Джошуа Спеноугъл
Изолатор (90)

Глава 89

Погледнах крайника си и не можах да се удържа — повърнах в скута си. Освен че голяма част от костите бяха разместени, пукнати или счупени, но и цялата китка беше, както казват лекарите, „съблечена“ — един израз, описващ много нагледно състоянието й. Кожата беше свалена от китката до първите стави на палеца и показалеца и висеше наистина като полусъблечена ръкавица, изложила на показ мускулите под нея. Кървеше, но благодарение на епинефрина, положението не беше чак толкова лошо. Усещах тъпа пулсираща болка.

И рамото ме болеше — вероятно при дърпането бях разтегнал някой мускул.

— О, боже, Натаниъл… — Брук се взираше в пораженията.

— Всичко е наред.

— О, скъпи…

С дясната си ръка придърпах смъкнатата кожа обратно по ръката и китката. По белезниците, висящи от здравата ми ръка, полепнаха късчета плът и кръв. Хрумна ми, че ако преживея всичко това, десницата ми завинаги ще запази това наименование: здравата ръка.

Изправих се. Бях малко неустойчив от адреналина и главоболието и за малко да падна, докато подскачах към вратата на операционната.

— Трябва веднага да те заведем в болница — задъхано каза Брук, когато минавах покрай нея.

Отворих вратата на операционната зала и заподскачах през малкото междинно помещение към стаята за наблюдения. Когато стигнах вратата, се препънах и паднах тежко върху безчувствената си ръка, омазвайки пода с кръв. Хванах се за дръжката и успях да се издърпам отново до изправено положение. Взех ножици, портфейла си и мобилния телефон и прерязах връзката, блокираща краката ми. Бързо се върнах обратно в операционната и освободих нозете на Брук. Помогнах й да се изправи.

— Да вървим — казах.

— Вземи марля и превържи ръката си.

— Нямаме време за…

— Веднага, идиот такъв! — Очите й бяха червени и влажни.

Така че ми се наложи да се върна обратно в операционната и да потърся марля в металния шкаф. Обвих ръката, а белезниците, висящи на десницата ми, подрънкваха звучно, докато усуквах тъканта около лявата ръка. Пристегнах здраво, за да прилепя кожата до кръвоносните съдове. Имаше голяма вероятност по този начин да си докарам някоя инфекция, но се надявах, че може би, само може би, ще запазя кожата жива още някой и друг час.

— Готово — рекох.

Бързо пресякохме помещението за преобличане. Насочих се към залата за наблюдения, но Брук ме спря:

— Къде отиваш?

— Не можем да излезем.

— Какво?

— Почакай тук. — Влязох в помещението и долепих ухо до вратата, водеща към коридора. Не чух нищо, никакъв разгорещен спор между Хирурга и някой друг.

— Да вървим — просъска Брук.

— Ти върви, Брук. Аз трябва да свърша още една работа. Не съм откъснал толкова шибана плът от ръката си само за да се измъкна оттук и след това да не мога да накарам никого да повярва на приказките ми.

— Ще им се наложи да ти повярват.

— Не, няма. Много добре го знаеш. — Взех от масата скалпел и разкъсах пластмасовата му обвивка. Повърхността му бе полирана като огледало. Точно каквото ми трябваше. — Стой тук, ако искаш. Ако искаш — върви.

Внимателно открехнах вратата и промуших скалпела през процепа. Завъртях го в различни посоки, така че да мога да видя отражението на по-голямата част от коридора. Нямаше никой и аз отворих вратата.

Бързо тръгнах към патологичната лаборатория. Брук ме следваше, все още с вързани зад гърба ръце. На всеки десетина крачки спирах и се ослушвах. Продължавах, едва след като се уверях, че не долавям никакъв шум. Накрая стигнах до вратата на лабораторията. Никакви гласове, никакво движение. Бавно я отворих.

Осветлението беше включено и вратата към хладилната стая зееше разтворена. Отново се вслушах, но не чух нищо. Заобиколих лабораторните плотове, за да стигна до малкото помещение. Брук вървеше зад мен.

— Натаниъл — каза тя.

Спрях. Тя посочи с брадичката си към остъклен шкаф с химикали вдясно от нас. Между другите бутилки видях шише с концентрирана азотна киселина. Много внимателно отворих витрината и го взех. Току-що бях направил още една кражба.

— И тук няма никой — казах. Погледнах вътре в помещението с фризерите, където, естествено, нямаше никой. — О, не!

— Какво има?

Двете кутии с резултатите от биопсиите на свинята Антония и жената Джанет бяха изчезнали. А заедно с тях и всяка троха доказателство, която бих могъл да използвам, всяка троха, която би ни помогнала да се измъкнем.

— Изчезнали са — казах. — Всичко е изнесено.

Оставих стъкленицата с азотната киселина на лабораторния плот.

— Вземи я — каза Брук. — За всеки случай.