Джошуа Спеноугъл
Изолатор (56)

Глава 55

Клон №12 на Банка Марина в Редууд Сити, се оказа усамотено здание в старата търговска зона на града близо до железопътната линия. Беше голяма сграда, но както повечето подобни постройки в тази част на Калифорния беше като че ли нарочно невзрачна.

— Нали знаеш, че няма да ни дадат да видим какво има в сейфа — каза Брук, докато пресичахме паркинга.

— Разбира се, че ще ни дадат — възразих. — Нали имаме ключа?

— Това не ти е Швейцария, Нат. Трябва да покажеш личната си карта, за да получиш достъп до банкова касета. Лична карта и ключ.

Въобще не бях помислил за това. Нито аз, нито някой член на семейството ми е имал някога банков сейф и представата ми за начина на ползването им беше доста повърхностна.

— Защо не ми каза по-рано? — Бутнах вратата и влязох вътре, където ме обля мощната вълна на климатиците.

— Бях много изтощена от безсънието и не можех да мисля.

— Трябва някак да ги кандърдисаме.

— Дано имаме късмет — каза тя.

От лявата страна на банковата зала бяха разположени касите, а в дясната имаше няколко самостоятелни гишета. Избрах едно от тях, зад което седеше симпатична на вид матрона, обвита в дебела вълнена жилетка, спасяваща я от арктическия микроклимат на банката. Марни Джил, обслужване на клиенти.

Усмихна ни се и попита с какво може да ни бъде полезна.

— Искаме да получим достъп до този сейф — извадих ключа от джоба си и й го показах.

Тя го взе, постави го на плота пред себе си и ме попита:

— Какъв е номерът на вашата сметка тук?

— Ами, аз, всъщност, нямам сметка в банката ви. Този сейф е на една приятелка. Тя ми даде ключа.

Марни нетърпеливо затрака по клавиатурата на компютъра пред себе си. След малко обърна поглед към мен и каза:

— Съжалявам, но не мога да ви разреша достъп до банковите сейфове без специално разрешение. На чие име е сметката?

— Хариет Тоубъл.

Още тракане на клавиатурата. Спря за миг и измъкна от чекмеджето на бюрото си малък кафяв плик. Взе ключа и го пусна вътре.

— Но това е моят ключ — запротестирах.

— Не е — каза спокойно тя. — Този ключ е собственост на банката. Нашата практика в подобни ситуации е да задържим ключа и да го предоставим на титуляря на сметката.

Брук се усмихваше мазно. Каза ми само с устни „кандърдисвай я“. Искаше ми се да я стисна за гушата.

— Бихте ли ми казали по букви фамилното име на титуляря? — попита Марни.

Направих го. Компютърът изпухтя, а Марни плъзна плика с ключа в горното чекмедже на бюрото си. Въведе още няколко символа в компютъра.

— Така. Хариет Тоубъл. — Тя ме погледна. — А вашето име как е?

Супер, помислих си. Сега ще повика охраната, те ще се обадят на полицията, след което ще прекарам остатъка от деня в даване на обяснения на ченгетата защо съм задигнал лични вещи на д-р Тоубъл…

— Натаниъл Маккормик — казах. — Вижте, май че е по-добре да си вървим. Можем да уредим това и да дойдем по-късно.

— Почакайте, моля. — Ноктите на Марни чукаха по пластмасовите клавиши.

Брук вече не се усмихваше. Тя също видимо също започна да се притеснява.

— Мога ли да видя ваше удостоверение за самоличност със снимка? — запита Марни.

Дадох й разрешителното си за шофиране, издадено в Джорджия. Тя го разгледа, погледна ме и ми го подаде обратно. После отвори горното чекмедже на бюрото си и измъкна оттам плика с ключа. Стегнах се, очаквайки повиканите от нея охранители да дойдат всеки миг. Наместо това тя плъзна плика към мен и рече:

— Моля да ме извините за притеснението, г-н Маккормик. Надявам се разбирате, че трябва да бъдем предпазливи. — И, вероятно видяла смущението, изписало се по лицето ми, добави: — Титулярката на сметката е променила правата на достъп до своя банков сейф, като е добавила вашето име. Направила го е вчера, поради което не можах да видя веднага, че имате право на достъп. Моля още веднъж да ме извините.

Тя се изправи.

— Вчера? Можете ли да ми кажете по кое време д-р Тоубъл е дошла тук, за да направи промените в достъпа до сметките си?

— Разбира се. — Марни се наведе отново над клавиатурата на компютъра. — В седемнадесет часа и четиридесет и пет минути. Точно преди да затворим.

И само няколко часа, след като се бяхме срещнали на обяд, няколко часа преди да умре.

Марни ме поведе към банковия трезор, а Брук остана до гишето за обслужване на клиенти, прелиствайки една много интересна брошура за лихвите по ипотечните кредити. Пред входа на трезора в небрежна поза седеше пазач, задълбочен в последния брой на Сан Франциско Кроникъл. Той ми посочи мястото в дневника за посетители, където трябваше да се подпиша, което се оказа сигнал за Марни да се оттегли.

— За мен бе удоволствие да ви обслужа, г-н Маккормик — каза тя на прощаване.

Благодарих й и се подписах на списъка.

Дебелата врата на трезора бе отворена и допряна до стената на сградата. Входът бе преграден само от метална решетка. Пазачът остави вестника си и ми поиска удостоверение за самоличност. Показах му разрешителното си за шофиране. След като го разгледа доста по-дълго от необходимото време, се надигна от стола си и отключи решетката. Каза:

— Последвайте ме.

Тръгнах след него по къс коридор към просторно помещение, от стените на което ме гледаха стотици малки вратички. Той отиде до една от тях и я отвори, освобождавайки достъпа до заключената метална касета, която се намираше вътре и кимна към нея. Приех това като покана да я взема, издърпах я от леговището й и го последвах през залата към малка стая с маса и единствен стол. Влязох вътре, а той затвори вратата зад мен.

Останах сам с кутията.

Натаниъл, моля те, обади ми се веднага, когато получиш това съобщение. Много е важно. Брегът на слоновата кост.

Усетих как ръката ми, стискаща ключа, се изпотява. Последните думи на Хариет Тоубъл пронизваха съзнанието ми. Без да мисля повече вкарах ключа в малката ключалка, завъртях го и отворих капака на касетката.

На сивото метално дъно лежеше едно-единствено нещо. Видеокасета.