Франсис Пол Уилсън
Кръвна връзка (65)

6

— Не! — извика Кристи. Сърцето й се беше качило в гърлото. — Не е възможно!

Седяха в нейния „Мерцедес“, паркиран в северния край на Медоу Лейк, едно спокойно и райско кътче, сгушено между оживените пътни платна LIE, „Гранд Сентръл Паркуей“ и „Ван Уик Експресуей“. Джак беше решил, че е по-добре да не се приближава до дома й. Беше й казал, че Болтън, а сега и Дон, знае как изглежда той и че ако някой от двамата го види да влиза или излиза от къщата й, разследването му ще бъде особено затруднено. Беше й казал, че има новини за нея, обаче тя не беше очаквала това… В никакъв случай… Джеръми Бетълхем, неин полубрат… Това беше или кошмар наяве, или лудост!

— Страхувам се, че е вярно.

Тя изучаваше лицето на Джак. Дали той не беше намислил нещо? Но не. Усещаше искрената му неохота да й поднесе лошите новини. Той не искаше да бъде техният носител. Кристи усещаше в устата си неприятен метален привкус.

— Но… как?

— По обичайния начин, предполагам.

Не беше забавно, да.

— Не, по дяволите! Как разбра? Как?! И защо въобще си проверил?

— Онзи ден, докато разговарях с Бетълхем в заведението, където обикновено ходи той, разбрах, че баща му се казвал Джона и бил едноок.

Това я разтърси. Едно око… Баща й беше носил превръзка на окото. Или поне така й бяха казали. Да… Обаче има милиони хора, изгубили едното си око.

— И?

— А когато вчера разговарях с теб, ти ми каза, че майка ти твърдяла, че баща ти бил погълнат от кит.

Да, вероятно и тя вече беше видяла връзката.

— О, господи… Джона.

Той кимна.

— Да. И понеже, както вече ти казах, търсех някаква връзка между теб и Бетълхем, това съвпадение беше за мен като червения флаг за бика.

— Обаче ти не спомена нищо пред мен.

— Защото исках първо да съм сигурен. В противен случай, щеше да ме гледаш, както правиш и сега — готова да извикаш психиатър или ченгетата.

— Но как се сдоби с проба от…?

— Ти ми остави няколко косъма в заведението на Хулио.

— А Бетълхем?

— Взех от „Работа“ използваната от него лъжица.

Стори й се, че при този отговор той не беше така сигурен в себе си. Вярно ли беше това? Дали можеше да се вземе ДНК проба от използвана лъжица?

— Все още не мога да повярвам. Къде е докладът от лабораторията?

Той погледна през прозореца.

— Не е у мен.

— Какво? Откъде знаеш тогава?

— Устно потвърждение. Ще последва и компютърно копие, обаче то няма да ти помогне. Пробите са номерирани в доклада заради поверителността на подобни сведения. Има някакъв закон по въпроса.

— Тогава би могло да е грешка. — Трябва да е грешка.

Той я погледна.

— Човекът, който проведе тестовете, беше абсолютно категоричен, че двете проби, дадени му от мен, са на хора, които имат един и същи баща, но различни майки.

Кристи затвори очи и си пое дълбоко дъх, за да потисне напиращите ридания. Ставаше все по-лошо и по-лошо.

— Как е възможно да се случи нещо такова? Искам да кажа, какви са шансовете моят полубрат да дойде в града и да подхване връзка с… — Тя изправи рязко гръб и втренчи поглед в него. — Освен ако не го е знаел предварително! О, Исусе, мислиш ли, че всичко това е било абсолютно преднамерено?

— Почти съм сигурен. Шансовете подобно нещо да се случи случайно са нищожни.

— Но защо? Защо да се среща с племенницата си?

— Вероятно има нещо общо с миналото му. Или с твоето. И тъй като не познаваш Бетълхем, единствената връзка, която виждам, е бащата на Дон.

„Не, не, не! — помисли си тя. — Не се впускай в това! Моля те, недей!“

— Невъзможно.

— Напротив. Възможно е Бетълхем да си отмъщава за нещо.

— Като… — Думата чука изникна в ума й, обаче тя не можеше да я изрече на глас пред него, не и когато се отнасяше за Дон. — Като излиза с племенницата си?

— Но той е изкривен, психопат. Кой знае какво се върти в главата му. Единственият начин да ти помогна, е да науча нещо повече за баща й.

— Не!

Той изглеждаше ядосан и тя можеше да го разбере. Обаче не можеше да му каже.

— Хайде, Кристи. Кой беше той? Беше ли замесен в твоето изчезване, продължило четири седмици?

Тя вдигна поглед към него.

— Откъде…? — После млъкна и кимна. — О, да. Ти си детектив. Обаче се предполага, че разследваш Джеръми Бетълхем, не мен.

— Просто сглобявам всички парченца от мозайката. Сега… Какво ще ми кажеш за онези седмици? С него ли беше?

— Забрави. Дори не искам да мисля за него. Беше ужасно… Най-лошото време в моя живот.

— По онова време не беше добре за никого в Атланта. Убийството на онези двама лекари, извършвали аборти.

Убийството на лекарите? Защо ли повдигаше този въпрос?

Липсващите седмици, убийствата, братът, за чието съществуване тя дори не подозираше… Беше прекалено много. Паниката се надигна у нея, остави я без дъх. Сърцето й заби тежко в гърдите, не можеше да диша, колата сякаш се свиваше около нея, притискаше я… Тя натисна дръжката на вратата, отвори я и изскочи навън.

— Кристи!

— Остави ме сама!

Залитна, възстанови равновесието си и затича към езерото.