Джошуа Спеноугъл
Изолатор (22)

Глава 21

Пристигнахме много бързо.

Двете нови жертви се казваха Брайън Тайнингс и Меги Фелпс. И двамата обитаваха приютите на Джеферсън — Брайън беше в „Балтимор Гардънс“^[1], а Мери — в „Балтимор Лоон“^[2]. Около „Св. Раф“ бе относително спокойно; явно пресата още не беше надушила преместването на двамата пациенти от мерилендската окръжна болница.

Седнала на пейка пред болницата, жена в униформа на медицинска сестра пушеше спокойно цигара. Изпитах огромно желание да седна до нея и да запаля и аз. На всичко отгоре, беше доста привлекателна.

Още с влизането ни вътре, Верлах сгащи някакъв специализант и започна да го разпитва. Чух го да пита кой е съпровождал двамата новоприети и човекът посочи към пушещата жена отпред.

— Това е Табита Кинърд — каза той. — Тя ги докара.

Загледах спокойно издишващата облак дим сестра.

— Трябва да говорим с нея — каза Верлах.

— Помолих я да остане.

— Добре сте направили.

— Благодаря, сър — отвърна специализантът, поруменял от похвалата.

Господи, помислих си, колко ли брутално трябва да е обучението по медицина, че човек да се радва на толкова дребна похвала.

Двамата с Верлах нахлузихме предпазните маски и тръгнахме навътре след специализанта.

 

 

Меги и Брайън, и двамата в средата на тридесетте, следваха стандартното развитие на болестта. Маги бе малко по-напреднала и вече имаше болки в гръдния кош и коремната област, както и леки кръвоизливи в устата. Брайън едва започваше. Болките му и не много високата температура можеха да минат за грип, но след като бе потърсил помощ от сестра Кинърд, тя настояла да отидат в болницата. Много разумно от нейна страна.

Двамата пациенти живееха в различни приюти, единият мъжки, а другият — женски, но помещаващи се в съседни постройки. Никой от тях не работеше в домовете на Милър: Брайън беше портиер в киносалон в центъра на града, а Меги почистваше стаите на някакъв мотел. Отбелязахме си имената на работодателите им.

Опитахме се да научим нещо ново от тях. Задълбахме в темата за сексуалните им контакти — с кого, колко често, със или без предпазни средства. Брайън категорично отричаше да е имал връзка с други жени, освен с Меги и аз му повярвах. Тя също отричаше всякакво „сексване“, както му казваше, с друг партньор, освен Брайън. Но докато отричаше, не искаше да ме погледне в очите.

— Меги, — казах й. — Трябва да ни кажеш, ако си — ъъъ — „сексила“ с някой друг мъж, освен Брайън.

— Не. Аз обичам Брайън.

— Ако го обичаш, трябва да ни кажеш. Той е болен и ще можем да му помогнем по-добре, ако ни кажеш истината.

— Обичам Брайън.

Подкарахме я така поне още десет минути. Верлах стоеше отстрани и ставаше все по-нетърпелив. Накрая не издържа и се намеси:

— Меги, искаш ли да убиеш човек?

— Не — отвърна тя.

— Искаш ли да убиеш Брайън?

— Не. Аз го обичам.

— Да, но ще направиш точно това, ако не ни кажеш истината. Ако не ни кажеш с кого си сексила, ще убиеш Брайън.

— Обичам го…

— Знаем, че го обичаш. Но ще го убиеш, ако не ми признаеш истината.

— Не… — прошепна жената.

— С кого друг си сексила?

— Не съм…

— С кого си сексила? — Не отговори. — С кого още си правила секс? — попита Верлах с по-остър тон.

Жената се разрида.

— Хърб… — опитах се да се намеся. Този нов, непознат за мен Хърб Верлах, започваше да ме притеснява.

— С кого още си сексила? Искаш ли да убиеш Брайън? С кого още си сексила? — Облечената му в ръкавица ръка стисна рамото й.

— Не знам. Не знам. Той беше…

— Как се казваше? — притискаше я Верлах.

Меги поклати глава и подсмръкна силно.

— Какъв беше — бял или черен мъж? — попитах. И, за да не пренебрегна някого, добавих: — А може би кафяв?

— Бял мъж — каза Меги, която бе чернокожа.

— Брайън ли беше? — Брайън беше бял и исках да съм сигурен, че не се е объркала.

— Не. Беше голям. Голям бял мъж.

— Къде сексихте с този човек?

— Меги, къде правихте секс… къде сексихте? — Верлах губеше търпение. — Къде сте правили секс с този бял мъж?

— На рождения ден на г-н Джеферсън. — Тя ни погледна изплашено. — Не съм убила никого. Не искам да убивам Брайън, моля ви.

— Няма да убиеш Брайън — успокоих я. — Много добре се справяш, Меги.

Верлах продължи да я притиска, опитвайки се да изцеди от нея име, което може би никога не бе знаела. Не му казах нищо, докато тормозеше ридаещата жена, кълняща се в своята невинност, защото ми беше, макар и временно, началник, защото дотук се бях провалил с гръм и трясък и защото, в края на краищата, методите му даваха резултат. Но не можех повече да гледам безучастно сцената.

— Ще отида да говоря със сестрата — казах и излязох от стаята.

Намерих специализанта, който ни съпровождаше из болницата и го попитах дали знае къде е сестра Кинърд. Предполагаше, че е в чакалнята на М-2. Наистина беше там.

Табита Кинърд, дипломирана медицинска сестра, отблизо изглеждаше още по-добре с дългите си сплетени коси и скули, които биха срязали стъкло. Прелистваше стар брой на Нюзуик. Представих се и протегнах ръка. Тя я пое в здраво ръкостискане.

— Мога ли да ви завлека с една цигара? — попитах, воден от силното желание да получа порция никотин и да поговоря с привлекателната сестра.

— Долу се появиха репортери.

— Няма да ходим там.

Две минути по-късно бяхме на покрива на болницата и дърпахме от цигарите, загледани в унилите покриви на южен Балтимор. Обикновено правех разни тъпи коментари за цигарите, за това, че ни убиват и т.н., но този път ми се стори неадекватно.

— Мисля, че ще си загубя работата — делово каза Кинърд.

— Защо го казвате?

— Защото го зная. Защото е важно да отговоря откровено на въпросите, които ще ми зададете. — Тя посръбна от кафето си и сбърчи нос. — Но няма страшно. Една добра медицинска сестра лесно си намира работа. Давайте, докторе.

И аз започнах. Разказа ми как се е грижила за Меги, а после е чула за възникването на огнището от кратко съобщение по радиото. Притеснила се е, но не е реагирала, докато Брайън, за когото е знаела, че има връзка с Меги, не вдигнал температура предната нощ. И когато на сутринта положението не се подобрило, тя ги докарала при нас.

— Мислех, че са хванали грип.

— Може и така да се окаже — неубедително казах аз. — Да се надяваме. Кога разбрахте, че Меги е болна?

— Преди три дена.

— И положението й непрекъснато се влошаваше?

— Да.

— Защо решихте, че трябва да ги докарате тук? Как разбрахте, че има нещо повече от обикновен грип?

— Деби Филмор почина.

— Какво чакахте тогава?

За един дълг момент тя задържа погледа си втренчен в очите ми. Очите й имаха невероятен меденозлатист цвят.

— Чаках, защото ни беше забранено да казваме на когото и да било за признаци на заболяване. Нито на лекари, нито на болници. Меги беше изолирана в стаята си вчера. Предполагаше се, че ще се грижим за нея в „Балтимор Лоон“.

— Защо? — Това беше много странно.

— Заповед на д-р Джеферсън. О, боже… — Тя се облегна на бетонния парапет. — Наистина ще се наложи да си търся работа. Какви са условията в департамента по здравеопазване?

— Аз съм от ЦКПЗ.

— А, добре. Май имам някакви роднини в Атланта. — Тя се усмихна. — Не знам защо ни бе наредено така. Всичко, което знам, е, че преди два дена д-р Джеферсън събра нас, трите сестри, които се грижим за обитателите на приютите и ни каза да не разпространяваме никаква информация за здравословните проблеми на подопечните си. Не ни даде никакви обяснения. Много трудно е да поискаш обяснение точно от него. Срещали ли сте го?

— Да.

— Каза да избягваме вас и чернокожия доктор и въобще всеки друг, който задава въпроси. Каза също, че ще осигури цялото оборудване, необходимо за лечението на болните, и че ние не трябва да се безпокоим.

— А направи ли го? Имам предвид, осигури ли оборудването?

— Предполага се, че ще пристигне днес. — Тя погледна часовника си. — Би трябвало аз да го приемам в момента. — Усмихна се. — Рандъл ще бъде ужасно вкиснат.

Видях, че ръката й леко трепери. Тя проследи погледа ми, сложи ръка на бетона и се загледа към града.

— Знаете ли дали има някой друг болен?

— Поне аз не знам да има. Иначе щях да го доведа тук.

— Г-це Кинърд — продължих, след като вдъхнах дълбоко дима на цигарата, — искам да ви помоля да не разговаряте с пресата на тази тема. Все още не знаем какъв е причинителят на това огнище.

— Струва ми се, че пресата вече знае.

— Да, но имаме някои предположения, които все още не са за публикуване. Особено след заболяването на Маги и Брайън, имаме сериозни подозрения, че източникът на патогена, първоначалният приносител, може да бъде някъде в приютите на д-р Джеферсън.

— Не бих се учудила.

Аз обаче бях учуден от отговора й, от факта, че тя знаеше, че подозираме нещо и някого там.

— Знаете ли какво е причинило инфекцията?

— Не, докторе, не зная. Нямах предвид това. Просто… Ами, нали сте били в „Балтимор Хевън“?

— Разбирам — кимнах с глава. После я попитах: — Извинете за нетактичността, но защо работите там?

— Казано накратко, трябва да изхранвам две деца — засмя се тя. — А д-р Джеферсън плаща по-добре от всеки друг в града. Ако се опитам да го разкажа подробно, ще излезе наистина много дълго, пък и вероятно няма да е интересно за вас.

— Нека аз преценя това.

— Казвам ви, че не е важно.

Колко трогателно.

— Другото нещо, което ни притеснява, е възможността заболяването да се предава по полов път. Не знаем дали това е така, но…

— Ако е така, докторе, сте изправени пред сериозен проблем. В тези приюти кипи бурен полов живот. Много от обитателите са хиперсексуални и агресивни. Имаме поне едно изнасилване седмично и много, много повече секс по взаимно съгласие.

— Никой ли не се опитва да го контролира?

— Практически не. Д-р Джеферсън счита това за терапия.

— Какво става, когато някой забременее?

— Д-р Джеферсон разчита много на инжекциите на Депо. — „Депо Провера“ е контрацептив от типа една инжекция на три месеца.

Стомахът ми се обърна от видението как „Св. Раф“ се изпълва с нови и нови пациенти, болни от „грип“. Изсмуках последния дъх на цигарата си, загасих я и прибрах фаса в джоба си.

— Бяхте ли на партито по случай рождения ден на д-р Джеферсън?

— Естествено, това влиза в служебните ми задължения. Д-р Джеферсън не присъства.

— Меги Фелпс загатна, че на това парти е имала полови контакти с някакъв мъж.

— Меги Фелпс е влюбена в Брайън Тайнингс, другия болен.

— Да, но тя каза, че е имала вземане-даване с друг мъж на това парти. Висок, бял мъж.

— Д-р Маккормик, в домовете, за които се грижим, има много високи бели мъже.

— Добре тогава, ако си спомните още нещо, което би могло да бъде полезно, обадете ми се. — Извадих визитка и й я подадох. Кинърд загаси цигарата си и пусна фаса в краката си. — Междувременно ще разгледаме разписанието на дежурствата в приютите на д-р Джеферсън. Бих искал да се видим отново днес, за да се опитаме да изясним малко по-подробно връзките между питомците ви.

Наведох се, вдигнах от земята фаса от цигарата й и го пробрах в джоба си.

Табита се усмихна:

— Много примерен член на обществото сте, д-р Маккормик.

— Не чак толкова — отвърнах. Обърнах се и тръгнах към вратата. Кинърд не помръдна.

— Почакайте малко, докторе. Има един висок бял мъж в нашите приюти, който е доста сексуално активен. Би било по-правилно да се каже, че е сексуален хищник. Имаме проблеми с много от неговите, хм, завоевания. Не съм го виждала с Меги, но е възможно. Той живее в „Балтимор Хевън“. Казва се Дъглас Бюканън.

Сексуален хищник, болест, която се предава по полов път. Дъглас Бюканън вече бе в центъра на три случая.

— Благодаря, г-це Кинърд. — Хванах дръжката на вратата. — А, още един въпрос. Защо стаята на Дъглас Бюканън е доста по-луксозна от стаите на останалите?

— Не работя в „Балтимор Хевън“.

— Не можете ли да предположите защо стаята му би могла да е по-добра?

— Не зная.

— Защо не е бил дисциплиниран, защо не ограничават по някакъв начин склонностите му?

— Може би по същата причина, по която и аз получавам — извинете, получавах — по-специално отношение.

— И тази причина е?

— Д-р Джеферсън ме харесваше. Може би харесва и Дъглас.

— Чакайте, чакайте, да не искате да кажете…?

— Не, не — разсмя се тя. — Ние с д-р Джеферсън имахме подобни отношения. Но не и Дъглас Бюканън. Доброто отношение към него се дължи на други причини. Нямам идея какви могат да бъдат.

Като чух това, бързо отворих вратата. Преди да вляза в сградата, дочух гласа на сестра Кинърд, която каза:

— Но всяко хубаво нещо си има край, нали така?