Джошуа Спеноугъл
Изолатор (41)

Глава 40

Промуших се покрай Брук в постройката.

Сцената, открила се пред очите ми, бе сюрреалистична, като инсталация, създадена от модерен художник. В гаража нямаше коли. Нямаше и нищо друго, освен няколко плетени стола, кашони и преносимо барбекю, свряно в единия ъгъл. И един стол, лежащ на страната си под увисналото тяло на Гладис Томас. Късото въже, увито около врата й, бе завързано за напречната греда, поддържаща покрива на постройката. Гредата бе само на седем фута от пода и нозете на момичето почти докосваха бетонната замазка.

Около тялото се суетеше фотограф със святкаща и щракаща камера. Постоях малко, за да дам възможност на мозъка си да осъзнае случилото се. После посочих с ръка тялото и попитах:

— Може ли?

— Само не докосвайте нищо — отговори с въздишка Уокър.

Кимнах и тръгнах към средата на помещението. Брук ме следваше.

Очите на Гладис Томас бяха изцъклени, подутият й език висеше от устата. Красивото някога лице бе разкривено и подпухнало. Беше прехапала дълбоко езика си и по устните и брадичката й имаше засъхнали следи от кръв. Въпреки слабата светлина, можех да видя малките кръвоизливи в нежната кожа около очите й, белег на задушаване. Охлузванията и контузиите по врата й бяха обширни и тъмни. Не беше нужно да чакам заключението на патолога, за да разбера, че Гладис не е умряла с бързата и безболезнена смърт на прекършения врат. Тя бе умряла в ужасни мъки.

— Много кофти — каза Уокър. — Срамна работа.

— Полицаят отвън каза, че е самоубийство — казах аз, загледан отблизо в разкривеното лице.

— Така изглежда според нас.

— Нас?

— Аз разследвам самоубийство. Моите заключения ще бъдат проверени и, евентуално, потвърдени, от полицейския доктор, но… Виждала съм много подобни истории. Самоубийство е.

— Оставила ли е бележка? — попита Брук.

— Никога не оставят.

Извадих от джоба малкия си бележник и си записах някои неща. Обиколих тялото и разгледах гърба на момичето. Голямо бледо петно покриваше задните части на светлосиния й памучен панталон. Разгледах го внимателно в течение на повече от минута.

— Видяхте ли това? — попитах детектив Уокър.

Тя се доближи и погледна намачканата тъкан.

— Урина е.

— Точно така.

— Винаги се изпускат…

— Зная. Но погледнете петното. Потекла е към задника й. Не съм детектив, но ако е умряла увиснала по този начин, би трябвало урината да потече надолу по бедрата й, нали така?

Уокър ме погледна, понечи да каже нещо, но премълча. Обърна се към фотографа и студено му каза да снима петното.

— Вече го снимах — възрази той.

Уокър кимна и записа нещо в бележника си.

— На детектив ли си играете, докторе?

Погледнах я.

— Не. Аз само…

— Махайте се!

Думите се разнесоха зад гърба ни, откъм портата на гаража. Обърнах се. Беше Розалинда.

— Махайте се оттук, вървете по дяволите — викаше тя.

Всички — Уокър, фотографът, Брук и аз — стояхме втренчени в жената на вратата.

— Те я убиха — посочи ме с пръст Розалинда.

— Какво? — изненадано попитах.

Главата на Уокър се завъртя към мен.

— Те я докараха до това. Беше съвсем добре довчера, преди да дойдат и ужасно да я разстроят…

— Госпожо? — Уокър се доближи до нея.

— Те я убиха!

— Госпожо…

— Щеше да си е съвсем добре, ако не бяха дошли!

— Госпожо, хайде да излезем навън. — Уокър сложи ръка на рамото й.

Розалинда подскочи, блъсна ръката й и изпищя:

— Не ме докосвайте!

— Стойте тук — строго ни нареди Уокър, внимателно подхвана жената за лакътя и я поведе навън, в малкото дворче.

Аз отново погледнах тялото.

— Свършихте ли? — попита ме фотографът и демонстративно погледна часовника си.

Не, не бях свършил, но не можех да направя нищо повече, без да докосвам тялото. Не исках да отстъпя толкова лесно, затова се обърнах към Брук и на свой ред я попитах:

— Искаш ли да провериш още нещо?

— Не точно сега — отвърна тя.

Отстъпих от тялото и мършавото човече отново защрака с апарата си близки планове на петното урина по панталоните на мъртвата жена. Изглежда не го беше снимал преди, независимо че заяви обратното на детективката. Дочух гласовете на Розалинда и Уокър, разговарящи в двора. Не исках да вляза в гнездото на стършелите и останах още няколко минути в гаража. Накрая гласовете затихнаха и детектив Уокър влезе обратно в постройката.

— Много е притеснена — каза.

— Забелязах.

— От вас двамата. Мисли, че вие…

— Чухме какво каза.

— Какво се е случило вчера? — попита Уокър и отгърна нова страница на бележника си.

Не виждах причини да си мълча. Затова й разказах за лъжите, за връзката с мъртвия Дъглас-Кейси. Разказах й за шока и отчаянието, обзели Гладис Томас при вестта за смъртта на любимия човек. Забелязах, че фотографът е престанал да снима.

— Болна ли е била? — запита притеснено той.

— Мъртва е — отговорих. — Няма за какво да се безпокоите. Просто сложете ръкавици, преди да я докоснете. Измийте си грижливо ръцете. Ако ще се въртите много време около тялото, сложете си маски. Все едно че имате работа с болен от СПИН.

— Ние третираме всички като болни от СПИН — каза детективката.

— Много добре. — Фотографът се пулеше към тялото. — Няма страшно — казах му пак.

— Доколко разстроена изглеждаше вчера? — попита Уокър.

— Изключително много.

— Достатъчно разстроена, че да се самоубие?

Въпросът беше прост, но дразнещ. Да се самоубие. Била ли е Гладис Томас достатъчно разстроена, че да се самоубие? До този момент не бях срещал самоубиец. Разбира се, бях виждал шоковите състояния след успешни и неуспешни опити за самоубийства по време на митарствата ми из спешното отделение и лабораторията по патология. Но никога не бях разговарял с някой, часове преди да дръпне пословичния спусък. На пръв поглед всичко изглеждаше логично: разстроена жена, обезумяла от мъка след загубата на любимия, се самоубива. Но имаше твърде много смущаващи подробности.

— Докторе? — настоя Уокър. — Беше ли толкова разстроена, че да посегне на себе си?

— Не можем да кажем, ние не сме психиатри — каза Брук.

— Може би д-р Маккормик може.

— Не съм психиатър.

Отговорът ми видимо не се понрави на Уокър. Явно бе, че поемаме в грешната посока. Но бях притеснен и усещах, че Брук се чувства по същия начин. Струваше ни се, че полицията си върши работата през пръсти. Бавноразвиваща се жена се самоубива. Дреболия, според полицейските стандарти на големия град.

— Може да се наложи пак да разговарям с вас — каза детективката. — Дайте ми някакви координати.

— Аз си тръгвам утре.

— Дайте ми координатите си.

Дадох й номера на мобилния си телефон и на телефона в офиса на ЦКПЗ. Брук изкашля своите числа. Уокър демонстративно ни обърна гръб и се насочи към тялото, давайки ни да разберем, че трябва да си вървим. Но аз не бях приключил.

— Разпитахте ли г-жа Лопес?

— Това какво ви влиза в работата? — обърна се Уокър.

— Казах ви. Разследваме огнище на опасно заболяване. — Не исках да влизам в сложни пререкания за правомощията ни и смекчих тона. — Детектив Уокър, всичко, което споделите с нас, може де се окаже от голяма полза.

— Разпитах я, преди да дойдете. Какво искате да знаете?

— Каза ли нещо за гаджето на Гладис. За въпросния Кейси.

— Не.

— Това е снимка на убития й възлюбен. — Извадих от джоба си и й показах черно-бялата фотография. — Това, което знаем за него е, че по източното крайбрежие се е подвизавал под името Дъглас Бюканън, а тук под името Кейси. Не знаем фамилното му име. Както вече казах, присвоил си е името Дъглас Бюканън от човек, починал преди няколко години.

— Това разследва ли се?

— Да, от полицейските управления в Балтимор и Уестминстър, Мериленд. Ще направя копие на снимката и ще я пратя по факса в кабинета ви.

— Благодаря — отвърна Уокър. — Независимо от всичко, ще продължа да третирам случая като самоубийство, освен ако нашите лекари не кажат друго. Разследването на този Кейси — тя посочи снимката — не е наша работа.

— Не е — съгласих се. — Поне засега.