Джошуа Спеноугъл
Изолатор (25)

Глава 24

Тъй като бях прекарал няколко години от обучението си в Балтимор, знаех точно къде се намира полицейският участък и пристигнах там за по-малко от десет минути след обаждането на Майърс. Вече седях срещу него и някакъв технически специалист около масата в невзрачна стая без прозорци.

— Получихме телефонния номер на г-н Бюканън от Сингюлър^[1] — каза детектив Майърс. — Имахме намерение да му се обадим и да си улесним работата, но се оказа, че телефонът му е спрян.

— Вероятно това е станало съвсем наскоро, защото някой му позвъни, докато разговарях с него. После получи съобщение на гласовата си поща. Телефонът звънеше упорито, понеже той не отговори на повикването.

— Проверихме и това. Всички съобщения, които е получил, са били изчистени, когато са спрели номера.

— Кой го е спрял?

— Засега предполагаме, че е г-н Бюканън. Разровихме детайлите на абонамента му. Ползвал е предплатена услуга, затова не се е наложило да доказва кредитоспособност или нещо от този род. Връзва се. Не е искал да получава сметки в приюта, ако не му е било разрешено да има мобилен телефон. Пък и не е ясно какъв кредит би могъл да има. В момента проверяваме. Но, така или иначе, от доста време е плащал за телефона. И го е ползвал.

— Има много гаджета.

— Така си мислите вие.

— Какво искате да кажете?

— Поискахме от Сингюлър да ни даде разпечатка на разговорите му. Вашият г-н Бюканън е разговарял поне петстотин минути месечно с един номер. Един-единствен номер. Нищо друго. Никакви поръчки на пица. Никакви обаждания на мама и татко, но това е друга история. Никакви обаждания, освен на този номер в Сан Хосе, Калифорния.

— Чий е този номер?

— Именно затова искахме да дойдете тук. — Майърс кимна към техника, пред който имаше малък касетофон. Той натисна едно копче на него и в стаята се разнесоха няколко позвънявания, а след това женски глас каза: „Кейси, лошо момче такова! Защо не ми се обади?“. След това друг глас: „Госпожо, тук е детектив Джон Майърс от балтиморската градска полиция…“.

Линията замлъкна.

— Това ли е? — попитах.

— Това е.

— Коя е жената? Кой е Кейси?

— Надявах се вие да ни помогнете да научим това.

— И аз бих искал, но не знам нищо по въпроса.

— Г-н Бюканън не ви ли е казал нещо за жена, живееща на Западния бряг или за някой на име Кейси?

— Не. Но някои неща се изясняват, според мен.

— Кои неща?

— Плакатите от Сан Франциско в стаята му. Предполагам, че по някакъв начин е свързан със Запада. Намерихте ли нещо в тази насока? В стаята му?

— Нищо, освен плакатите. Нито снимки, нито писма, нищо. Днес по-късно ще разпитам Рандъл Джеферсън, но той вече демонстрира нежелание да ни съдейства. Твърди, че не познава добре личния живот на обитателите на приютите.

— Казаха ми, че Рандъл Джеферсън е започнал да сътрудничи.

— Не и с нас.

— Отворил е достъпа до всичките си имоти за департамента по здравеопазване.

— И само толкова. Не иска да говори с нас. — Майърс се облегна назад в стола си. — Минетчията ни върти номера.

— Обаждахте ли се пак в Сан Хосе?

— Да, поне десет пъти. Звъни и звъни, докато се включи централата. „В момента абонатът не е достъпен“. Дрън-дрън. Говорихме с телефонната компания, искахме да ни кажат името й, но те се правят на важни. Нямали право да разгласяват информация за клиентите си, и щом тя не била издирваното лице… Такива глупости.

Прехвърлих наум всичко, което си спомнях от разговорите ми с Дъглас Бюканън. Определено не бе споменавал за жена от Калифорния, нито пък за някой на име Кейси. И нищо, което би могло да подскаже накъде се е отправил. Нищо, освен този номер и жената, която е вдигнала телефона.

— Казахте, че никога не се е обаждал на родителите си?

— Да.

— Може би те имат някакво предположение къде е.

— Родителите му са живели в Йорк, Пенсилвания, до 97-а. Доколкото знаем, все още са там.

— Ами говорете с тях тогава.

— Не мисля, че ще можем. И двамата са на шест фута под земята. Бащата е хвърлил топа в началото на 97-а, а майката го е последвала няколко месеца по-късно.

— Къде е бил Дъглас, преди да дойде в Балтимор?

— Бихме искали да попитаме него самия. Никой не знае. Проверяваме архивите на щатските служби и се надяваме да научим нещо от д-р Джеферсън. Неговите администратори твърдят, че не знаят откъде е дошъл Дъглас Бюканън. Предположили са, че идва от дома на родителите си в Йорк.

Това не ми се струваше никак правдоподобно. А фактът, че нещата точно около този човек изглеждаха неправдоподобни, бе доста притеснителен, поне за момента.

— Кога е дошъл в „Балтимор Хевън“?

— Според техните архиви е пристигнал през 97-а. Веднага след смъртта на родителите му.

— И какво излиза, детектив? Имаме един намиращ се в неизвестност, вероятен сексуален насилник. Сексуален хищник, който почти сигурно е носител на смъртоносна зараза. И, не стига, че не знаем къде е, ами на всичко отгоре не разполагаме с никого, който да ни насочи по следите му.

— По дяволите, да не мислите, че това ме радва? — Майърс изглеждаше леко ядосан.

— Някакви приятели? Социални контакти?

— Изглежда е бил самотник.

— Освен че си го е пъхал във всичко, което има дупка. Как може да няма никакви близки?

— Случва се по-често, отколкото предполагате, докторе.

От видението как Дъглас Бюканън помпа отровата в нищо неподозиращи хора, ме изби пот.

— Май вашите липсващи хора остават дълго такива, детектив?

— Доста години минаха оттогава, но имам добро служебно досие.

— А, значи вече сте преминали разцвета на силите си? Направо чудесно.

Той се разсмя.

— Сега се занимавам с онези, които причиняват изчезването на хората. Работя в отдел „Убийства“. Искаха да вкарат тежката артилерия в този случай.

— Вие ли сте тежката артилерия?

— Какво? Не бихте очаквали дребосък като мен да има втория най-добър коефициент на разкриваемост в управлението?

— Къде е човекът с най-висок коефициент?

Усмихна се отново.

— Как може толкова млад човек, при това доктор, да бъде такъв задник? — Погледна ме с пронизващ поглед. — Сериозно ни уплашихте, докторе. Не искаме да поемаме никакви рискове. Поех тази работа като доброволец. Имам семейство.