Джошуа Спеноугъл
Изолатор (82)

Глава 81

Гилрой, Калифорния. Столицата на чесъна. Череши. И, както изглежда, прасета.

Препусках на юг от Сан Хосе. Буикът се носеше с меко поклащане, като луксозен презокеански лайнер по спокойния океан. Ако давах толкова зор на любимата си корола, вероятно щеше да протестира и можеше дори да ме пречука.

Следвах закодираните указания на Ейлийн. Слязох от магистралата на шосе номер 56 и отбелязах показанията на километража. Тринадесет мили. Електронен портал. Не би трябвало да е много трудно за откриване.

Винаги съм се удивлявал как в най-гъсто населения щат човек може да се озове насред подобен първобитен пасторален пейзаж толкова близо до големия град. Калифорния е не само седалище на високите технологии и развлекателната индустрия, тя е също така и селскостопанската столица на страната и, следователно, на целия свят. По това време на годината хълмовете бяха покрити с нежна трева, суха и златиста, храна за добитъка и поетите и суровина за онези толкова импозантни пожари. Долините бяха напоявани и зелени и целият пейзаж наподобяваше сън на художник акварелист, с редуващите се трептящи нюанси и разделящите ги свежи, очертани като на картина, линии.

Мястото изглеждаше естествен избор за разполагане на ферма за органи — това очаквах да намеря. На юг от разсадника на високите технологии, в периферията на селскостопанската част, ако подобно нещо въобще съществува. Животните в тази ферма не бяха отглеждани заради нещо толкова банално, като мускулните им тъкани — бутовете, филетата и ребърцата. Отглеждаха ги за нещо много по-изискано и скъпоценно: бъбреците и черния им дроб.

Одометърът на колата звънна, отбелязвайки дванадесетата миля и аз забавих, причинявайки след себе си задръстване, което дядо ми наричаше костенурка. Той обожаваше да причинява костенурки, но аз бих предпочел в момента да не привличам внимание по този начин. Обаче нямах избор.

Порталът се намираше на 13,2 мили. Зърнах го с крайчеца на очите си — сива метална решетка на десетина метра навътре от шосето. След като го намерих, вдигнах малко скоростта и костенурката запълзя малко по-бързо.

Намерих подходящо място, за да обърна колата, чак след няколко мили. Междувременно хълмовете бяха отстъпили място на голямо водно пространство — водохранилището, за което бе споменала Ейлийн. Спрях на един от паркингите и излязох от колата, за да се огледам. Просто един турист от Сан Франциско, дошъл да се наслади на създадените от човешка ръка прелести на езерото Сан Луи. Обхванат от параноя, проследих дали някоя от колите, които се влачеха след мен, няма да отбие и да спре на същия паркинг и да избълва неколцина горилоподобни господа, въоръжени с бейзболни бухалки и метални боксове. Никоя не спря.

След няколко минути се върнах с нехайна походка до колата, вмъкнах се в нея и потеглих на запад по шосе 56. След още няколко минути бях спрял пред невзрачните порти. Нямаше име на фермата, само номер. Оттатък портите се виеше дълъг прашен път, който се губеше зад хълма в далечината. Портите бяха препречени от голяма мрежа, подобна на решетка. Огромен камион не позволяваше на добитъка, пасящ зад оградата, да излезе навън. Една съвсем типична калифорнийска ферма.

Но не съвсем. Издаваше я самата врата, дегизирана да прилича на проста конструкция от гофрирана ламарина, като всички онези, които бях видял от Мериленд до Джорджия на запад. Само че тази порта не беше на панти, а на колела. От лявата й страна, прикрита под пълзящите клони на лигуструма, се виждаше кутията на интеркома. Над нея просветваше обективът на малка камера.

Бях достатъчно далеч от входа и не мислех, че камерата може да ме улови. Въпреки това нямах намерение да оставя колата на това място. Измъкнах се обратно от тесния път и подкарах бавно покрай банкета. След около половин миля той се разшири достатъчно, че да мога да оставя там колата, ако наместя по-голямата част от нея в крайпътната трева. Паркирах.

Уверих се, че картите на д-р Тоубъл бяха все още у мен, надявайки се, че с тяхна помощ ще успея да забаламосам охраната дотам, че да повярва, че съм Хариет Тоубъл — викайте ми Хари — Тоубъл. Извадих сакото от колата и го облякох. Взех и мобилния си телефон. Максимално предпазливо се покатерих на покритата с бодлива тел ограда. Явно не бях достатъчно предпазлив, защото панталоните ми се сдобиха с чудесна петсантиметрова дупка. След това се прехвърлих от другата страна, молейки се на Господа да не бъда заловен от дебнещата охрана, да не се загубя или пък да не умра от обезводняване.

Ранният следобед в Гилрой бе горещ и още преди да стигна до средата на пътя до възвишението, се обливах в пот под ризата и закопчаното си сако. Свалих го и избърсах стичащата се в очите ми пот с пешовете на ризата. Дехидратацията можеше да се превърне в реална заплаха, ако след височините ме чакаше още много път. А пък и не можех да се надявам, че когато най-после стигна до фермата, някой там ще ме чака на прага с голяма чаша студена лимонада.

От върха на хълма се разкриваше по-добър изглед на онова, което лежеше в подножието му. За нещастие гледката не включваше никаква ферма, но можах да видя прашния главен път и да го последвам, запазвайки прилична дистанция встрани от него.

Спуснах се в плитката долина, след това изкачих ново възвишение. Жегата изцеждаше последните капки вода от тялото ми и започнах сериозно да се замислям дали да не се откажа и да се върна обратно при колата. Но се надявах, че работата във фермата продължава и че ще успея по някакъв начин да си намеря прикритие. Това беше смешно и аз се разсмях: прикритие. Като че ли бях някакъв шпионин. Не бях съвсем наясно какво ще правя с това „прикритие“.

Двадесет минути по-късно най-после видях фермата. Бях изминал поне две мили навътре, а групата постройки, които виждах, отстояха на поне още половин миля напред. От това разстояние всичко изглеждаше впечатляващо обикновено. Не знаех какво точно да очаквам — може би някаква чудовищна, метално-стъклена конструкция — но това, което виждах, изглеждаше като всяка друга животновъдна ферма. Няколко бели метални халета и селскостопански машини. Към една от сградите, за мой късмет, на задна скорост се приближаваше бял товарен камион на фирма за преместване на обзавеждане.

Седнах и се опитах да си припомня всички военни, шпионски филми, които бях гледал през живота си, опитвайки се да измисля начин да доближа постройките. Можех да изчакам да се стъмни, но дотогава хората с камиона щяха да си отидат. По дяволите, те може би вече привършваха, докато аз ги зяпах, покрит със засъхнала пот и размишляващ какво да правя. Затова се изправих и тръгнах надолу по склона на хълма. Пред мен имаше нещо като корал^[1] и аз се насочих право към него. Бях скалъпил някаква история — че ми се е свършил бензинът и че имам нужда от телефон. Ако ме попитаха защо съм трамбовал цели три мили, вместо просто да махна на някоя минаваща кола… е, предполагам, че винаги можех да пусна в действие малко сълзи.

Стигнах до оградата на корала без да бъда застрелян. Зад нея не видях калната почва, която е обичайна за нормалната свинеферма. Израснал съм в селскостопанските райони на Пенсилвания и зная, че свинете се търкалят в калта, за да се разхладят. Но тези тук не бяха обикновени свине и затова се радваха на тучно, добре поддържано пасище. Чисто, ако подобно определение може да се отнесе към животновъдна ферма. Почудих се как ли се чувстваха самите прасета.

Оградата, направена от метални релси, беше символична — чудат реверанс към естетиката — и подсигурена с електрифицирана мрежа. Прасетата или другите животни, които лудуваха зад тази ограда, нямаха шанс да се измъкнат навън. Вътре, зад голямата ограда имаше няколко по-малки кошари, всяка по тридесетина квадратни фута^[2]. Всяка от тях имаше собствена врата. Явно на прасетата не им беше позволено да си общуват. Дългата ограда, обграждаща цялото пространство, беше по-скоро излишна, просто допълнително подсигуряване срещу бягство.

Първото нещо, с което ми направи впечатление постройката, към която доближавах, бе нейното бляскаво сияние. Това не беше наследство от стара, работеща ферма, беше построено през последните две години. Бялата боя бе толкова свежа, че сигурно бе поставена само преди няколко месеца, след зимните валежи. Някъде наблизо мъркаше климатик.

Проследих звука и стигнах до друга постройка, отделена от първата с павирана алея, към която излизаха вратите на двете сгради, всяка с черна кутия на електронна ключалка с мигаща червена светлинка. Изчаках цели десет минути и, след като никой не показа, че ме е чул или видял, минах по алеята и завих зад ъгъла на втората постройка. Видях белия камион, допрял задницата си към друга сграда, която изглеждаше свързана с втората. За разлика от повечето постройки на научни и изследователски центрове, които бях виждал, тези тук бяха повече, по-малки и свързани със закрити пасажи. Предполагам, че така се строи, когато не се налага да използваш ефективно наличната територия.

Мъже в сини работни комбинезони разтоварваха последния сандък от камиона и го пренасяха в помещението, което би трябвало да е лаборатория. Между плещестите мъже се мярна проблясъкът на антрацитночерни коси. Ейлийн. Отдръпнах се зад ъгъла на сградата. Върнах се обратно до втората постройка и измъкнах от джоба си картата за Трансгеника на д-р Тоубъл.

Може би трябваше да чакам да падне нощта. Може би трябваше да съм облечен целия в черно и да се въоръжа с цял куп високотехнологични джунджурии. За да свърша тази работа, би било най-добре, ако бях някой друг човек, някой, който има опит с подобни неща. Но вместо това прибрах ризата в панталоните си и протегнах ръка с картата към четящото устройство на близката цифрова ключалка. Тя избипка, прещрака и вече бях вътре.

Помещението беше малко и празно, като изключим една мивка, басейн за дезинфекция на краката и количка, заредена с обичайните предпазни средства. Над врата на отсрещната стена дебнеше окото на наблюдателна камера. Бързо нахлузих маска и престилка, сложих шапка на главата си — не исках да привлека вниманието на някой наблюдател с това, че не спазвам процедурите. Изплакнах ръцете си в мивката и стъпих в басейна. След това прекарах картата през следващата автоматична ключалка.

Когато вратата се отвори, отвътре ме посрещан силен въздушен полъх. Влязох в много по-голямо помещение, към центъра на което водеше пътека, представляваща мрежа от неръждаема стомана. От двете й страни имаше десет кочини, по пет отляво и отдясно. Дочух грухтенето и квиченето на прасетата. Навсякъде имаше камери — на двата края на пътеката и над всяка кочина — но те не ме притесняваха, както бях пременен с маска и престилка.

Първата кочина бе отделена с ниска метална врата. Пантите й бяха в долната част, така че да може да се отваря падайки напред, към металната пътека, превръщайки се по този начин в подобие на рампа от кочината към пътеката. Много удобно, ако човек трябва да измъкне Пиги от кочината и да я заведе до операционната зала. Като споменах операционна, трябва да отбележа, че кочината беше чиста като повечето операционни зали, които бях виждал. Талашът, покриващ пода, беше сменен съвсем наскоро. През кочината минаваше улей с вода, заместващ обичайното корито и друго тръбно устройство, доставящо храната на тези приятелчета. В средата на кочината се кипреше средно голямо и невероятно чисто розово прасе. Той или тя ме гледаше и грухтеше. След това, изведнъж, водено от незнайна свинска логика, се обърна, припна към водата и започна да лочи.

Вървях между кочините, които бяха досущ еднакви, всяка с по едно прасе, изглеждащо напълно подобно на прасетата в другите кочини. Отворих вратата в другия край на помещението.

Стоях в малко преддверие. Имаше два компютъра, стол, няколко устройства за контрол на околната среда — влажност, температура — и мониторите на охраната, които показваха сменящи се картини от кочините и входовете на сградата. Мониторите бяха разделени на две групи, кръстени съответно „Берта“ и „Аби“. От сменящите се картини можах да забележа, че всяка кочина е номерирана: Берта 1, Берта 2 и т.н. Екраните на Аби показваха само празни кочини.

Единият от екраните на Аби се смени, показвайки нещо, именувано „Пътека 1“. Видях по металната пътека да се приближава човек, облечен в предпазна престилка.

— Мамка му — промърморих под носа си.