Джошуа Спеноугъл
Изолатор (39)

Глава 38

Не тръгнахме веднага за „Санта Ана“, домът на Гладис Томас. Исках да взема душ, да измия от себе си остатъците от съня и котарака. Ободрих се и се почувствах по-човешки, макар че все още кихах. Облякох чисто бельо и обух оплесканите панталони.

— Нали не си алергичен към моето коте? — попита Брук, когато се присъединих към нея в дневната.

— Малкото копеленце ли? В никакъв случай. Мисля, че съм алергичен към теб.

— Виж ти. Въпреки това, идвам с теб.

И го направи. По-точно е да се каже, че аз отидох с нея, защото оставих взетия под наем буик и се качихме на нейната кола. Когато ме заведе до червеното BMW, изпъкващо сред редицата коли, паркирани под навеса, попитах многозначително:

— Пак ли татенцето?

— Не. Всъщност, татко е университетски преподавател във Вирджиния. Това е от банката. — След миг добави: — И е на три години, ако не възразяваш.

— Нищо не съм казал.

Погледна ме над платнения покрив и леко прехапа устни. После влезе в колата, натисна някакъв бутон на панела за управление и покривът се сгъна назад. Потеглихме.

— Взех го направо без пари — каза тя, след като се вмъкнахме в сутрешния трафик. — Някакъв богат студент от университета трябвало да замине на работа в Токио и му се наложи спешно да се отърве от колата.

— Много добре за теб.

— Виж сега, имам нужда от кола. Това е Калифорния, все пак.

— Напълно съм съгласен.

— Изкарах четири години в медицинския колеж, след това още четири като специализант. Осем години ад. Заслужавам една прилична кола.

— Напълно.

— Хайде, престани да се правиш на светец. — Брук ядно превключи на трета.

— Брук, ти заслужаваш тази кола.

— Ти каква кола караш? — вбесена ме попита тя.

— Корола от 1986-а.

— Господи, Натаниъл. И сигурно се обличаш с власеница. Иисусе!

— Това е една надеждна кола.

— Вярвам, че е такава.

— Просто не си падам много по колите.

Известно време пътувахме мълчаливо. Накрая Брук каза:

— Ще я продам другата седмица.

— Нима?

— Не, но е ужасно подло от твоя страна да ме караш да се чувствам толкова гадно.

Брук Майкълс, независимо от моите желания, все повече се наместваше в списъка ми на положителни личности, което, да си кажа правичката, не бе място, отредено за нея. Е, нека кажем, че Ейлийн Чен не е единственото ми емоционално тресавище в Северна Калифорния. Може би най-лепкавото и най-дълбокото, но не и единственото.

Настройвах се все по-приятелски към Брук. И, макар че да я нарека партньор би било пресилено, я допуснах по-близо до сърцето на събитията, като й разказах това, което ми бе съобщил Джон Майърс по-рано същата сутрин за Дъглас Бюканън.

— Но това е наистина много странно, Натаниъл.

— И аз така мисля.

Продължихме да разискваме темата и стигнахме до карето на „Санта Ана“ преди да успеем да разнищим всички какво и как, свързани с кончината на Дъглас Бюканън.

— Охо! — каза внезапно Брук, загледана напред.

Проследих погледа й. Точно пред нас, паркиран пред къщата, видях необозначен полицейски шевролет, бурканът на който все още стоеше на таблото. Зад него бе паркирана черно-бяла тойота ленд крузър.

Докато приближавахме входа на „Санта Ана“ през главата ми мина предположението, че Джон Майърс се е обадил на колегите си от полицейското управление на Сан Хосе с молба да огледат положението. Мисълта ме вбеси. Това означаваше не само че ни бе натресъл полицията на главата, то означаваше също така, че Джон Майърс ми няма доверие за пукната пара.

Как беше успял толкова бързо? И дали ченгетата вече разговаряха с Гладис Томас? Погледнах часовника си. По дяволите, не трябваше да губя време за душ, помислих.

Стигнахме до вратата. Брук натисна звънеца, обърна се към мен и попита:

— Как мислиш, дали…

Вратата се разтвори и пред нас се извиси огромен униформен полицай.

— Какво става тук? — попитах.

Той вероятно си мислеше, че не ние трябва да задаваме въпросите и затова в течение на няколко секунди ме измери с поглед от горе надолу — нещо, което му се удаде наистина добре — след което попита на свой ред:

— Вие пък кои сте?

Въздъхнах и извадих удостоверението си. Брук също. Той ги разгледа и кимна:

— Помислих ви за репортери. Не разбирам какво ви интересува тук.

— Не сме репортери и сме много заинтересувани.

— Вие сте лекари.

Страхотно, Шерлок!

— Да — казах. — Тук сме, за да говорим с Гладис Томас.

При споменаването на името ченгето вдигна поглед от документите и ни ги подаде обратно.

— Няма да стане.

— Това е част от разследване, водено от общественото здравеопазване, полицай — каза Брук.

Полицаят невъзмутимо скръсти ръце на гърдите си и погледна първо нея, после мен.

— Не можете да говорите с нея, защото е мъртва.