Франсис Пол Уилсън
Кръвна връзка (52)

5

След бавното и предизвикващо раздразнение пътуване до центъра на града, таксито на Томпсън зави по Трийсет и девета улица и потегли на запад. Връщаше се при издателя си? Възможно беше да има среща с него. Или пък отиваше на обяд. Което щеше да означава поредното дълго и търпеливо чакане. Джак много искаше да знае дали книгата е у него, или не. Ако не беше, те просто си губеха времето.

Таксито отби вдясно и спря. Не пред сградата на „Вектор Пъбликейшънс“, а пред клон на нюйоркската централна банка. В мозъка на Джак незабавно изникнаха две думи.

Личен сейф.

Може би Томпсън имаше такъв или пък се канеше да наеме един, обаче какъвто и да беше случаят, Джак не можеше да му позволи да остави „Краткото изложение на Срем“ в банка. Защото никога вече нямаше да го види.

— Бързо! Спри непосредствено зад него. Възможно най-близо.

Томпсън плати на шофьора, Леви спря колата до бордюра, а Джак се приведе и се премести на задната седалка. Свали прозореца и подаде глава навън. Томпсън слезе от таксито, преметна раницата на рамо и в този миг Джак го извика:

— Мистър Томпсън! Ханк! — И му махна с ръка, когато той се обърна. — Хей, човече! Помниш ли ме?

Любопитството, изписано по лицето на Томпсън, се стопи, погледът му стана втренчен и студен.

— Помня те прекрасно, нагло копеле!

Вероятно беше проверил самоличността на репортера. Джак се престори, че не го е чул.

— Толкова се радвам, че попаднах на теб. Има още два въпроса, които ми хрумнаха впоследствие и които искам да ти задам…

— Ах, ти, лъжлив кучи сине! — Томпсън вървеше с широки крачки към колата. Сега, след като вече знаеше, че са братя, Джак виждаше Болтън в очите му. — Какво целиш?

— Нищо. Аз…

По-близо.

— Питам каква е играта ти, човече. А?

— Просто трябва да задам въпросите си — каза Джак, а после сниши глас: — На коя посока принадлежиш — ляво или дясно?

По-близо.

— Какво?

— Ти глух ли си, или какво? Ляво или дясно?

Джак се отдръпна назад, когато Томпсън приближи лицето си до неговото.

— Искам да изчезнеш от погледа ми, червей такъв! Ако те видя отново, ще те…

Джак натисна бутона за вдигане на прозореца и в същото време го сграбчи за косата и дръпна главата му вътре. Томпсън се опита да се отдръпне, обаче ръбът на стъклото го притисна под брадичката и не само го хвана в капан, но и едва не го задуши.

Томпсън полудя. Лицето му почервеня, очите му щяха да изхвръкнат от орбитите. В колата се посипаха звучните му ругатни и проклятия, а той се гърчеше като заклещено в ъгъла животно — извиваше тяло, риташе, напрягаше мускули, удряше с юмруци по стъклото, вратата и прозореца.

Джак се плъзна в далечния край на седалката. Видя силно пребледнялото лице на Леви и ококорените му очи, които го гледаха над предната седалка.

— Мили боже? Какво правиш?

— Само минутка.

Джак излезе от колата и я заобиколи. Няколко човека се бяха спрели и гледаха, но нищо повече. Усмихваха се и ги сочеха с пръст — това беше Ню Йорк, все пак. И все пак, това не се нравеше на Джак. Той предпочиташе по-деликатните действия и ако можеше, винаги се стараеше да остане скрит и да действа от разстояние. Това му действие не само беше жестоко, но и го излагаше на показ. Но пък и не можеше просто да стои със скръстени ръце и да гледа как скъпоценната книга се озовава в сейф в банка. Някак си, най-бързият метод за предотвратяване се беше осъществил сам, против волята му.

Томпсън беше истинско зрелище за минувачите — главата му оставаше вътре в колата, а крайниците му бяха заети с движения, които имитираха нещо средно между танца чарлстон и епилептичен припадък. Виковете му на гняв и раздразнение бяха приглушени, но все пак доловими. Беше изпуснал раницата. Като държеше под око гърчещите му се крайници, Джак я вдигна от земята и дръпна ципа на най-задното отделение. И, да, тя беше там, в цялото си метално великолепие: „Краткото изложение на Срем“. Той я взе, пусна раницата обратно на земята и отново заобиколи колата. В мига, в който Джак седна на задната седалка, Томпсън видя книгата и изгуби самоконтрол.

— Това е мое! Мое, мое, мое, мое, МОЕ!

— Грешиш — каза Джак тихо, невъзмутимо. — Никога не е било твое.

Томпсън затвори очи и издаде дълъг нечленоразделен рев.

Леви като че ли беше готов да изскочи от кожата си. Извика високо, за да го чуе въпреки воя на Томпсън.

— А сега какво?

Джак не беше сигурен. Беше действал импулсивно, въобще не беше помислил предварително. Което никога, при никакви обстоятелства, не беше добре. Е, сега поне имаше книгата. Оставаше да измисли стратегията за измъкване, начин да оставят Ханк Томпсън да им диша прахта. Със сигурност не можеха да останат още дълго тук с човек, заклещен на прозореца. Огледа улицата пред тях. Таксито отдавна беше потеглило и пред тях имаше свободно пространство. Светлината за автомобилите беше все още зелена, но тази за пешеходците — оранжева.

— Потегли… бавно! — извика той в отговор.

Леви му хвърли през рамо поглед, който издаваше паника.

— Но той още…

— Просто го направи. И бъди готов да завиеш в Пето авеню, когато ти кажа.

Когато колата тръгна бавно и колебливо напред, Томпсън спря да вика.

— Хей! — Наложи му се да тръгне да върви редом с колата. — Какво правите?

— Ще се поразходим малко. — Потупа с длан по облегалката на Леви с лявата ръка, докато с дясната намери бутона за прозореца. — Малко по-бързо.

— Не! — извика Томпсън, а гневът, изписан до този момент на лицето му, беше заменен от страх. — Не, недейте! Не можете!

„Инфинити“-то стигна до ъгъла в мига, когато светофарът светна оранжево. Джак свали прозореца и побутна главата на Томпсън.

— Хайде, бягай!

Леви погледна назад. Като видя, че Томпсън е свободен, натисна педала на газта. И автомобилът навлезе, със скърцане на гумите, в Пето авеню.

— Мили боже, беше ужасно! За кого се мислиш? Не можеш да причиняваш подобни неща на хората.

Джак не отговори. Погледна през задния прозорец и видя Томпсън, проснат на тротоара.

— Вероятно вече е запомнил номера ми. Ще се обади в полицията и преди да сме се осъзнали…

Томпсън не остана дълго на земята. Само след секунда беше на крака и тичаше след тях.

— Няма да се обади на ченгетата.

— И защо не? Ти го нападна и го обра.

— Няма да докладва за загубата на нещо, което е откраднал.

— Откраднал? От кого?

— От мен.

Пред тях беше светофарът на Трийсет и осма улица, който в този момент светна зелено, обаче автомобилите още не бяха успели да потеглят. Леви намали скоростта до пълзене.

Джак каза:

— Ако погледнеш зад нас, ще видиш един наистина много разгневен мъж.

— Какво? — Леви изправи гръб и погледна в огледалото за обратно виждане. — О, не!

— Ако искаш да избегнеш още една сцена и може би дори щети по автомобила си, предлагам да потеглиш.

Колите пред тях потеглиха, но много бавно. Втори поглед назад показа, че Томпсън ги настига, и то бързо. Вените на врата му бяха издути, той изглеждаше готов да убие човек… Лицето му беше тъмночервено, устата му мърдаше — като че ли крещеше, най-вероятно ругатни — и… дали това на устните му беше избила пяна?

— Какво е професионалното ти мнение, докторе, успяхме ли да задействаме отключващия ген?

— Мили боже! — едва ли не проплака Леви.

Движението най-после потегли. Пред тях се отвори място и Леви се стрелна в него, като остави Томпсън далеч зад себе си да продължава да тича и да крещи, да продължава да маха с ръце, а шофьорите да натискат клаксоните, когато профучават край него.

— Човек трябва да се научи да потиска гнева си.

Леви се задъхваше, като да беше тичал.

— Сега вече видя какво се случва, когато предизвикаш човек, наситен с дДНК като Томпсън.

Да, трябваше да признае, че това беше всяваща респект демонстрация на гняв. Джак също беше имал гневни пристъпи през годините, обаче при него те имаха обратен ефект — смразяваха го. Температурата му падаше далеч под нулата.

Леви хвърли поглед през рамо.

— И ни накара да преживеем всичко това заради една книга? Защо?

— Е, първо: тя не беше негова, а моя. И второ: у него беше нещо мое.

Джак устоя на импулса да отвори „Изложението“ и да го разлисти, докато стигне до страницата с фигурката на Човека Ритник. Нито моментът, нито мястото бяха подходящи.

— Къде да те оставя? — запита Леви. — Трябва да се прибера у дома.

— Още не. Ще поработя по въпроса да ти осигуря проба за ДНК от клиентката си. Ако успея да си уредя среща с нея, вероятно ще мога да ти осигуря и пробата. Няма смисъл да пътуваш до Ратбърг и обратно, след като вече си тук.

— Искаш ли и аз да бъда с теб на срещата?

— Не, по дяволите! Не искам да я видиш, нито да говориш с нея, стой на една миля разстояние.

— Какво се предполага, че трябва да правя, докато ти се срещаш с нея?

Той шегуваше ли се?

— Това е Ню Йорк Сити, докторе. Ако не можеш да убиеш няколко часа тук, значи вече си мъртъв и още не го знаеш.