Джошуа Спеноугъл
Изолатор (33)

Глава 32

Отне ми повече от четиридесет минути да прекося центъра на града, защото следобедните задръствания бяха вече в разгара си. Брук седеше до мен. Ръцете й си играеха с пропуска за паркиране.

— Как ти се отразява завръщането? — попита.

— Не се връщам. Тук съм за два дена.

— Толкова ли е зле, а?

— Не. Обичам тия места. Въобще, кой би могъл да мрази това… — посочих знойния огнен кръг на слънцето. — Мислех си, че тук е по-хладно.

— Жегата тук е суха. — Погледнах я: усмихваше се.

— Вярно — казах.

Знаменитият Южен Залив, епицентър на всички прегрешения, заблуди, откази и всякакви други тягостни действия, настроения и мисли, които съм преживял. Вдигнах поглед към позлатеното от слънчевите лъчи небе. Още един лайнян ден в рая.

Следвайки указанията на Брук, стигнахме до жилищен квартал в периферията на града. От двете страни на алеята, по която се движехме, се извисяваха столетни дъбови дървета, а зад тях се криеха големи викториански домове. Паркирах на тротоара пред „Санта Ана сървисиз“. Мястото не бе обозначено с табела или друг надпис. Обикновено местните жители не приемат безпроблемно създаването на подобен тип общежитие посред квартала им и излишното афиширане само би привлякло вниманието им и, може би, някой и друг камък в прозорците.

— Тук е — каза Брук.

Проверих адреса още веднъж. Бяхме на мястото. Протегнах ръка към нея за трудно спечеленото разрешително за паркиране, въпреки че никакъв знак не подсказваше, че съм в нарушение.

— Няма да имаш нужда от това.

— Навик — отвърнах. — Освен това, ще ми напомня защо се съгласих да дойдеш с мен. — Взех ламинираното парче картон от ръката й и го поставих на предното стъкло.

Вратата ни отвори миниатюрна жена на средна възраст с мило, кръгло лице. Носеше джинси и суичър, на който с пайети бе избродирана рисунка на мечок. Двамата с Брук се представихме.

— Надявам се всичко да е наред? — Имаше лек акцент. Представи се като Розалинда Лопес, една от постоянните служителки на Санта Ана. Казах й, че трябва да разговаряме с Гладис Томас.

— О, Гладис. Pobrecita^[1] — проточи Розалинда. — Има ли някакъв проблем?

— Надявам се, че не. За да сме сигурни, трябва да разговаряме с г-жа Томас. Да й зададем няколко въпроса.

Жената изведнъж стана подозрителна, като че ли следваше сценарий, написан от колегите й в Балтимор.

— Какво искате да я питате?

— Това ще го кажем на самата г-жа Томас. Въпросите, както и отговорите, засягат някои медицински проблеми, така че съдържанието на разговора ни е поверително.

— Какви медицински проблеми? Аз съм сестра, докторе, и съм наясно със здравословното състояние на всички живущи тук.

— Много добре. Кажете ми, боледува ли Гладис Томас?

— Наскоро не е боледувала — отговори жената, след като помисли за миг. — Имаше нещо, преди около шест месеца.

— Какво беше това заболяване?

— Силна настинка. Беше на легло за…

— Дали е сексуално активна?

— Не, не бих казала. — По шията на Розалинда плъзна руменина.

— Трябва да говоря с нея, г-це Лопес.

— А аз трябва да зная защо.

За момент се изправихме лице срещу лице — една малка битка на волята между Розалинда и Натаниъл. Накрая сестрата се огъна.

— Заповядайте. Ще отида да я намеря.

Въведе ни в покрито с килим фоайе, водещо към коридор, от едната страна на който имаше дневна и нещо като офис. Усетих миризмите на вечерята, която се приготвяше някъде навътре в дома.

Мястото беше приятно. Наистина. Не така уютно, като „Оупън Армс“ в Балтимор, но доста комфортно. Нещо в стила на къщата на баба, с цъкащи стенни часовници и маслени натюрморти с плодове. Имаше дори онзи смътен аромат на сладкиши. Както и в „Оупън Армс“, стените бяха окичени с религиозни рисунки и икони. Мислете си каквото искате за правоверните християни, но те със сигурност полагат грижи за много хора, които иначе обществото скоро би забравило.

— Почакайте тук, моля. — Розалинда посочи дневната.

— Има ли тук някакво място, където бих могъл да разговарям с Гладис без свидетели? — попитах. — Повтарям, това се налага от същността на въпросите.

— Почакайте тук.

Седнахме в малкия офис, който изглежда беше мозъчният център на „Санта Ана“: препълнен с папки шкаф, книги по психология и компютър, скрийнсейвърът^[2] на който, с големи триизмерни букви, издаваше поклонник на сериала „Ден след ден“.

— Не беше ли прекалено рязък с нея? — попита Брук.

— Имал съм работа с подобни хора.

— „Подобни хора“? Какво означава това?

Не отговорих, може би защото не означаваше нищо друго, освен че изпитвах непреодолимото желание да се махна оттук, да се метна в колата, да се кача на първия възможен самолет и да отпраша колкото се може по-далеч на изток.

Откъм стълбището се донесе скърцането на тежки стъпки.

* * *

На вратата на офиса се появи Розалинда, следвана от друга жена, навярно Гладис. Тя бе по-висока от медицинската сестра и доста непохватно се опитваше да се скрие зад нея, естествено, без успех. Вървеше с наведена глава и цялото й тяло излъчваше притеснение. Навярно бе много срамежлива. Двамата с Брук се изправихме на крака.

— Гладис, това са… — Розалинда явно бе забравила имената ни.

— Аз съм д-р Маккормик, а това е д-р Майкълс. Искаме да те попитаме някои неща.

Гладис не отговори, а само тежко-тежко въздъхна.

— Хайде, мила. Седни тук и кажи на докторите каквото те питат. — Розалинда настани момичето в стар, тапициран стол, после седна и тя, хвърли поглед към мен и каза: — Никой няма да те ухапе, нали така, докторе?

— Отдавна вече не хапя. — Усмихнах се, но видях, че шегата ми не разсмя никого. — Не, Гладис, не хапя. Нито пък д-р Майкълс хапе.

Макар и доста неохотно, Гладис Томас се отпусна на стола. Тя бе доста висока, около пет фута и единадесет инча, което вероятно бе причина за изгърбената й стойка. Бих й дал двадесет и седем или двадесет и осем години. Миловидна, с тъмна коса и сини очи. Ако не беше прегърбването и отпуснатото лице, би била направо красива. Можех да разбера какво е видял в нея Дъглас Бюканън. Погледнах към Розалинда с надеждата да схване намека и да ни остави сами, но тя се направи, че не го е разбрала.

— Не възразявате да остана, нали?

— Всъщност…

Брук ме прекъсна.

— Нашата практика показва, че подобни разговори минават много по-добре без присъствие на близки и роднини. Ако има някакъв проблем, веднага ще ви извикаме, сестра Лопес.

Розалинда ни погледна кръвнишки, но се изправи и излезе от помещението с думите:

— Ако ви потрябвам, ще бъда отсреща, в дневната.

Добра работа, Брук!

От гърдите на Гладис Томас, която втренчено гледаше в краката си, се откъсна нова въздишка. Осъзнах какво ме бе впечатлило още с влизането й в стаята — бавните, мрачни жестове и печалното лице. Знаех какво е това, бях се сблъсквал с него нееднократно по време на следването си и после, през годините на специализация. Казано най-просто, жената бе депресирана.

Докато тези мисли минаваха през ума ми, тя пак въздъхна. Господи, изглеждаше наистина отчаяна. Стрелна ме с поглед и очите ни се срещнаха.

— Нещо не е ли наред, Гладис? — попитах.

— Ъ? Не.

— Изглеждаш притеснена.

— Не. — Тя се размърда притеснено на стола.

Драснах нещо в бележника си, само чертички, за да имитирам, че си водя записки. Забелязах, че погледът й следваше ръката ми.

— Можеш спокойно да ни кажеш, ако нещо не е наред. Ние сме доктори. Ние помагаме на хората.

Не каза нищо. Само сви рамене, без да ме погледне в очите. Брук също сви рамене, но по друга причина. Каза:

— Всичко е окей, скъпа. Можеш да ни кажеш.

Гладис присви крака под стола.

— Гладис, имаш ли телефон? Мобилен телефон, такъв, дето го носиш със себе си?

— Не — каза тя, забила поглед в пода.

— Имаш ли телефон като този? — Извадих и й показах своя мобилен телефон.

Тя само поклати глава.

— Познаваш ли един човек, който се казва Дъглас Бюканън?

Тя бързо вдигна поглед от пода, погледна ме и пак сведе очи.

— Дъглас Бюканън — повторих.

— Не го познавам.

— Аз пък мисля, че може би го познаваш.

— Не.

— Оставила си съобщение на неговия телефон, Гладис.

Тя се разплака тихо.

— Гладис, как се запозна с Дъглас? — От гърлото й се изтръгнаха само ридания. — Гладис, кой е Кейси? — Тя се завъртя настрани, по-далеч от мен и вдигна коленете си на стола. Столът бе твърде малък, за да я вмести и краката й се плъзгаха навън, а тя продължаваше безуспешно да се мъчи да ги прибере.

— Кой е Кейси? — попитах отново.

Тя пак ме стрелна с поглед, после отново се втренчи в пода.

— Гладис, погледни ме. Това е важно. Кейси и Дъглас един и същ човек ли са?

Нищо.

— Ходила ли си в Балтимор? Това е един град на източния бряг. Била ли си някога там?

Нищо.

Бръкнах в папката си и извадих оттам снимката на Дъглас Бюканън — голямото черно-бяло увеличение, което сигурно беше копие на копието на незнам-какво-си, което балтиморската полиция бе изровила в досиетата на Джеферсън. Изправих се и я поднесох пред погледа на момичето.

— Познаваш ли този човек?

Тя погледна снимката и само след миг я сграбчи и измъкна от ръката ми. Прекара нежно пръсти по гланцовата хартия.

— Това е Дъглас — казах. — Познаваш го, нали?

Осъзнала се бързо, тя отново отрече. Но не ми върна снимката.

— Той е мъртъв. Човекът на снимката е мъртъв.

Сякаш гръм удари Гладис Томас. Думите ми я зашеметиха, долната й устна увисна.

— Умря преди два дена. — Исках това да стигне до съзнанието й. — Той е мъртъв. Знаеш ли какво е смъртта, Гладис? Той си отиде. Никога вече няма да се върне. — Тя въобще не ме слушаше, просто седеше там с отворена уста.

— Д-р Маккормик… — усетих Брук да докосва ръката ми, но продължих:

— Той е мъртъв, Гладис.

Нещо просветна в очите й. Тя притисна фотографията до устните си и започна да хленчи.

— Не!

— Да.

Брук ме погледна с укор.

Оставих Гладис да си поеме дъх за миг и казах:

— Убили са го и ние искаме да разберем кой го е направил. Имаме нужда от помощта ти.

— Кейси, Кейси — нареждаше жената, притиснала снимката към гърдите си. По лицето й се стичаха сълзи и сополи. — Обичам те. Обичам те.

Изчаках, с надежда хълцанията да утихнат, но те не отслабваха. Брук се изправи, отиде до нея и я прегърна. Гладис се отпусна в обятията й и хленчовете преминаха в ридания.

— Тихо, тихо — опитваше се да я успокои Брук. Все още притиснала до себе си снимката, Гладис протегна ръце и я прегърна. Сцената ме трогна. Виждах първичната женска връзка помежду им да прескача бариерите на коефициента на интелигентност.

Гладис започна да вие. Вратата рязко се отвори и в стаята нахълта Розалинда.

— За бога, какво сте й направили? — извика тя.

— Всичко е наред — казах.

— Със сигурност не е наред. — От дробовете на Гладис се изтръгна нов писък. — Трябва да се махате оттук — каза Розалинда. — Вървете си. Вървете си веднага.

— Не и преди да свършим с това — възразих.

Брук люшкаше Гладис, опитвайки се да утеши неутешимото страдание.

— Нямате право да идвате тук и да притеснявате…

— Строго погледнато, имам право. — Станах и тръгнах към вратата на офиса.

Розалинда преценяващо погледна към Брук и Гладис и явно реши да я повери на грижите на добрата докторка. Обърна се и ме последва.

Когато отворих вратата и излязох в коридора, чух шума на стъпки, отдалечаващи се към вътрешността на къщата. Дотук с конфиденциалността.

— Какво значи това? — попита Розалинда, след като вратата на офиса се затвори зад нас.

— Както ви казах, аз съм служител на Центровете за контрол на заболяванията…

— Това вече го чух…

— Имаме сериозни подозрения, че Гладис по някакъв начин се е обвързала с един мъж от Балтимор, който вероятно е бил болен от заразна болест. Много опасна болест. Федералното правителство — в мое лице — не би се ангажирало със случая, ако не бяхме сериозно обезпокоени. Притесняваме се, че той би могъл да предаде болестта…

— Какво искате да кажете с това обвързана?

— В емоционален смисъл.

— Кой е той?

— За него знаем само, че е от Пенсилвания, че е живял в Балтимор и че тази седмица беше убит.

— Какво? — Лицето на сестрата замръзна и тя каза нещо на испански. После се осъзна и започна да клати глава. — Докторе, не ме е грижа за онзи убит мъж в Балтимор. Моята грижа са момичетата тук, в общежитието. Колкото до онази девойка там — тя посочи с пръст офиса, — тя никога не е напускала района на Залива, още по-малко — Калифорния. За Балтимор и дума да не става.

— Не знаем как са се свързали, но й се обадихме оттам и тя реагира, като че ли го познава.

— Може би е станала някаква грешка. Може би сте попаднали на грешен номер…

— Тя продължава да притиска снимката му до гърдите си. Вижте, г-це Лопес, тази болест е много опасна. Нямаше да сме тук, ако не беше такава. Двама души вече умряха от нея. Всички, разболели се досега, са умствено изостанали и почти всички са били в контакт с този човек. Притесняваме се, че Гладис също може да е болна и че болестта от Балтимор може вече да се е пренесла тук.

— Не вярвам в това.

— Трябва да вярвате. И от какво е толкова притеснена?

— Какво искате да кажете?

— Тя е ни жива, ни умряла. От колко време е в това състояние?

— Какво? Не знам. Може би, от няколко дена.

— Точно за това става дума. Онзи човек в Балтимор беше убит преди няколко дена. — Оставих я да проумее казаното. — Явно се е притеснила, че гаджето й е престанало да й се обажда. Сега е разстроена от новината за смъртта му.

Розалинда отвори уста, но не каза нищо. От горния край на стълбата ни гледаха куп развълнувани физиономии, опитващи се непохватно да се скрият зад ъгъла.

— Не дай боже онова, което уби нещастните момичета в Балтимор да стигне дотук. Но има реална опасност и затова имаме нужда от помощта ви.

— Нали всичко това трябваше да остане поверително?

— Знаете ли — погледнах лицата, надзъртащи от горния етаж. — Мисля, че вече не е.