Джошуа Спеноугъл
Изолатор (98)

Глава 97

Отпуснах ръка до тялото си и усетих как кръвта нахлува в нея, събуждайки първите пулсиращи пристъпи на болка. Действието на лидокаина отслабваше. Скоро щях да скимтя от желание да се разделя с проклетата си китка. Но нямаше време за болката. Лесно е да се каже, трудно — да се понесе.

Истинският ми проблем беше Хариет Тоубъл. По-точно, нейното добро име, което щеше да бъде опетнено. Не можех да позволя това да се случи, нали така? Налегнаха ме по-малко героични мисли, а именно че трябваше изцяло да прочистя досието й. Кому бе нужно да знае, че е разработила смъртоносен вирус? Била е водена от благородна цел, само тактиката и моралът й са били погрешни. Но всеки има право на грешки в живота си и не е нужно десетилетия добра работа да бъдат опетнени от едно кривване в залеза на живота й.

Тя също някога бе прочистила моето досие, благодарение на което успях да се върна в медицинския колеж. Бях й длъжник. Съзнавах, че лоялността надделява над истината — давах си сметка, че прощавам на д-р Тоубъл онова, което не бих простил на Ото Фалк — но не ми пукаше. Не губих повече време в демагогия сам със себе си.

И така, след като моралните дебати бяха приключени, бях съвсем наясно какво трябва да направя. Само не знаех къде да го сторя.

Не можех да отгатна по какъв начин Ото Фалк планира да прехвърли отговорността на д-р Тоубъл. Щеше да му трябва някакво доказателство, нещо, което да предостави на правоохранителните органи. Едва ли интелигентен човек като него ще изпадне дотам, че да дава свидетелски показания. Къде, тогава, би могло да бъде доказателството? В неговата лаборатория? Във фермата в Гилрой? В офисите на Трансгеника?

Не. Подобно на корумпираното ченге, поставящо пликчето с наркотици в багажника на невинен човек, той щеше да подхвърли доказателството там, където щеше да има най-голям ефект. В лабораторията на самата д-р Тоубъл.

Отворих вратата на мустанга на д-р Муньос и хвърлих папката на предната седалка. Взех картите на Ейлийн, упътих се към Хейлмановата сграда и се заизкачвах по стълбите. Белезниците придаваха квазимодовски^[1] звън на стъпките ми нагоре.

Лампите в лабораторията на Хариет Тоубъл светеха. Изпсувах наум и тихо се приближих до вратата. Опитвах се да изглеждам като един претрупан с работа специализант, борещ се с тежестта на следдипломната си работа. Ами бинтованата и прогизнала от кръв ръка? А белезниците? Ще кажа, че участвам в някакъв смахнат психиатричен експеримент.

Погледнах вътре с плахата надежда да заваря там самия Ото Фалк: облегнал вилата си на лабораторната банка, усукал къдравата си космата опашка, бълващ огнени езици, докато се кикоти под носа си. Не видях никого.

Тъкмо щях да вляза вътре, когато дочух нещо. Врати на асансьор, отварящи се някъде в другия край на коридора. Успях да се скрия зад чупка на стената, преди да различа гласовете. После надникнах иззад стената. Двама мъже, които не успях да разпозная, облечени в джинси и тениски — работно облекло — носеха нещо, подобно на хладилен сандък. Спряха пред вратата на лабораторията и оставиха товара си на пода. Единият отвори вратата. Взеха сандъка и хлътнаха вътре.

Какво е това, по дяволите?

Докато ги чаках да излязат, все повече се концентрирах върху болката в лявата си ръка. Колко ли време ми оставаше до мига, когато щях да съм готов да разменя кралството си срещу няколко хапчета викодин?

Повече от пет минути, това беше времето, което трябваше да изтрая, преди да чуя отново двамата мъже. Стъпките им заглъхнаха, този път мълчаливо, в посока на асансьора. Вратите му се отвориха, после щракнаха обратно. Почаках още миг и влязох в лабораторията вътре.

Светлините бяха угасени. Вратата, естествено, беше заключена, така че мушнах университетския пропуск на Ейлийн в процепа на магнитната ключалка и зачаках. Светна червена лампичка и нищо не се случи.

Лошо. Опитах картата отново. Пак нищо. Явно, Ейлийн беше лишена от право на достъп. Защо и кога бе станало това?

Преди да започна да блъскам по вратата с осакатената си ръка и изкълчено рамо, потърсих старата университетска карта на Хариет Тоубъл и я използвах. Лампичката грейна в зелено. Влязох в лабораторията, очаквайки да намеря всичко разчистено. Но се оказа, че греша. Изглежда носачите, които бях засякъл в Гилрой, бяха взели само най-важното, по-малко от половината вещи. Или пък горките момчета бяха прекарали един безкраен работен ден, пренасяйки всичко до Гилрой и после обратно тук, в университета. Като помислих малко, реших, че последният вариант съвсем не е невъзможен.

Продължих да използвам невероятните си дедуктивни умения и заключих, че след като двамата джентълмени донесоха хладилен сандък, вероятно са домъкнали нещо, което трябва да се пази на студено. Влязох в хладилната стая, която, както и самата лаборатория, беше оборудвана с електрическа ключалка. Отново не успях да проникна с помощта на картата на Ейлийн. И отново картата на д-р Тоубъл свърши работа.

За бога, Ейлийн, защо са те лишили от достъп?

Хладилното помещение беше малко, около три на три метра и съхраняваше два изправени фризера, по един на всяка стена и един хоризонтален, точно срещу мен. Всеки от тях имаше малък катинар на ключалката. Взех връзката ключове, с която ме бе снабдила моята невярна любима. Години наред бях прибирал и вадил неща от подобни фризери и знаех много добре какво ми е нужно. Намерих го: малък бронзов ключ.

Оставих вещите си на хоризонталния фризер и се отправих към единия от изправените, този вдясно от мен, индикаторът на който показваше –80 градуса по Целзий. Опитах ключа. Успех! Явно, подмяната на обикновените ключалки не беше толкова лесна, колкото на електронните. Завъртях ключа, издърпах катинара и отворих вратата.

Вътре имаше шест рафта, всеки закрит от тънка заскрежена вратичка. Посегнах към най-горния и го отворих. Няколко реда пластмасови контейнери, пълни със замръзнала розова субстанция. Погледнах на следващия рафт и открих там същото. На следващия намерих кутии с плаки. Целият фризер бе пълен с пластмасови контейнери и кутии с плаки.

Другият стоящ фризер също не представляваше интерес. Плаки, торбички, пълни с ампули за микроцентрофуга, контейнери.

Следващият фризер беше облепен със знаци за биологична опасност, ония малки грозни лепенки, приличащи на крабове, които означават, най-общо казано, „не пипай“. Погледнах опасността в очите и смело мушнах ключа в ключалката.

Горните два рафта бяха празни. Но на третия от горе надолу… Ами, това беше впечатляващо, дори и за човек като мен, прекарал сума ти време в компанията на вируси.

Видях поднос, с подредени върху него пластмасови пликове и контейнери за проби. Биха изглеждали съвсем невинно, ако не бяха надписите с дебел, черен, неизтриваем маркер върху тях и по самия поднос: БНЗ-3. БНЗ — биологично ниво на защита — е съвкупност от инструкции и протоколи за работа с микроби, която има четири нива. Много малко вируси имат БНЗ-4, която е запазена само за най-заразните патогени — например ебола и руският пролетно-летен енцефалит — които могат да се разпространяват по въздуха. БНЗ-3 също е доста опасно и включва по-голямата част от бактериите и вирусите, от които най-много се страхувам. Съхранението на БНЗ проби в обикновен, незащитен фризер, е много сериозно нарушение на правилата. Може би това беше планът на Фалк: да набеди Хариет Тоубъл, че е нарушила правилата за съхранение на опасни материали. Във всеки случай, беше повече от ясно, че тези неща бяха сложени тук съвсем наскоро, само преди минути. Не знаех откъде идваха, пък и в момента не ме интересуваше особено.

Затворих вратата: все пак, това бяха БНЗ-3 и трябваше да проявя известна предпазливост. Намерих кутия с ръкавици и успях да нахлузя една на дясната си ръка. В никакъв случай нямаше да успея да сложа ръкавица на лявата, нито пък маска на лицето си: просто щеше да се наложи да затая дъх.

Бавно, за да не разнасям излишно зараза из помещението, отворих вратата. Със здравата си ръка извадих подноса от средния рафт и го поставих на пода, внимателно отмествайки един от двойно запечатаните пластмасови пликове. Не беше необходимо да си завършил медицински колеж, за да разбереш какво съдържаше той. Беше сърце. Човешко. Претършувах другите опаковки. Човешки черен дроб, панкреас, далак. Върнах се до фризера. В дъното на рафта имаше малък контейнер, в който се виждаха срезове от петфунтов орган.

— Господи — казах на висок глас.

На плика имаше дата отпреди по-малко от две седмици, последвана от друга, два дни по-късно. Вероятно това бяха съответно датите на получаване на органа и на поставянето му в хладилника. Думата „мозък“ бе изписана с малки букви. Освен тях, имаше и три неголеми главни букви: КЧФ. Кинкейд Чарлз Фалк.

Оставих обратно пликовете с дроба и бъбреците на подноса. Всъщност, хвърлих ги. Освен че бяха проби с БНЗ-3, това бяха органите на човек, който бе изкормен и закопан в гората. Да ги държа в ръце би могло да ми навлече ужасна карма.

По полиците под органите имаше още контейнери със спесимени — малки пластмасови бурканчета с капачки на винт, а също така и стойка с епруветки, които изглеждаха пълни с кръв. Взех един поднос с дузина от бурканчетата с проби. На всяко от тях бяха написани инициалите „КЧФ“. Имаше и още нещо. Лист хартия, прибран в пластмасов плик.

Малко трудно, но успях да отместя подноса и да се докопам до страницата. През заскрежената пластмасова повърхност можах да видя, че това е стандартен опаковъчен лист — кой е отговорникът за съдържанието на фризера, как да се свържете с него при спешен случай и други подобни. В горната част на листа ясно и отчетливо бе написано: „Органи и тъкани на КЧФ“. По-надолу, срещу текста „лице за контакт“ бе написано име, което не исках да виждам, заедно с номер на мобилен телефон и пейджър. Познатият й подпис украсяваше дъното на страницата. Ейлийн Чен.

Изведнъж проумях защо картите на Ейлийн не даваха достъп до лабораторията. Хариет Тоубъл не беше единствената, върху чиято глава щеше да се стовари отговорността.