Джошуа Спеноугъл
Изолатор (67)

Глава 66

На следващото утро се събудих с нос, запушен от секрети, раздразнено гърло и очи, възпалени, като че ли ги бях натрил с отровен бръшлян. Гонеше ме махмурлук, главата ме цепеше, а вкусът в устата ми пораждаше съмнения дали котаракът не я беше ползвал за тоалетна.

Върху мен имаше одеяла. Брук.

Дотътрих се до мивката и излях чаша вода в гърлото си. Разтършувах се из чекмеджетата с надежда да открия някакъв мултивитамин, нещо, богато на витамин Б-комплекс, нещо, което би могло набързо да премахне болката. Намерих витамини и аспирин и изгълтах цяла шепа хапчета. Издухах грижливо носа си в хартиена салфетка. Очите ми почти изхвръкнаха от орбитите от напъните да прочистя синусите си от секретите.

Кучетата се влачеха около мен. Повиках ги да се качат на дивана и те не закъсняха да се отзоват на поканата. Папките с данни за ХИВ, които бях взел от кабинета на д-р Тоубъл, лежаха на малката масичка пред мен. Взех една и я отворих в мъчителен опит да фокусирам погледа си.

Дочух неясния глас на Брук от другата стая. Известно време седях на дивана, зачетен в един и същ абзац от материала за резистентност срещу вируса ХИВ, неспособен да възприема нищо. Прекарах близо петнадесет минути в безполезно зацикляне върху текста, докато накрая мобилният ми телефон зазвъня.

— Звучиш като фрашкан с говна — каза Бен Велоу.

— Благодаря ти, човече. Винаги си знаел как да ми повдигнеш настроението.

— Ами тогава да ти го повдигна още малко: не открих никакви съвпадения в голямата верига, която ми изпрати.

— Не съм изненадан — отговорих.

Той замълча в очакване да направя някакъв коментар, но аз нямах какво да кажа и Велоу продължи:

— Пуснал съм другите проби през тестовете за ПЕРВ. До довечера трябва да знаем дали нещо подобно се е наместило в тъканите на Филмор и Реджиналд. Ако е така, ще имаме много сериозна индикация.

— Страхотно.

— Само толкова ли?

— Да. Само толкова. Благодаря ти, Бен.

— Какво има, Нат? Нещо не е наред.

— Няма нищо. Благодаря ти за помощта.

— Искаш да ми кажеш, че всичко, което си искал от мен, е да пусна ПВР-тестове и да проверя веригата в базата данни?

— Да, това е всичко.

— И след половин час ще ми се обадиш и ще поискаш да анализирам петстотинте проби, които току-що си ми изпратил с ФедЕкс?

— Няма.

— Добре, стига си ми извивал ръцете. Виж сега, ще ги прекарам през теста на Съдърн^[1], вместо през ПВР-тестове. Не е толкова прецизно, но ще стане доста по-бързо. Ако открием нещо, ще го идентифицираме и ще ти се обадя.

— Благодаря.

Велоу, въпреки заядливия си характер, обожаваше професионалните предизвикателства. И обичаше да работи. Това, което го помолих да направи предната вечер, да анализира няколко проби чрез ПВР-тестове и да провери генетичния код на д-р Тоубъл в базата данни на познатите ни патогени, не беше нито сериозно предизвикателство, нито много работа.

— Ще ми кажеш ли какво представлява голямата верига? — попита той.

— Съжалявам, но не мога да ти кажа.

— За бога, Маккормик. Искаш ли да знаеш дали сме открили частични съвпадения?

— Разбира се, че искам. Бен, открихте ли частични съвпадения?

— Установихме нещо необяснимо. Изглежда нещо подобно на „об“ и „пол“ гени, които са от типа на ХИВ. Не точно, но нещо доста близо до него. — Терминът „об гени“ се отнасяше до протеиновата обвивка на вируса, а „пол гени“ визираше полимеразния ензим, който позволява на вирусите да се размножават. — Но имаме и един куп други боклуци, които не съм виждал досега. Имам едно частично съвпадение с „об“ гена на Джунин, но с доста ниска прецизност. Не прилича на нищо, което сме срещали.

Бен Велоу искаше да ми каже, че това, което изследвахме, прилича на смесица от различни вируси. Което не беше изненадващо. Природата е консервативна и когато нещо работи, например един ген, който съдържа код на ефикасна протеинова обвивка, тя е склонна да го повтори. По тази причина геномът на човека съвпада на 98% с този на шимпанзетата. Древният принцип, че когато нещо не е счупено, не бива да го поправяш, е много дълбоко залегнал в биологията. А онова, което върши работа при хората и шимпанзетата, върши не по-малко работа и при вирусите. Затова имахме частични съвпадения в голяма част от веригата. Мина ми през ума, че е възможно някой да е изрязал и съединил генетични парчета от различни вируси, но не можех да си представя за какво би използвала това д-р Тоубъл.

— Значи изглежда като вирус? — попитах.

— Изглежда като че ли би могло да бъде вирус.

— Не можеш ли да кажеш нещо по-определено?

— Ако искаш по-определено, обърни се към Господ.

— Той е следващият в списъка ми. Все пак, благодаря ти, Бен.

— Няма ли да ми кажеш за какво е всичко това?

— Може би някой ден, като седнем на по бира, но не и сега.

— Ти наистина злоупотребяваш с доброто ми сърце — каза той и приключи разговора.

Вдигнах поглед и видях Брук, облегната на рамката на вратата към спалнята й, облечена в откриваща бедрата й тениска от Пенсилванския университет.

— Какво беше това, Нат?

— Нищо. Задънена улица.

— Говорих с някои хора от АХЛ. Не ми дадоха много подробности; в началото не искаха въобще нищо да ми кажат, но ги натиснах. Казаха, че всичко, свързано с опитите на Трансгеника, е открито и коректно.

— Колко ги притисна?

— Прекарах почти два часа в телефонни разговори, Нат. Първо се свързах с една приятелка, после с приятелка на приятелката, после пак с приятелката. Казаха ми, че всичко е наред.

— Пълен боклук. — Отпуснах се на дивана и вдигнах крака на масичката.

— Горкият Натаниъл. Махмурлукът ли те мъчи?

— Жестоко.

— Преброих само три питиета.

— Направо ме събориха. — Наместих се по-удобно на дивана. — Какво да правя, като съм толкова нескопосан кавалер? Трябва по-често да излизам с момичета.

— Изглеждаш като един много очарователен нескопосник — засмя се тя.

— А пък ти изглеждаш доста секси, почти като порнозвезда, правеща се на колежанка — отвърнах аз, загледан в тениската й. — Да ти се намира някоя цигара?

Тя поклати глава и се усмихна.

— Недей приказва, Нат, разваляш си имиджа. Просто стой така и изглеждай като калпазанин.

— Е, мисля, че имиджът ми рухна окончателно.

Тя се обърна и тръгна към спалнята си.

— Само не ми казвай, че съм си проиграл шанса — подметнах към гърба й.

Тя сви пресилено рамене и затвори вратата след себе си. Пофантазирах си как отново отваря вратата и се изправя пред мен, напълно разсъблечена. Вместо това чух шума на водата, падаща от душа й. По дяволите.

Чувствах се достатъчно виновен за поведението си предната вечер — всъщност, за предната вечер и още няколко пъти преди това — така че реших в знак на покаяние да приготвя закуската. В хладилника намерих яйца, а в кухненския шкаф открих смес за палачинки. Хванах се на работа, без да забравям, че имам на разположение по-малко от едно денонощие до предполагаемото ми завръщане в Атланта. Трябва наистина да действам бързо, казах си наум, трябва да задвижа нещата. Само дето не знаех как да действам и какво да движа.

Разбърках сместа за палачинки с вилица и излях част от нея в сгорещения тиган. Портокаловият сок поставих в средата на масата. При други обстоятелства бих изпитал удоволствие от заниманията с домакинство, но сега махмурлукът и притеснението доминираха над всичко.

Излъчваща свежо ухание, Брук се показа от стаята си с мокра коса.

— Какво е това?

— Опитвам се чрез храната да ти се извиня за снощи. С твоята храна, всъщност. — Сложих няколко палачинки в чинията й.

Седнах. Тя също седна. Погледнах стенния часовник — девет сутринта. Ако паметта не ми изневеряваше — а аз не бях съвсем сигурен в нея — погребението на Хариет беше в единадесет.

— Погребението на Хариет Тоубъл е след по-малко от два часа — казах.

— Ще ти бъде много тежко. — Тя бе наистина много чувствителна и мила.

— Би ли искала да дойдеш?

— Не — каза. Добре, да зачеркнем горното; жената не беше нито чувствителна, нито мила. — Но ако ти искаш, ще дойда — добави тя. — Мразя погребенията.

— Не и аз. Обичам ги. Отивам винаги когато мога.

— Искаш ли да дойда с теб, или не искаш? — Никак не ме улесняваше.

Кучетата се въртяха в краката ни. Брук ги погледна, след това стана от масата. Извади торба с кучешка храна от шкафа и напълни две малки купички.

— Не претендирам да съм добър готвач — рекох. — Но не мисля, че палачинките са чак толкова лоши.

Тя се усмихна разсеяно. Може би бях започнал да й досаждам със сутрешните си духовитости. Остави двете купички на пода и седна обратно на масата. Още преди да се отпусне на стола, кучетата бяха изгълтали своите порции.

— Не мога да се храня спокойно, ако те са гладни. Действат ми на нервите.

Погледнах двете зверчета, които отново се бяха наврели под масата. Малките лицемери съвсем не изглеждаха прегладнели.

— Случайно Джеф да е забравил тук някой черен костюм? — Май прекалих с въпроса.

— Не. Джеф се отърва от всичките си костюми, когато се преместихме в Калифорния. Мина на джапанки, джинси и стари пуловери.

— Звучи като че ли е станал идиот.

— И това също. Но откакто получи постоянно преподавателско място, вече няма значение.

Усещах, че съм стъпил на тънък лед и побързах да се оттегля, което, в случая, означаваше да си държа устата затворена.

— Трябва да изкараш кучетата на разходка след закуска — каза Брук.

— Разбира се.

— Кога трябва да се прибереш в Атланта?

— Утре сутрин. Тим иска да се прибера с нощния полет.

— Няма да се върнеш, нали?

Много уместен въпрос. Въпреки че си казвах, че с риск за кариерата си, а от снощи и на бельото и тоалетните си принадлежности, ще остана тук докато стигна до дъното на нещата, не бях съвсем сигурен дали ще го сторя. Може би махмурлукът говореше вместо мен. Може би.

— Не зная.