Джошуа Спеноугъл
Изолатор (79)

Глава 78

До мотела — някакво безлично стерилно място близо до летището — стигнахме, като всеки караше своята кола. Паркирахме и аз се измъкнах от моята. Брук остана вътре. Доближих се до нея.

— Ще взема две стаи.

— Вземи една. С две легла.

Гледаше право пред себе си, така че ми бе трудно да видя лицето й. Все пак можех да забележа сълзите, които се стичаха по бузите й. Сложих ръка на рамото й, задържах я там за секунда; после тръгнах към рецепцията на хотела.

Десет минути по-късно седяхме на коравите хотелски легла.

— Това беше предупреждение — казах.

— О, нима? — Очите й бяха сухи. Може би малко подпухнали, но явно вече се бе взела в ръце. Сарказмът отново беше на линия. — Аз пък си помислих, че го е направил котаракът ми. Хенри винаги е имал вкус към драматизма.

— Мисля да се обадя в полицията. След това ще се върна там и ще почистя.

— Какво може да направи полицията?

— Вероятно нищо.

— Тогава защо да им се обаждаме?

— Не знам — казах. Реално погледнато, ченгетата щяха да си запишат какво се е случило и да си тръгнат. Можех да им кажа и за обира в колата ми, щяха да си отбележат и него. Вероятно щяха да попълнят необходимите протоколи, но какво от това? Да им кажа за видеозаписа, който вече не притежавах? Да им разкажа теорията си, включваща сина на прославен доктор, огнище на епидемия в Балтимор, мъртъв човек в Мериленд, две мъртви жени в Калифорния? Те със сигурност щяха да ме изслушат. И после щяха да решат, че съм смахнат.

— Сега поне сме сигурни, че сме попаднали на вярната следа.

Погледнах я изненадано. Бях си помислил, че ще иска да бъде колкото се може по-далеч от тази лудост. Сега, когато нещата станаха истински, когато над нас бе надвиснала реална заплаха, очаквах да реши, че заниманията с ХИВ-мониторинг в крайна сметка не са толкова скучни.

— Не сме в безопасност, Брук. Може би си мислиш, че сме недосегаеми заради институцията, за която работим, но това не е така.

— Не мисля, че сме недосегаеми. Мисля, че не искат да ни направят нещо лошо, но че могат да го направят, ако продължим да ровим.

— Защо тогава да продължаваме да ровим?

— Колко пъти трябва да ти обяснявам едно и също нещо?

— Не ме разбра, Брук. Въпросът е защо ние да продължим да ровим. Ние. Виж сега, аз съм на тридесет и три години, нямам жена или приятелка, нито деца. Явно дерматологичната практика в Лос Анджелис няма да я бъде. Аз съм си аз. Ако нещо ми се случи, някои хора ще тъгуват, други вероятно ще бъдат щастливи. Нямам какво да губя.

— Аз пък — каза Брук, — нямам нито гадже, нито годеник. Нямам деца. Дерматологичната практика ще остане и за мен несбъдната мечта. — Замисли се за малко. — Вярно, че ако нещо се случи с мен, ще скърбят повече хора, отколкото биха скърбили за теб… — Усмивката й бе измъчена.

Добре де, помислих си. Трябва да действам. Наистина не исках тя да се набърква повече в тази история. Убийството на кучетата преминаваше някаква граница и се безпокоях за сигурността й. Истински, искрено се безпокоях. Изправих се.

— Къде отиваш?

— Казах ти. Отивам да почистя.

— Почакай. — Тя ме хвана за ръката, притегли ме към себе си и ме целуна.

— Какво беше това? — попитах.

— Какво беше това ли? — Придърпа ме на леглото и ме целуна отново.

— Не искам да се забъркваш в това.

— Нат — пошепна тя, — аз съм забъркана в това. Искам да бъда „забъркана в това“.

Бях наполовина на леглото, наполовина извън него и сигурно изглеждах като някаква маймуна в опит да прескочи на съседния клон. Наведох се към нея. Целунахме се отново.

— От колко дни не си сменял тези дрехи?

— Поне от четири, но не повече от десет.

— Това е отвратително, Натаниъл. Трябва веднага да ги махнеш, веднага, веднага, веднага. — Тя започна да разкопчава ризата ми.

Не бях виждал голото тяло на Брук Майкълс повече от година. Всъщност, повече от година не бях виждал голо женско тяло въобще, поне не и триизмерния му вариант. Но както и при велосипеда, в любовта нищо не се забравя.

Няколко минути по-късно двамата бяхме в леглото, голи и тежко дишащи. Правехме любов и имахме чувството, че изминалата година и разстоянието между Атланта и Сан Хосе просто не съществуваха. Беше чудесно, независимо от обстоятелствата.

Не си падам по посткоитусни разговори, но с оглед на събитията от изминалия ден, нямаше как да ги избегна. Брук лежеше на сгънатата ми ръка и разсъждаваше.

— Да допуснем, че К. Ч. Фалк е изнасилил тази жена; да предположим, че тя е имала някаква тайнствена инфекция. Излиза, че не е било ПЕРВ. Поне в това можем да сме сигурни. Но може да бъде нещо друго. Напълно възможно е да го е прихванал от нея и да го е отнесъл в Балтимор.

— Така е — казах. — Но защо биха искали Фалк да замине? По-скоро би трябвало да са искали да го наблюдават, да го държат под ръка.

— Може би са искали просто да се махне.

— Не и тези типове. Каквото и да вършат, едва ли биха искали да пуснат някакъв нов вирус сред населението.

— Но също така и едва ли биха искали да загубят работата и парите си.

За мен нещата продължаваха да не се връзват.

— Хариет Тоубъл не би допуснала да бъде замесена в подобно нещо.

— Но е била замесена, Нат — каза Брук и погали гърдите ми.

— Трябва ни нещо повече от предположения — смених темата аз. — Можеш да си абсолютно сигурна, че никой няма да си мръдне пръста — нито Тим, нито полицията, нито ФБР — освен ако успеем да се сдобием с нещо повече от трудовите договори на нисшия персонал в болницата и верига странни събития.

— Но какво? Тези хора едва ли поддържат архив за действията си.

— Не знам какво. Но мисля, че знам къде е. — С тези думи нагласих будилника за четири часа сутринта. Пет часа сън щяха да ни се отразят добре.