Джошуа Спеноугъл
Изолатор (17)

Глава 16

Празната болница излъчва едно специфично призрачно безпокойство, което не може да се оприличи на нищо друго. Болниците никога не затварят вратите си. 24 часа на ден, 365 дни в годината, десетилетия наред, в дъжд, сняг и пек, в делник и празник, при бедствия и терористични атаки, те са винаги жизнени и функциониращи. Най-вероятно „Св. Рафаел“ не бе затваряла врати от откриването си през 1915 г. Когато един ден човечеството успее най-после да се самоунищожи, извънземните археолози ще намерят болниците в състояние, много подобно на това, което се разкриваше пред мен. Само дето асансьорите няма да работят.

Качих се до М-2, където се забелязваха някакви признаци на живот или поне на полуживот: шепа пациенти с мътен поглед и минимален екип медицински сестри. Дежурен лекар бе Гари Хамил. Имаше вид, като че ли не бе спал откакто бе излязъл от медицинския колеж. Поздравих го набързо и отговорих колкото можех по-уклончиво на въпросите му как върви разследването, докато обличах предпазните средства. После влязох вътре да видя момичетата.

Отидох първо в стаята на Бетъни. Беше заспала и не изглеждаше никак добре. Болестта се разпространяваше бързо по цялото й тяло. Милосърдието в мен надделя и реших да не я будя. Упътих се към стаята на Хелън.

— Здравей, Хелън. Аз съм д-р Маккормик. Помниш ли ме от вчера?

Тя поклати глава.

— Тук съм, за да разбера от какво си болна. — Хелън не каза нищо. — Как се чувстваш?

— Искам да си отида у дома. — Това, че се чувстваше достатъчно добре, че да иска да се прибере у дома, беше добър знак. Изглежда болестта отслабваше.

— Хей — казах и преместих стола по-близо до леглото. Седнах и замълчах, обмисляйки най-правилния подход. — Трябва да те попитам още някои неща. Както го правихме вчера. Става ли?

Хелън наклони главата си към мен. Видях точиците на кръвоизливите в устата й, които бяха покрити с тъмнокафяви корички и постепенно се разнасяха.

— Аха.

— Ще те попитам някои неща и е много важно да ми кажеш истината, разбираш ли?

— Да — отговори със слаб глас тя.

— Много е важно. — Извадих празен лист хартия от папката, която бях донесъл със себе си. Щях да ги мушна във факс машината на излизане от карантинната зона и да си ги прибера отвън.

Да започваме, помислих си.

— Хелън, случвало ли се е някой мъж да докосва интимните ти места?

— Не… — изхленчи момичето.

— Моля те. Трябва да знам кой те е докосвал.

Обърна глава настрани. Явно, нямаше да успея да изтръгна отговор. Отказах се.

— Правила ли си секс с някой мъж в твоята стая?

Отново скимтящото „не, не“, което бе много повече протест срещу въпроса ми, отколкото отговор.

— Хелън, кой беше мъжът с теб и Бетъни, когато Майк ви завари във вашата стая?

Стиснала здраво очи, тя обърна главата си така, че да не я виждам.

— Хелън — опитах още един път. Предположих, че иска да се направи на заспала. Сложих ръка на рамото й. Не реагира. Защо това се случва на мен?

— Чуй ме, Хелън. Ако не ми кажеш… Ако не ми кажеш истината, ще разкажа на Майк и Мери за теб… — Нямах представа какво ще им кажа, затова продължих да я притискам с лъжа. — Ако не ми кажеш, те ще те изгонят от общежитието. Но ако ми кажеш, няма да имаш проблеми. Ако не ми кажеш, ще те изгонят. Това ли искаш?

Очите й бяха отворени, главата й треперливо се поклащаше. Беше ми крайно неприятно да й причинявам всичко това, но нямах друг избор, затова продължих.

— Ще изгонят и Бетъни. Искаш ли това да се случи, Хелън?

— Да — просъска тя. Треперенето спря.

Виж ти каква изненада!

— Защо искаш Бетъни да се махне?

— Тя ги води.

— Кого?

— Мъжете. Тя ги води.

Аха. Излиза, че малките дневни забежки на Хелън и Бетъни са били редовно занимание. Горките добронамерени Д’Анджело, вярващи, че това е било изключение. Или поне правещи се, че вярват.

— Много мъже ли идваха, Хелън?

— Доста. — Вече плачеше.

— Помниш ли имената им? Моля те, Хелън, това е наистина много важно. Помниш ли имената им?

— Не.

Опитах се да прикрия разочарованието си.

След малко тя каза:

— Джери, Хенри. И други.

Записах имената в тефтерчето си. Постепенно свиквах с лъкатушенето и скоковете в мисълта и логиката на жената пред мен.

— Ами фамилиите им? Помниш ли фамилните им имена? — Отново смут и плач. Опитах се да бъда по-конкретен. — Някой от тези мъже работи ли заедно с теб? Работят ли с теб и Бетъни при г-н Милър?

Тя кимна.

— Помниш ли кой беше с вас, когато Майк ви е видял в стаята ви? Когато Майк ви е заварил с Бетъни и двете сте били голи?

— Не, не! Не казвай, не казвай! — Главата й се тресеше отчаяно.

— Няма да кажа — успокоих я. И добавих: — Мери и Майк те обичат. — Което беше чиста истина. — Как се казва мъжът, който е бил там съблечен, заедно с Бетъни и теб?

Сграбчи престилката ми и започна да я дърпа. Притеснен от спомена от предния ден се отдръпнах, но после си казах майната му! и я оставих да дърпа.

— Не казвай, не казвай! Дъглас. Моля те.

— Дъглас?

— Не казвай!

Бинго! Открихме кой е Казанова на Бетъни, изживяваща се като Екатерина Велика.

— Колко пъти сте били с Дъглас? Само веднъж ли?

Тя отчаяно поклати глава.

— Видяхте ли се с него отново? Колко пъти?

— Да. Не казвай, моля те, не казвай… — Бълбукането на думите в гърлото й премина в неясно мърморене. Предположих, че се моли.

— Няма да кажа — излъгах. — Обещавам, че няма да ти докарам неприятности. — С това се опитах да посмекча лъжата. Наистина имах желанието да й причиня колкото е възможно по-малко неприятности. Бях готов дори да я прибера у дома, ако нещата тръгнеха зле за нея. Храбро момиче.

— Недей да казваш за Бетъни. — Бе стиснала здраво престилката ми. — Не казвай.

— За Бетъни? Хелън, аз мислех, че ти…

— Толкова я обичам. Моля те. Обичам я толкова много.

Останах при нея още десетина минути, галих косите й, докато престана да ридае. Отломките от картината започваха да се наместват. Горката Хелън. Обсебена от привързаността си към Бетъни е поискала да стане сексуален придатък на еротичните нужди на любимата си. Представих си ги двечките заедно в стаята им. Колко ли време е минало, преди Бетъни да се отегчи и да вкара трети човек в тяхното ложе? Седмици? Месеци? Години?

Как ли се е чувствала Хелън, усещайки, че приятелката й се изплъзва? Каква ли сърдечна болка е било да не можеш да споделиш с никого?

Бетъни се бе събудила, но състоянието й бе много близо до делириум. Все пак можа да потвърди имената, които ми бе дала Хелън и да допълни списъка с някой си Мичъл. Попитах я дали обича Хелън и тя каза „да“. Попитах я дали обича Дъглас, Джери и Хенри. Каза, че ги обича.

Виждах устата й, изпъстрена с малките яркочервени точки на кръвоизливите.