Джошуа Спеноугъл
Изолатор (81)

Глава 80

След всичките суперлативи и хвалебствия, които бях прочел във вестниците и чул от устата на Ейлийн Чен, сградата на Трансгеника ми се стори доста невзрачна. Всъщност, цялата архитектура на Силиконовата долина беше невзрачна. Хората, заети със създаване на технологиите на бъдещето, нямат време за глупава естетика. Хората, създаващи бъдещето, имат нужда от маси за настолен футбол и видеоигри.

Сега обаче живеехме в посткризисна Калифорния. Нямаше маси за настолен футбол и всички строители на бъдещето се бяха върнали обратно към консултантския си бизнес в Чикаго или Бостън. На практика целият бизнес комплекс, пред който стоях, бе пуст, с изключение на двадесетте процента, заети от Трансгеника. Вратите на празните офиси изобилстваха от надписи „дава се под наем“.

На паркинга имаше само няколко коли — две-три трошки в далечния край, един мерцедес и едно BMW пред входа на Трансгеника. Предположих, че една от немските коли принадлежи на Ото Фалк.

Той ме беше помолил да се срещнем в офиса на фирмата, когато му се бях обадил по телефона. При нормални обстоятелства едва ли бих се замислил, но сега, след като току-що бях погребал в кофата за боклук остатъците от две изкормени кучета, имах известни резерви да приема среща с този човек на негова територия. Не че допусках именно Ото Фалк да е нахлул в апартамента на Брук с касапски нож и кълбо жици, но пък и не вярвах, че няма никакво отношение към смъртта на животните.

Доближих стъклената врата с гравирана на нея емблема на фирмата. Представляваше нещо като комета, подчертаваща името, опашката на която се сливаше с последната буква „а“. До вратата имаше звънец. Натиснах го.

От дъното на приемната се появи силует, който доближи вратата. Човекът беше доста по-висок от Ото Фалк. Но може би Трансгеника беше разработила и някакъв серум за растеж, чрез който шестдесетгодишният учен би могъл да добави десетина сантиметра към снагата си. Ако го бяха направили, веднага щях да инвестирам във фирмата им. По дяволите, аз самият веднага бих пийнал една доза — винаги съм си мечтал да съм метър и деветдесет.

Но не беше Ото Фалк. За мое неудоволствие, видях Иън Карингтън — висок, рус и с толкова ослепително блестящи зъби, като че ли ги миеше с белина. Изпрати ми една искряща усмивка през стъклото, а аз закрих очи, за да не ослепея от блясъка.

Г-н Карингтън набра някакъв код на панела на ключалката и ръчно отвори вратата.

— Радвам се да ви видя отново, д-р Маккормик — избоботи той и ми протегна ръка.

Поех я и се опитах да си я представя, стиснала нож, да го забива в тялото на куче или да обвива с въже врата на Гладис Томас. Хватката му беше здрава, но не можа да предизвика тези образи.

— Подобно — излъгах аз.

Карингтън придържаше вратата, за да мога да вляза в безличната приемна — бюро за портиера, няколко стола и ниска маса с нахвърляни на нея научни списания и бизнесиздания.

— Добре дошли в скромните помещения на нашата корпорация — каза той.

Забелязах, че превъртя резето на вратата. Ключалката избипка. Двойно заключване. Лош знак.

Карингтън ме поведе към друга врата, която този път беше с биометрична ключалка. Постави дланта си на подложка, устройството я сканира и избипка. Единственият начин да се вмъкна тук, помислих си, е да отрежа ръката на Иън Карингтън и да я поставя на скенера. Общо взето, не чак толкова лоша идея.

Прекосихме коридор, покрит с килим, с бели стени и кафяви дървени врати. Една от тях, в дъното на коридора, беше отворена. Карингтън се доближи до нея и ме въведе в зала за съвещания. Влязох. Ото Фалк се изправи на крака. Карингтън затвори вратата.

— Д-р Маккормик, много мило, че дойдохте при нас.

Фалк ми подаде ръка, поех я и я стиснах. Явно, трябваше да съм много радостен, че всички тук бяха толкова щастливи да се срещнат с мен.

— Седнете, моля — каза Фалк. И с грацията, присъща на диктаторите, нацистките генерали и опиянените от властта си изпълнителни директори леко наклони глава и ми посочи с жест стола пред мен.

Седнах и зачаках куршума в тила си.

Не последваха изстрели, Фалк и Карингтън седнаха на местата си.

Сега, когато можех да го разгледам по-отблизо, установих, че Ото Фалк, въпреки дребния си ръст, изглежда хирург до мозъка на костите си: късо подстригана, рядка, сива коса, лъщящо теме, поддържана козя брадичка. Очилата му бяха прекалено модерни за лекар, но нали се намирахме в Калифорния, а пък той беше не само лекар, а и бизнесмен.

Известно време никой не продума. След добра доза неудобно мълчание Ото Фалк ме погледна с бащински поглед и каза:

— Знаем, че сте обезпокоен от кончината на д-р Тоубъл.

— Наистина съм много обезпокоен.

— Всички сме обезпокоени. Това бе голяма загуба за нас. — Той прочисти гърлото си. — Но се чудех дали смъртта й не е предизвикала у вас някакво объркване, свързано със ситуацията тук.

— Не мисля, че съм объркан, д-р Фалк.

— Може би ще е по-правилно да кажем заблуден. — Същият бащински поглед, лека усмивка и спокойно лице. — Д-р Маккормик, знаете ли колко хора в тази страна чакат за трансплантация на бъбрек?

Въпросът изглеждаше неочакван, но аз много добре знаех отговора му, защото предишния ден бях прочел проспектите на Трансгеника в библиотеката.

— Петдесет хиляди.

— Петдесет хиляди осемстотин деветдесет и осем човека, според данните от последния месец. — Замълча, оставяйки точното число да ме впечатли. Като се замислиш, това са извънредно много хора. Повече от населението на малкия град, в който бях израснал. — Шестдесет процента от тях ще умрат в очакване на подходящ донор. А колко човека чакат за черен дроб?

— Осемнадесет хиляди.

— Осемнадесет хиляди седемстотин петдесет и двама. Осемдесет процента от тях ще умрат в очакване. — Той се облегна назад в креслото си. — Направили сте си домашното, д-р Маккормик.

— Нищо особено — махнах с ръка. — От медицинския колеж и специализацията успях да спестя доста пари, с които не знам какво да правя и търся къде да ги инвестирам. Вашата компания изглежда има многообещаващи перспективи.

Фалк погледна към Карингтън и замълча. Човекът със сигурност не се притесняваше от паузите, защото остави тази да се проточи. Накрая каза:

— Едва ли има нужда да ви обяснявам по-детайлно колко важно е това, с което се занимаваме тук. — Мисля, че нямаше нужда да казва това, но все пак го каза. — Ние сме на прага, д-р Маккормик, на прага на спасяването на десетки хиляди живота всяка година. Десетки хиляди! Само в тази страна. Можете ли да си го представите? Вие сте служител на общественото здравеопазване, затова разбирате езика на числата. Но за вас спасяването на десетки хиляди живота е свързано с изграждането на обществени тоалетни и с антибиотиците, не с високите технологии и процедури. Зная това. Зная как се отнася към „науката“ общественото здравеопазване. Инвестирайте повече пари в образованието, казвате вие. В превенцията!

Фалк почукваше с юмрука си по масата. Можех да разбера източника на бликащия му ентусиазъм, но не бях свикнал да виждам подобно поведение у научните работници. Ото Фалк се беше изявявал в множество кабинети на рискови капиталисти, обливайки ги с преувеличени, апокалиптични картини, размахвайки оживено ръце и изпълвайки речта си с удивителни. Не е чудно, че бяха инвестирали милиони във фирмата му.

Но аз не бях рисков капиталист и това представление леко ме отблъскваше. Почудих се дали тия типове искат да ме замотаят с картини от розовото бъдеще и да ме накарат да забравя за мъртвите кучета, за мъртвия Дъглас Бюканън и за изнасилването, за бедната мъртва Гладис Томас?

— Вижте числата, докторе. Те не лъжат. Видяхте пациентите в болницата, нали? Те също не лъжат. — Фалк се беше вгледал в мен с тънка полуусмивка. — Да, д-р Маккормик, знаем, че сте ходили в болницата да погледнете нашите помещения. Останахте ли впечатлен?

— Може да се каже.

— Чудесно — каза той. — Би трябвало да сте останали. — Направи пауза. — При пациентите, които сте видели, не сме констатирали практически никаква имунологична реакция, никакво отхвърляне. А те са на минимални дози от имунопотискащи лекарства. Много ниски дози, докторе.

— И как го постигнахте?

— А, най-трудно се отговаря на лесни въпроси.

Спести ми дзен-глупотевините, Ото.

— Казано с прости думи, успяхме да отстраним от тези органи всички специфични маркери, обозначаващи ги като чуждо тяло. Постигнахме го посредством технология на обработка на тъканите, разработена от мен и колегите ми. У животните, от които са взети органите, отсъстват всички повърхностни захари и протеини, които идентифицират тъканта като чужда. Тези органи са напълно безлични, те са универсални резервни части. — Фалк ми намигна. — Виждате колко монументално е всичко това, д-р Маккормик. Това е революция, съпоставима с откриването на антибиотиците. Ние открихме… Ние разработихме технология, благодарение на която един орган ще може да функционира в почти всяко тяло. Мощта на нашата технология няма аналози. Започваме с бъбреци и черен дроб, след което ще се захванем с панкреаса, с белите дробове и сърцето.

Лицето му беше започнало да се зачервява. Вероятно почувства, че може да се пръсне и спря, за да поеме въздух. Поуспокои се и продължи нататък.

— Парите не ме интересуват, д-р Маккормик. Имам достатъчно, за да си позволя хубава къща и хубава кола. Стигат ми, за да поддържам семейството си. — Стори ми се, че леко се запъна на думата семейство, но може би си въобразявах. — Разбира се, мнозина се интересуват от пари. Например, някои от екипа ми. Със сигурност всички, които са инвестирали в компанията. — Погледна към Иън Карингтън, който седеше с отсъстваща усмивка на лицето. — Тази инвестиция ще им се отплати богато. Хората ще спечелят десетки милиони долари. Някои ще спечелят стотици милиони. Видите ли, страната разчита на донорите на органи. Но ако успеем да произведем органи, ще бъдем в състояние да поискаме за тях всяка цена, която пазарът е в състояние да понесе. — Нямаше нужда да ми казва, че пазарът щеше да понесе астрономически цени. Животът ви или петдесет хиляди долара. Животът ви или сто хиляди. Лесен избор.

— Самият аз съм вложил акциите, които притежавам от тази компания, във фонд, който ще поддържа фондация, имаща за цел да финансира изследванията и да компенсира разходите за органите на тези, които не могат да си ги позволят. Имам обещанията на някои от сътрудниците и инвеститорите, че те също ще вложат част от акциите си в този фонд. — Той замълча, очаквайки да реагирам по някакъв начин.

— Това е много щедро от ваша страна — казах.

— Все пак съм лекар. И следвам професионалното си призвание да направя нещо повече от това да играя голф и да се оплаквам какви щети е нанесла системата на здравното осигуряване на практиката ми. — Фалк се изправи с целите си шестдесет и пет инча^[1], взе книгата, която лежеше на масата пред него. Заобиколи масата, приближи се до мен и я отвори на, както ми се стори, случайна страница. Беше фотоалбум, от страниците на който ме гледаше снимка на малко момче. — Това е Даръл Тененбаум. Той е мъртъв. Отказ на бъбреците да функционират и последвала септисемия — отравяне на кръвта. На другата страница е Доди Фиск. Мъртва. Отказ на черния дроб. Преди две години се опитахме да трансплантираме, но организмът й го отхвърли. — Фалк прехвърли няколко страници и ми показа нови четири снимки. — Кенет Билингс. Тридесетгодишен, диабетик. Умрял от увреден бъбрек. Не можахме да намерим подходящ донор. Джералдин Нимън. Тридесет и четири години. Умряла от инфекция, получена по време на диализа. Тези хора мрат като при епидемия, д-р Маккормик. Епидемия. А ние сме много близко до възможността да можем да направим нещо за тях. — Затвори албума. — Надявам се, разбирате ситуацията.

Всъщност не я разбирах. Не бях очаквал подобен водопад от оправдания. Макар и да не бях съвсем наясно какво да очаквам от срещата, се бях подготвил за нещо по-застрашително, не за тази проповед на тема неизчерпаемите добрини, които вършат в името на Човечеството.

— Разбирам.

— Много скоро ще можем да помогнем на тези хора. Съвсем скоро ще можем да се похвалим с нова книга, дебела не по-малко от тази, пълна с усмихнати лица, под които ще има рождени дати, но не и дати на погребение. Схващате ли най-после мащабите на нашата работа?

— Да — казах. Можех да схвана мащабите. И затова разбирах колко много имат да губят тия приятелчета. Толкова много, че да не се поколебаят пред необходимостта да жертват някой и друг живот. Да убиеш неколцина, за да спасиш хиляди. На пръв поглед изглежда много просто уравнение.

— Мога ли да се намеся? — Това беше Иън Карингтън, оня с ослепителните зъби.

Фалк кимна.

— Д-р Маккормик, аз се включих в този проект като бизнесмен — започна Карингтън, а аз се почудих какъв точно бизнес имаше предвид — този на Трансгеника или този на Ейлийн Чен. — И мога да ви уверя, че бизнес интересите отстъпват пред доброто, което ще можем да сторим.

Думите му прозвучаха толкова нелепо, че ми беше трудно да го гледам в очите. Благодарих на Бога за зъбите и се съсредоточих върху блясъка им.

— Естествено, всички искаме да направим големи пари, но броят на хората, чийто живот ще бъде спасен… ме кара да изпитвам желание и аз да бях станал доктор. — Правилно, Иън. — Сега имам възможността да направя нещо за доброто на човечеството. Натрупах опит с високотехнологичните компании — преди пет години ръководих една публична фирма, после се занимавах с инвестиции в няколко малки биотехнологични компании — но това е възможност да стана част от нещо, което е много по-голямо от самия мен. Благородството на нашата работа…

Не можех да поема нито дума повече от този лицемер. Беше говорил по-малко от две минути, но бе изчерпал всичката ми толерантност.

— Млъкни, Иън.

Възцари се оглушителна тишина. Усмивката на Карингтън за момент заблестя. Вероятно очакваше да кажа още нещо, да поясня, че съм се пошегувал. Постепенно схвана, че не се шегувам и усмивката помръкна.

Обърнах се към Фалк.

— За какво ме повикахте тук?

— Исках да ви обясня с какво се занимаваме и защо го правим — каза той с пресилена усмивка.

— Зная добре с какво се занимавате.

— Не мисля така.

Разговорът ни навлезе в по-острата си фаза, но аз нямах нищо против. Любезниченето в началото бе странно и неочаквано и, макар че всичко, което чух, би могло в основата си да е искрено и истинско, беше покрито с такъв куп лайна, че не можех да видя благородството, за което глаголстваше Ото Фалк. Изглежда моралният компас на хирурга се бе повредил нейде по пътя и въпреки че бе тръгнал в правилната посока, сега следваше един шибан, погрешен път. Освен това не си правех никакви илюзии за това, което си мислеха за мен тия двамата. Ако нямаше закони, наказващи убийствата, отдавна да бях гушнал букета. Или, по-вероятно, щях да бъда коматозен приемник на свински бял дроб.

Както и да е, трябваше да изтръгна от тях някои отговори и след това бързо да се омитам. Затова се хвърлих с главата напред.

— Какво се случи с жената от болнична стая номер три? Къде е отишла?

Не показаха с нищо, че въпросът ми ги е изненадал.

— Видели сте празната стая — каза Фалк.

Кимнах. Трябваше да знаят, че съм видял и видеозаписа. Той се прокашля и продължи:

— Тя почина от нозокомална инфекция със стафилококи.

Нозокомалната инфекция се получава в болнични условия. Стафилококите са широко разпространени бактерии.

— Така ли? — попитах.

— Трагично е — отвърна Фалк, — но се случи.

Кимнах отново. Виждах, че останалата част от тази среща няма да ми донесе нещо съществено, но трябваше да разбера причините, поради които ме бяха поканили тук, така че попитах:

— Всичко това е много интересно, пичове, но трябва да ви попитам: за какъв дявол ме поканихте тук?

Двамата се спогледаха, Фалк остави Карингтън да говори.

— Д-р Маккормик, искахме да ви обясним с какво се занимаваме…

— Това вече го казахте — опитах се да го прекъсна аз.

Той продължи, без да обърне внимание на прекъсването.

— Искахме да знаете, че сме на вашата страна. Знаем също така, че сте притеснен от някои… случки. Но следвате грешна следа. Тази следа, грешната, може да има последствия за нас. И за всички пациенти, на които бихме могли да помогнем.

Ото Фалк, който досега седеше, свел погледа на полузатворените си очи към масата, вдигна глава.

— Ще се радваме много да работим заедно с ЦКПЗ, да ви покажем всичките данни по заболяванията, за свинските ендогенни ретровируси и стотици други болестотворни агенти. Но мога да ви уверя отсега, че няма да намерите нищо. Животните, които ползваме, се проверяват предварително от специалист с квалификация, не по-лоша от тази на Хариет Тоубъл. Агенцията по храните и лекарствата следи внимателно работата ни от самото начало и не е открила нищо досега.

— Ами пациентите, които са под наблюдение в болницата? Те тествани ли са?

— Естествено. Това се разбира от само себе си.

— Дали?

Отново тишина. Стакатовият ритъм, в който се развиваше тази среща, ме държеше постоянно на ръба, изпълваше ме със същото чувство на напрежение, което изпитвах в студентските си години по време на театралните представления на пиесите на Бекет^[2]. Само дето сега залогът беше много по-висок от петте долара за билет и двата часа загубено време.

— Д-р Маккормик — продължи Карингтън, — имаме чувството, че времето ви в Калифорния вече изтече. Знаем също така, че и шефовете ви считат, че времето ви в Калифорния е изтекло.

Виж, това беше изненада. Макар и да предполагах, че са оказали някакъв натиск на хора от Агенцията по храните и лекарствата, които съответно са притиснали моите началници, не бях подготвен да науча, че имат обратна връзка от разговора ми с Тим само преди два часа. Тези момчета наистина имаха яки връзки. Усетих, че започвам да се ядосвам. Дръж се в ръце, Маккормик, дръж се в ръце.

— Оценяваме добрата работа, която свършихте за вашата организация. — Карингтън погледна към Ото Фалк, който леко му кимна. — Което ни наведе на мисълта да ви поканим да се присъедините към нашата организация. И след като мястото, заемано от Хариет Тоубъл е вакантно, бихме искали да ви предложим да станете наш консултант.

С това вече съвсем ме изненадаха, направо ме сащисаха. Човекът от другата страна на масата вероятно се наслаждаваше на изражението на лицето ми.

— Няма да имате практически никакви задължения — усмихна ми се Карингтън. — Ще се върнете в Атланта още днес. Искаме само да имаме възможността да ви потърсим, когато имаме нужда от ваш съвет. Предлагаме ви компенсация за причинените неудобства. Да кажем, четири хиляди акции от капитала по номинал?

— Отчитайки опита на д-р Маккормик в областта на микробиологията — намеси се Ото Фалк, — намирам това предложение за справедливо. Нека му предложим пет хиляди акции, Иън. И повече, ако участието му стане по-значимо в бъдеще.

Засмях се и се облегнах назад на стола.

— Знаете, че не мога да приема това. Подписал съм договор с ЦКПЗ…

— Д-р Маккормик, за нас работят много квалифицирани адвокати и счетоводители — продължи да се усмихва Карингтън. — Едва ли има по-умни от тях. Всъщност, договорът ви с ЦКПЗ изтича в края на тази година, нали така?

Не отговорих.

— Това е чудесно. Ще оформим нещата така, че трансакциите да бъдат в сила от датата на вашето напускане. Но не се притеснявайте, всичко ще бъде подкрепено с железен договор, така че ще си получите всичко дължимо…

— Мисля, че не ме разбрахте. Не се притеснявам от правилата на ЦКПЗ. Но нямам намерение да приема предложението ви.

— Д-р Маккормик — насочи пръст към мен Ото Фалк, — това предложение е изгодно за всички нас. Вие ще станете част от нещо много по-обхватно и мащабно от самия вас и от наивната ви детективска дейност в ЦКПЗ. Ние получаваме правото да ползваме съветите на един специалист, който може да прецени работата ни с нужната доза критицизъм…

— Няма да се оставя да ме вкарате във вашите схеми. — Станах. — Не мога да повярвам, че отправяте такова предложение към служител на ЦКПЗ.

— И колко време мислите, че ще останете служител на ЦКПЗ?

— Приятен ден, джентълмени. — Насочих се към вратата.

— Д-р Маккормик — извика след мен Ото Фалк. — Трябва да осъзнаете, че най-правилният ви ход е да приемете предложението ни. Ако не желаете, не приемайте консултантския договор, но не се месете в работите ни.

— Нат — каза Карингтън. Вече бях доста ядосан и фамилиарността му само увеличи гнева ми. — Моля ви, помислете за всички деца в тази книга. — Той посочи албума на масата. — За бога, помислете за себе си. Помислете за приятелката си, за д-р Майкълс.

— Мръсен кучи син!

Стоях изправен, вгледан в двамата мъже, дишащ тежко. Горещо пладне в заседателната зала.

— Не правете тази грешка, д-р Маккормик — меко каза Ото Фалк.

— Така ли? — Отправих се към вратата, където се обърнах и попитах: — Д-р Фалк, къде е Кинкейд? Къде е синът ви? — Изглежда, Фалк най-сетне загуби контрол над себе си. Беше ми приятно да го дразня и затова продължих да задълбавам: — Дали Кейси е направил същата грешка, от която искате да ме предпазите?

— Той допусна други грешки, д-р Маккормик. — Фалк с труд удържаше контрола над нервите си.

Докато прекосявах коридора чух как някой удари с юмрук по масата в заседателната зала и изкрещя: „Проклятие!“.

 

 

Стигнах до приемната зала, отидох до външната врата и освободих резето. Проклетата врата не искаше да се отвори, затова блъснах с юмрук панела на цифровата ключалка. Той издаде сигнал, но не освободи вратата. Дадох си сметка, че няма какво повече да губя и че всеки миг престой в тези помещения носи опасност, взех един стол от чакалнята и го запратих по вратата. Резултатът: Нат Маккормик и столът срещу вратата — 1 на 0.

Отстраних остатъците от счупеното стъкло и се измъкнах навън. Докато минавах през дупката в рамката на вратата, забелязах, че фирменият знак на Трансгеника е останал почти непокътнат, задържан от емайла или материала, който оформяше буквите. Стъпих с тока на обувката си върху синьо-зеленото име на компанията и го разтроших на малки късове.

 

 

— В апартамента ли си?

— Да. Аз съм твоето петъчно момиче, което те чака…

— Изчезвай оттам.

— Но аз току-що дойдох…

— Брук, веднага се махай от апартамента, чуваш ли? Върви някъде другаде — в стая в хотел или нещо подобно. Продължавай да преглеждаш папките, но не го прави у дома си. Изчезвай оттам.

— Защо? — Гласът й заглъхна, после отново се появи.

— Брук, връзката ще прекъсне всеки момент. Трябва да се махнеш оттам, разбра ли?

— Нат? Какво става… — Сигналът на клетъчния телефон изчезна. Хвърлих апарата на седалката до мен.

Окей, Маккормик, лайното съвсем определено удари вентилатора, а ти, както каза на епидемиолога в болницата, си притегателна сила за всички лайна. Надявах се, че някои от изключителните ми достояния няма да подразнят Брук Майкълс. Изкормените кучета бяха добре дошли в това отношение. Би трябвало да са я поставили нащрек.

Мисли, докторе.

До този момент не разполагах с нищо конкретно, освен един куп предположения и догадки относно Фалк, Карингтън и Трансгеника. Нямах нищо, което по някакъв начин да съблазни ФБР или друга правоохранителна институция да се заинтересува от джентълмените, които толкова очевидно бяха забъркани в тази история. Ако бих повикал специалните екипи, щях само да навредя допълнително на и без това впечатляващата си кариера. Още по-зле беше, че дадох повод на тия типове да предявят към мен обвинения за обида и насилие. И присъдената глоба щеше да ме принуди да се разделя с любимата си корола, която ме чакаше в Атланта. Обичах тази кола.

Имах нужда от доказателства. И бях убеден, че зная къде ще мога да ги намеря. Нима Ейлийн Чен не ми го бе загатнала достатъчно ясно? Желязото се кове, докато е горещо, а моето горещо желязо бе в поделенията на Трансгеника в Гилрой. Налагаше се да нанеса удар.