Джошуа Спеноугъл
Изолатор (76)

Глава 75

Известно време не казах нищо, опитвайки се да осмисля откритието. Брук вероятно правеше същото, защото замълча и не се загледа нейде настрана. Отпих малко от кафето си — беше горчиво и студено.

— Работил е тук — бавно промълви тя.

— Можем да сме сигурни — казах. — Не е възможно да е случайно съвпадение.

— Работил е тук. Според теб е бил нещо като сексуален хищник. И изведнъж се оказва, че може би е свързан с човека, който ръководи цялата тази проклета история. Ако изнасилвачът е бил докладван на полицията… — Не довърши изречението си. Нямаше нужда.

Потърсих портфейла в джобовете си.

— Как са могли да допуснат това да се случи — запита се Брук. — Колко ли пъти се е случвало? Горката жена…

Извадих портфейла си, сложих го на масата и започнах да измъквам боклуците, които се бяха натрупали там през последните месеци. На масата пред мен се натрупа малка купчинка от визитни картички, късчета хартия, сини квитанции от химическо чистене. Взех една от картичките и набрах телефонния номер, изписан на нея. Попаднах на телефонен секретар, затова набрах другия номер и чух женски глас:

— Емили Уокър.

— Детектив Уокър — казах. — Обажда ви се Нат Маккормик от ЦКПЗ.

Тя замълча за секунда, през която вероятно се опитваше да си спомни кой съм аз. След това каза:

— В момента не съм на работа, докторе. Този номер е само за спешни случаи. Моля обадете се в…

— Искам да ви помоля за една малка услуга. Нещо като спешен случай.

— Нещо като спешен случай?

— Спешен случай е.

— Тогава позвънете на 911.

Защо всеки се държи като трън в задника? — помислих си.

— Трябва да проверя за един случай на изчезнал човек. Става дума за преди година и половина.

— Обадете се в полицейския участък. Оттам могат да ви направят справката.

— И колко време, според вас, ще ми отнеме да се свържа с подходящия човек в петък вечер?

Отсреща настъпи мълчание. Стори ми се, че чувам детски гласове близо до нея. Детектив Уокър каза: „Мама след мъничко ще затвори телефона“, след което умореният й тежък глас прозвуча отново в слушалката:

— Окей, д-р Маккормик. Казвайте името.

— Кинкейд Чарлз Фалк. Изчезнал е вероятно…

— … през последната година и половина. Чух ви добре още първия път. Ще проверя и ще ви се обадя по-късно.

Какво става с тия детективи? Явно Джон Майърс и Емили Уокър са завършили една и съща школа за твърдоглави задници.

— Страшно съм би благодарен — казах. — Задължен съм ви.

— О, не се притеснявайте, докторе. Следващият път, когато дъщеря ми вдигне температура, ще ви се обадя в три часа през нощта.

— Ще се отзова на повикването. С удоволствие.

— Разбрахме се. — Помислих, че ще затвори, но тя неочаквано каза: — Това свързано ли е по някакъв начин със смъртта на Гладис Томас?

— Не зная — казах, което означаваше „да, свързано е“.

— Окей, док. Ще ви направя справката. Но разчитам да ме държите в течение на всичко, което откриете. Колкото и да ми е неприятно, но ще призная, че може би сте прав. Не съм сигурна, че е било самоубийство. Започнах сериозно да се безпокоя за това момиче, разбирате ли?

Да, казах си, разбирам много добре. И затворих телефона.

— Мислиш, че е изчезнал ли? — попита Брук.

— Да.

— Защо да е изчезнал?

— Защото се е появил в Балтимор под нова самоличност. Изчезва като К. Ч. Фалк и се появява отново като Дъглас Бюканън. — Замълчах за няколко мига. — И после някой го пречуква. Не знам, може би няма да открием нищо, но си струва да опитаме.

Допих гадното кафе. Брук погледна часовника си и се надигна с думите:

— Трябва да се погрижим за кучетата. После можеш да се обадиш на Ейлийн Чен.