Богът на ацтеките“. Страхотен е, нали?

— Хм. Виж, очаквам клиент, който ще дойде след около десет…

— Така ли? — прекъсна го Хулио с усмивка. — Ще се захванеш отново на работа? Това е страхотно, човече!

Джак осъзна, че като че ли не биваше да използва думата клиент. Защото беше едва ли не сигурен, че Кристи П. нямаше да се окаже такъв.

— Ще поговорим.

— Да, но нали в твоя бизнес нещата винаги започват така. И много скоро отново ще разрешаваш проблемите на хората.

Може би да, а може би — не.

Предстоящото бащинство беше поставило Джак в положение, в което просто беше принуден да се оттласне от дъното и да се издигне. Човек е готов на всичко в името на децата си. Ейб му беше изфабрикувал нова самоличност и Джак дори беше направил първата крачка към превръщането си в изтъкнат гражданин, когато се беше случила злополуката.

Със смъртта на Ема беше изчезнала и необходимостта от нова самоличност — или поне тя не беше толкова остра и той не виждаше смисъл да се стреми към нея. По-лесно беше да остане такъв, какъвто беше.

— Ще видим.

Хулио се върна зад бара, а през прага пристъпи добре облечена блондинка и замръзна, сбърчила нос. Джак видя Лу да гаси цигарата и да скрива пепелника зад бара. Хулио я видя и тръгна към нея. Няколко думи, прошепнати в ухото й, и той я поведе към Джак.

— Някой е дошъл да те види — каза, когато двамата спряха до масата.

Джак стана и подаде ръка.

— Кристи? Джак.

Тя хвана предпазливо ръката му, сякаш се гнусеше, и я стисна леко.

Хулио каза:

— Искате ли бира? Вино? Кафе?

Тя изглеждаше като лъскавите жени по кориците на „Космополитън“. И да искаше нещо, поклати отрицателно глава.

— Не, благодаря.

Джак посочи свободния стол срещу себе си.

— Седни.

Тя седна — все така предпазливо и предвзето. Остави дамската си чанта на масата — предпазливо и предвзето. И докосна покривката — по същия начин. Джак прикри усмивката си. Мебелите бяха покрити с лепкави петна, а беше очевидно, че госпожа Принцесата преди не е била в бар, посещаван от работници.

Огледа я набързо. Не знаеше много за женските дрехи, но прилепналата й тъмносиня пола и впитото сако изглеждаха скъпи. Както и бялата блуза, която тя носеше към костюма. Без да споменаваме диамантените пръстени и гривни, за които нямаше съмнение, че са истински. Тя не се обличаше, за да постигне успех; така се обличаше успехът. Носеше русата си коса — която не беше естествена, а боядисана, като тази на Джия — разделена на път в средата. Очите й бяха почти толкова сини, колкото тези на Джия. Може би имаше очарователна усмивка, обаче Джак нямаше как да знае. В момента тя изглеждаше ужасно уморена и беше много сериозна.

— Обикновено баровете в Апър Уест Сайд са… — Тя като че ли усилено търсеше подходяща дума.

— По-приятни? Хулио е тук от времето, когато хората са идвали в този квартал, за да спестят пари. — Той отпи от бирата си. — Сигурна ли си, че не искаш да пийнеш нещо?

Изражението й остана все така сериозно.

— Бих искала — пристрастена съм към диетичната пепси-кола — но не съм сигурна, че имунната ми система ще издържи на това тук.

— Добре. Искаше да поговорим. Имаш думата.

Тя се облегна назад и ако беше възможно, доби още по-уморен вид.

— Откъде да започна? Дон е добро дете. Навърши осемнайсет през март, а следващия месец ще завърши академията „Бенедиктин“ с отличие.

— Трябва да е много умна.

— Да, макар че никога няма да се досетиш, ако чуеш как говори. Очевидно обаче е лишена от здрав разум. Приета е в „Колгейт“. Очаква я прекрасно бъдеще, а ето че се появи този проклет кучи син и… — Тя поклати глава. — Съжалявам.

Джак сви рамене.

— От съжалението няма полза. Разкажи ми. Кога се появи той?

— Веднага след първия срок. Започна редовно да посещава заведението за хранене, в което работи Дон. „Тауър“.

— „Тауър“? — Джак знаеше много заведения за хранене, но не и въпросното. — Къде се намира?

— На булевард „Куинс“ в Рего Парк. Близо до дома.

— Не се обиждай, обаче ти не приличаш на жена, която би се хранила в такова заведение.

Тя се наведе напред и почука с показалец по масата.

— Израснах като сервитьорка в подобни заведения, кафе-барове и сладкарници и бог знае какво още друго. Нищо лошо няма в „Тауър“, както няма нищо лошо в сервирането. За децата е добре да работят. Така се научават какъв е животът. И каква е реалността. Работата им позволява да видят дупката, която правителството всяка седмица оставя в чековата им книжка. А сервирането изостря усета за хората.

Джак си спомни вече несъществуващата малка италианска сладкарница, където самият той сервираше веднага след идването си в града. Работата му беше помогнала да създаде няколко приятелства, обаче той поне не мислеше, че беше добавила и частица към чара, от който той имаше в излишество.

— Казваш, че не произлизаш от семейство с пари, разбрах.

Смехът й беше пълен с горчивина.

— Аз идвам от нищото. Не съм ходила в колеж, поне не официално. Изкарвах по някой курс тук и там. Но повечето време учех сама. И всичко, което имам, съм го заслужила съвсем сама.

— Как?

Ето нещо, което Джак много искаше да узнае.

— Търговия.

— Така ли? — Не беше очаквал този отговор. — Чух, че повечето хора са се отказали.

— Защото са загубили и ризите от гърба си, най-вероятно. Аз обаче като че ли имам талант за тази професия. Започнах с малко пари през деветдесетте години на двайсети век, когато човек просто не можеше да загуби. Увеличих ги и продължих да ги увеличавам дори след измамите, чийто брой многократно се увеличи през 2000 година. Научих, че човек може да направи пари дори на пазарите за бедни, ако знае какво прави.

— Браво на теб.

— И знаеш ли какво? Търговията по Интернет е идеалната работа за една майка. Можеш да работиш у дома. Обикновено бях свършила с търговските сделки и бях изгасила компютъра, преди още Дон да е успяла да отвори вратата на стаята. Бях у дома за нея всеки ден, готова да я заведа навсякъде, където иска. На нея не й се наложи да преживее онова, което аз преживях в детството си. Дадох й всяка възможност да развие и увеличи потенциала си, който никак не е малък. И сега — това.

„Добре. Стигаме до същината.“

— А сега този доста по-възрастен от нея мъж нахлува в живота й и… какво?

— Взема живота й в свои ръце, ето какво.

— И как е възможно един мъж в средата на трийсетте да изземе живота на младо осемнайсетгодишно момиче?

Тя извърна поглед.

— Мисля, че правят секс. Всъщност сигурна съм.

— Много осемнайсетгодишни момичета правят секс. Вероятно повечето.

— Не и с мъже, чиито години са техните, умножени по две.

Да, Джак разбираше как мисълта, че осемнайсетгодишната ти дъщеря е в леглото с мъж едва ли не на възрастта на баща й, може да те изкара от равновесие. Обаче тъй като детето ти вече не е малолетно, не можеш да използваш закона, за да разделиш двойката. И се налага да заобиколиш системата. И ето къде идваше ролята на Джак.

— Какво мисли баща й за това?

— Той въобще не участва — отговори тя спокойно. — Никога не е бил част от картината и никога няма да бъде.

Той пресуши бирата си.

— Окей, дай ми версията в стила на списанието „Рийдърс Дайджест“. Тя работи в онова заведение, а той е… какво? Редовен клиент?

Кристи кимна.

— Казва се Джери Бетълхем и е започнал да се повява там през януари. След известно време помолил да му пазят място на някоя от масите, обслужвани от Дон. Спомням си как тя ми разказваше за този наистина интересен според нея мъж, който имал страхотна работа и винаги оставял повече от щедри бакшиши.

— Каква страхотна работа?

— Дизайнер на видеоигри. На свободна практика.

Джак кимна. Да, наистина звучеше страхотно.

— Дон никога не се е интересувала от видеоигри, което особено ме радва — те само губят времето на човека — но пък му позволи да предизвика интереса й.

— Не разбирам.

— Отначало и аз не проумявах. Той е умен. Уверил я, че точно тя е човекът, с когото трябва да разговаря, защото хората като нея били все още непроучен пазар за видеоигри. Ако успеел да създаде игра, която да накара да играят момичета като нея, които никога не са се докосвали до този вид развлечение, всички компании за видеоигри щели да чукат на вратата му.

— И ако тя успее да му помогне, ще й даде част от печалбата.

— Щял да я направи пълноправен партньор и да делят петдесет на петдесет. И тя щяла да стане кралицата на индустрията с видеоигри. Или поне така твърдял той.

Пари и слава… Доста могъща сила, способна да накара човек да работи.

— И така, той я извикал в апартамента си…

— О, не. Той е умен, както казах. Нищо толкова очевидно. Подобен ход щеше да накара Дон да застане нащрек. Той има къща в града, между другото. Предложил й просто да седнат и да нахвърлят проекта в нейния дом, за да може да се срещне с родителите й и да ги увери, че не е някой умопобъркан, който таи лоши намерения.

— В каквито ти, въпреки всичко, го подозираш от самото начало.

— Аз не подозирам. А знам.

— И откъде?

— Аз… — Изведнъж стана неуверена. За първи път, откакто беше влязла. — Просто знам.

Скептицизмът на Джак трябва да беше проличал в изражението на лицето му.

— Не ме гледай така — каза тя. — Една майка веднага би разбрала. Този мъж е изкусител, обича да съблазнява жените.

— Значи си го виждала?

— Да. В моята всекидневна стая. Посред бял ден. Много е смел, освен че е умен. „Как сте, мисис Пикъринг? Радвам се да се запозная с вас. Имате прекрасна дъщеря, умна и красива.“ Обаче мисис Пикъринг далеч не е вчерашна.

Сега Джак разбра какво означава буквата П. В името на Кристи П. Имаше нещо познато във фамилията Пикъринг… Но не можеше да си спомни, беше минало много време… Както и да е, ситуацията беше ясна: самотна майка, а мъж на нейната възраст се върти около дъщеря й. Разбира се, беше се задействал майчинският й инстинкт, тя искаше на всяка цена да предпази дъщеря си. Може би този инстинкт беше прекалено силен у нея, доведен до крайност. Може би беше нещо друго. Завист? Ревност? Например: „Хей, какво не ми достига на мен?“.

— Привлекателен ли е този Джери Бетълхем?

Тя сви рамене.

— Не е Матю Макконъхи, ако това имаш предвид, но не изглежда зле. Привлекателността му е предимно в очите. Те са ясносини и проницателни, а погледът му като че ли стига до дълбините на душата ти и в същото време ти позволява да надникнеш в неговата.

— И какво видя ти там?

— Ако човек е наивен, вижда истината.

— А ако не е?

— Лед.

Уха!

— И какво означава това?

— Отново ме гледаш по онзи начин. Неговите очи могат да убедят наивниците, че всичко, което казва, е истина, обаче съм чела някъде, че и Чарлз Менсън имал такива очи.

Джак също го беше чел.

— Да не би и той да е член на някаква секта? И да подтиква хората към някакъв вид революция?

— Не… Дори не обещава, че ще свали всички звезди от небето. Но е странно напрегнат. Усещам го. Демонстрира непосредствен южняшки чар, но интуицията ми подсказва, че е беден провинциалист и не се занимава с видеоигри.

— Но щом се срещат в твоята всекидневна стая, как…?

— Де да беше само там! Оттам започнаха, но после започнаха да се срещат и в неговия дом, защото неговият компютър е по-добър. И ето че Дон вече говори за преместване при него.

— Но нали ще отиде в „Колгейт“…

Кристи вдигна ръце.

— Колеж? Кой има нужда от образование, когато се готви да завладее света на видеоигрите? — Гласът й се извиси и стигна едва ли не до кресчендо. — „В тази индустрия могат да се печелят по двайсет и седем милиона годишно, мамо, а двамата с Джери ще бъдем кралят и кралицата.“ — Отново заговори нормално. — С какво ще й помогне колежът?

Устните й трепереха. Премигна, за да спре сълзите. Извади книжна кърпичка от чантата си и попи влагата от очите си.

— Съжалявам. До този момент животът ни приличаше на сцена, слязла от екрана на „Холмарк“, и може би в това е част от проблема. И, да, може би изживявам живота си отново чрез Дон, като й давам всички възможности, от които съм била лишена. И страдам, като виждам как захвърля бляскавото си и сигурно бъдеще заради несъстоятелната мечта, олицетворявана от видеоигрите. Но има и повече от това. Има нещо нередно в този Джери Бетълхем. Той крие нещо. Искам да разбера какво е, искам Дон да узнае, преди да е станало много късно. Преди той да… я нарани.

— По какъв начин?

Тя отново попи влагата от очите си.

— Не знам. Обаче той има някакви лоши планове за нея. Просто го знам. Интуиция.

Джак не знаеше каква е ролята на интуицията в реалността, но очевидно тя значеше много за Кристи.

— И затова си наела онзи частен детектив. Да го следи и да докладва какъв живот води.

— Точно така. Майкъл Герхард. Специализирал се е предимно в бракоразводните дела. Умее да намира доказателства за изневяра и всякакъв вид лъжи.

— Има милиони такива в този град. По-голямата част от тях са бивши ченгета. И той откри?

— Нищо. Поне на мен нищо не ми е известно. Той не отговаря на телефонните ми обаждания. Когато дойде в дома ми, ми се стори много организиран човек, професионалист. Написах му чек, който той осребри на следващия ден, и оттогава нищо не съм чула за него.

— И кога беше това?

— Преди две седмици.

— Не е толкова отдавна…

— Каза, че ще се свърже с мен след няколко дни, когато ще е готов с предварителния доклад. Обади се след четири дни и ми каза, че тъй като Джери Бетълхем е на свободна практика и не работи стриктно от девет до пет часа, ще му е много по-трудно и ще отнеме повече време да види повтарящи се модели в поведението му, да събере база данни, така да се каже. След като не се обади още четири дни след това, му позвъних аз. Не отговори, нито се обади по-късно. — Хвърли на Джак предизвикателен поглед. — Платих му добри пари и искам резултати. И ги искам, преди Дон да се премести.

— А тя твърдо ли е поела в тази посока?

— Още не, но все се суети около куфарите, прибрани в мазето. Времето изтича.

— Чувстваш, че ще е по-лесно да я убедиш да не тръгне, отколкото после да я накараш да се върне у дома?

Кристи кимна.

— Обаче Герхард не отговори на нито едно от обажданията ми.

— Той има ли офис?

— Не. — Тя прехапа долната си устна. — Адресът, за който мислех, че е офисът му, се оказа пощенска кутия или нещо подобно. Телефонът му е мобилен.

— Възможно е да прави това просто от съображения за сигурност.

Не всички частни детективи имат остроумни секретарки и държат пистолети 38-ми калибър в горното чекмедже на бюрото, а бутилка скоч — в долното. Макар че би трябвало.

— Мислиш ли…? — Тя направи пауза, след която каза: — Мислиш ли, че е възможно да е открил нещо за Бетълхем и да е започнал да го изнудва?

Възможно беше, но…

— Е, ако е чак толкова пресметлив, рано или късно ще ти се обади, за да изстиска от теб още няколко долара.

— Ами ако Бетълхем му плати повече? Или… — Наведе се напред. — Ако е открил нещо и Бетълхем го е убил?

— Това е ужасно голямо „ако“.

Макар и да не беше невъзможно.

— Ще разбереш, нали? Намери Герхард и научи какво знае той за Бетълхем.

— И да върна парите ти?

— Можеш да задържиш онова, което ще получиш обратно. Като бонус, допълнително към таксата.

Джак се замисли. Да открие Герхард, беше изпълнимо. Също сравнително лесно би било да го убеди да довърши започнатото или да върне част от сумата. И да му предаде, каквото знае за Бетълхем, за да може Джак на свой ред да го предаде на Кристи.

Фасулска работа. Да, разбира се.

Джак обаче трябваше да признае, че Кристи успя да предизвика у него любопитство по отношение на този Джери Бетълхем. Какви игри създаваше? Нямаше да е много трудно да проучи това. Вероятно Гугъл също щеше да му помогне.

Кристи Пикъринг го гледаше втренчено, в големите й сини очи се четеше молба.

— Можеш ли да ми помогнеш? Моля те?

О, защо пък не? И без това имаше нужда да се захване с нещо. Малка задачка като тази беше идеалният вариант. Щеше да му отнеме най-много два дни.

— Добре, ще опитам.

— Слава богу! Благодаря ти!

— Все още е рано за благодарности. Ще заема мястото на Герхард, това е всичко. Ето как ще стане…