Франсис Пол Уилсън
Кръвна връзка (30)

5

— Кой беше този кучи син? — запита гневно Ханк, след като влезе в офиса на Сюзън Абрамс, без да почука.

Тя подскочи на стола и го погледна.

— Кой? Репортерът ли?

— А кой друг? Ти провери ли го?

— Е, не…

В този момент му се искаше да я удуши.

— По дяволите, това не е ли част от работата ти?

Тя премигна.

— Ние… не проверяваме всеки репортер, който помоли за интервю. Какво стана?

— Няма значение. Просто се обади във вестника — „Трентън“ или каквото там беше — и го провери.

— Но…

— Веднага!

Той закрачи напред-назад пред вратата — нямаше достатъчно място и за него в малкия й офис — докато тя се съвземаше и опитваше да се свърже с вестника.

Джон Тилески… Беше готов да заложи живота си, че този тип не беше репортер. Защото обикновен, сив и скучен репортер от забутано вестниче като „Трентън Таймс“ нямаше откъде да знае за „Краткото изложение на Срем“. Самият Ханк знаеше за него едва от два дни.

Каква находка!

И всичко това само защото Марти Пинтър, портиер в музея, беше забелязал фигурката на Човека Ритник в древната книга, оставена върху бюрото на професора, който пък случайно току-що беше получил мозъчен удар; а Марти, който също така случайно беше един от Хората Ритници, беше решил, че мястото й е в ръцете на привържениците на техния клуб. Като че ли самата Съдба дърпаше конците…

Още от пръв поглед Ханк беше разбрал, че това е най-значителната находка в живота му — особено като беше видял фигурката на Човека Ритник вътре. Книгата имаше някакво наименование за въпросната фигурка, име, почти невъзможно за произнасяне, което започваше с буквата „К“, но това нямаше абсолютно никакво значение. Ханк го сърбяха ръцете да разлисти „Изложението“ и да разгледа внимателно всеки сантиметър от текста, да научи от него всичко, което то предлага… Обаче нямаше време, по дяволите! Разполагаше с него вече трети ден, а едва беше успял да го разгледа. Повърхностно. Ако не даваше интервюта, ако не участваше в радио-телевизионни предавания, ако не произнасяше речи на събиранията на Хората Ритници… Неговият живот вече не му принадлежеше.

Е, щеше да намери време. Да си го заслужи. Имаше чувството, че тази книга щеше да е от голямо значение за него, както и за бъдещето на Хората Ритници и техните идеи. Може би тя щеше да му подскаже в каква посока са тръгнали. А той искаше да знае, защото вече беше изтървал юздите и нямаше и най-малка представа как ще свърши всичко това. Нямаше никога и пред никого да го признае, обаче това беше абсолютно вярно. Понякога се събуждаше посред нощ, облян в пот, уплашен от броя на хората, които отговаряха по този начин на словата му, на посланието на книгата му — онези, които се записваха в клубовете по цялата страна, даряваха пари.

На всеки няколко дни, може би за няколко секунди, той изпитваше носталгия по стария си живот — онзи, който водеше, преди да бъде сполетян от вдъхновението да напише книгата. Тогава работеше в кланица, а работата, която извършваше, имаше два варианта: или да забие куршума в главата на кравата, за да я повали на земята, или да й пререже гърлото, след като е провесена с главата надолу. Проклета тежка работа, за която трябваше да е облечен от главата до петите в жълт гумен костюм, който ставаше червен още след първите десет минути на смяната му, но абсолютно задоволителна в някои отношения. Поне знаеше какво прави. А сега…

Трябваше да вярва в онова, което го беше отвело толкова надалеч. Той се чувстваше като човек антена, която получава сигнали от далечни места на Вселената. Усещаше се така най-вече когато говореше. Думите, усилването и спадането на гласа му, жестовете — всичко това просто му идваше наум без никакво усилие. А колкото до написването на книгата… Никога не е бил запален и ревностен читател, но думите просто се бяха излели от върха на писалката му върху гърбовете на пликове, на късове хартия, на всичко, което му беше попаднало под ръка в онзи момент. И той се надяваше, че онова, което го беше вдъхновявало досега, щеше да го отведе и по-нататък, да му помогне да направи следващата си стъпка.

Въпросът, който най-силно го измъчваше, беше: „Защо аз?“.

Беше се заставил, впрегнал всичките си усилия да изглежда силен и уверен на обществени места, пред хората, обаче, като останеше сам, неуверено се питаше в какво ли се беше забъркал. Знаеше, че то е силно могъщо, знаеше, че думите му имат притегателна сила и значение за другите като него, че изпращат вибрации, които техните антени улавят. Те всички като че ли бяха на една и съща честота на вълната, но дали неговата антена беше най-чувствителната? Онази, която улавя сигнала и го препраща нататък? Как му се искаше да знае отговора!

Онова, което знаеше със сигурност обаче, беше, че това е преживяването, което го възвисява най-много, което има за него по-силно въздействие от наркотиците. Марихуана, кокаин, хероин — беше ги опитал всичките, обаче нищо не можеше да се сравни с това да доведеш тълпата до възторг, да я чуеш как тропа с крака и пляска с ръце, как подсвирква и скандира името ти. Беше отказал наркотиците и се беше заклел никога вече да не се докосва до тях — не защото вече не го интересуваха, а защото можеха да го пратят отново зад решетките и така да го лишат от публиката му, от неговите последователи. Парите се стичаха към него, както и жените, и докато те обичаха грубите игри, той нямаше нищо против тях. Чувстваше се като рок звезда. Небето беше неговата граница. Този репортер обаче… Джон Тилески… беше малко облаче в неговото царство.

Върна се при онази кучка от „Връзки с обществеността“ точно когато тя слагаше слушалката обратно върху вилката.

— Е?

Сюзън Абрамс хапеше горната си устна. Видът й беше дълбоко нещастен.

— Говорих с редактора на „Трентън Таймс“.

— И?

Тя се сви на стола.

— В техния екип няма човек на име Джон Тилески.

— Какво?

Беше усетил измамата, беше изпитал определени подозрения, но да го чуе от устата на тази глупава кучка…

— Трябва да разбереш — каза тя. — Интервюто беше проведено в нашите офиси. Обикновено ние не…

— А какво, ако той беше някой откачен, въоръжен с нож или пистолет?

— Ужасно съжалявам за… — подхвана тя някакво извинение и понечи да се изправи.

Ханк я натисна обратно върху стола.

— Дяволски си права, че трябва горчиво да съжаляваш, глупава, безполезна кучко! С теб е свършено. Ще си наема някого другиго за PR — някой, който знае какво прави.

Тя се разплака, а това само предизвика у него желание да забие юмрук в лицето й, разкривено от плача. Обаче се въздържа — последното, от което имаше нужда, беше да повдигнат ново обвинение срещу него. Излезе с трясък от офиса й, като я остави да ридае на бюрото.

Смятай се за късметлийка, скъпа.

Върна се в конферентната зала и затръшна силно вратата след себе си. И остана там, докато гневът му утихне малко. Какво се беше случило тук, в същата тази стая? Да се престориш на журналист, беше добър начин да се приближиш до някоя знаменитост, да влезеш на места, където други хора не са допускани. Ханк би трябвало да знае, защото от години залагаше на тази карта. И той знаеше защо онзи го беше направил, но какво ли искаше този Тилески? Готов беше да се обзаложи, че това не е истинското му име. Дали не търсеше онази стара книга, за да я върне на професора? Ако беше така, не беше голяма работа. Никога нямаше да я открие. А и тъй като Пинтър беше скрит добре, нямаше да стигне и до крадеца.

Тревожеха го въпросите относно „Крейтън“. Във всичките му досегашни интервюта му бяха задавани въпроси за събитията, довели до изпращането му в института, обаче този беше първият път, в който някой му задаваше въпроси за престоя му там, за случилото се зад стените му. Този беше питал за тестове и, дори още по-лошо, за евентуално поддържане на връзка с някой вътрешен човек. Какво го беше накарало да зададе подобни въпроси? Ако знаеше нещо, което не би трябвало да знае, може би се задаваха огромни неприятности.

Ще трябва да се справиш, каза си Ханк. Може би, ако му позволиш да влезе под кожата ти, той сам ще издаде нещо.

Най-лошото беше да осъзнае, че някой знае прекалено много за него. Беше се превърнал в мишена, а нямаше никаква представа защо. Освен ако… Врагът? Стисна здраво челюсти.

Стой на разстояние, задник. Ще се видим отново. И ще те разубедя.