Джошуа Спеноугъл
Изолатор (14)

Глава 13

В пет часа следобед, след като бях пъхал тампони и бях събрал проби от всички кътчета на кухнята в „Милърс Гроув“, стоях изправен в малкия параклис пред струпания персонал на две от четирите клиники на Милър. Видях пъстроцветна смесица от раси и интелект. Веднага си личеше, че поне една четвърт от персонала бе от умствено изостанали. Похвалих наум Дан Милър за прогресивния му подход при адаптиране на хората с увреждания и се почудих какви ли данъчни облекчения получава за това.

Представих се и обясних защо съм там. Предупредих всички да не споделят нищо с медиите, „защото все още не знаем подробности“, макар че имах неприятното предчувствие, че новинарите вече са успели да подушат повея на нещо необичайно, носещ се от болницата „Св. Рафаел“ и от Департамента по здравеопазване. Още четиридесет източника на информация в лицето на хората от приюта за възрастни, бе последното нещо, от което се нуждаехме.

Основните ми въпроси към тези приятелчета бяха: 1) дали са забелязали нещо необичайно като пакети, плъхове в кухнята, болести; 2) какво знаеха за трите болни жени; и 3) дали са поддържали някакви извънслужебни отношения с някоя от трите си колежки. Милър ги увери, че ще им заплати времето, прекарано с мен, като извънреден труд и ще поеме евентуалните им разходи за такси. Това се оказа достатъчно, за да задържи всички безропотно по местата им. Милър, който много бързо се издигаше нагоре в личната ми класация на най-свестните хора в Балтимор, поръча цял микробус пици от близката пицария.

Пиците пристигнаха по време на третото ми интервю, в което двамата с Роза, работничка от пералнята, се опитвахме да преодолеем нейното незнание на английски и моя беден испански речник. Като всяко здраво, гладно същество, при вида на пицата тя загуби всякакъв интерес към мен и бързо се нареди на опашката за своя дял. Нямаше как и ми се наложи да изчакам. Тъкмо щяхме да продължим разговора си, когато забелязах добре изглеждащ млад бял мъж, който разбута с лакти хората в началото на опашката и грабна цяла кутия. Отвори я, измъкна едно парче и се отдръпна в дъното на помещението. Направи ми впечатление, защото не бих искал някой да се натъпче и да офейка преди да съм имал възможност да разговарям с него. Освен това младежът бе задигнал цяла кутия и трябваше да се намеся, ако не за друго, поне от чувство за справедливост.

— Кой е този? — попитах Роза. — Quien es?

— Дъглас — каза тя. — El novio на Деби.

El novio. Приятелят на Деби.

— Esperar. Esper… — скочих на крака и бързо отидох при него. — Прощавай, Дъглас!

Той се обърна към мен. Бе висок и чернокос, с леко отпусната изсечена брадичка.

— Май си много гладен — казах.

Прибра парчето пица, от което отхапваше, обратно в кутията и затвори капака.

— Ти ще бъдеш следващият, с когото ще говоря. Само след пет минути. Ще можеш да изчакаш, нали? Нали ще можем да поговорим след пет минутки?

— Не, не, аз…

— Нали виждаш, тука има много хора, които трябва да се нахранят. — Опитвах се да разбера дали е умствено изоставащ, или не е. — Хайде да се приберем обратно вътре, ще си вземеш няколко парчета и ще поговорим.

Разклати нервно главата си наляво-надясно, като загубило ориентацията си птиче, търсещо водача, който да му посочи правилната насока и да го измъкне от ситуацията.

— Добре, ще поговорим веднага. Нали не възразяваш да си взема едно парче и аз? — Посегнах към кутията, но Дъглас тръгна настрани. Изглежда имаше възражения. Последвах го.

— Казаха ми, че си познавал Деби Филмор. Познаваш ли Деби?

— Не, не, не я познавам.

— Деби Филмор, твоята приятелка. Деби.

— Не. Не я познавам.

Тук имаше нещо, което определено не бе наред. Той лъжеше, това бе съвсем очевидно. И се потеше като маратонец.

— Защо искаше да говориш с мен?

— Не, не съм искал.

— Но ти изчака цял час, за да разговаряме.

— Не, не съм искал. Исках…

Искал си пица, нали, Дъглас? — помислих си.

Той се движеше все по-бързо. Не точно към изхода, а просто натам, където ще е по-далеч от мен. Свихме в някакъв дълъг коридор и аз се опитах да продължа да го разпитвам.

— Знаеш ли някой да е изпращал колет на Деби?

— Не.

— Получавала ли е нещо по пощата? Може би някой приятел й е дал някакво пакетче?

— Не зная — каза той, вгледан право пред себе си. — Не!

Завихме наляво, по друг коридор. Дъглас се затича, аз — след него.

— Беше ли Деби твоя приятелка? Твоето момиче? — Бях по петите му. Усещах миризмата на потта му. — Целувал ли си я някога?

Възбуден от тичането, в желанието ми да сложа край на нелепата ситуация, се пресегнах и сложих ръка на рамото му. Грешка. С маниер на футболен играч, който се отървава от преследващ го противников състезател, Дъглас се извъртя, размаха ръце, държащи кутията с пица и ме халоса с лявата си ръка през гърдите. Не съм дребен човек, но това бе достатъчно да ме извади от равновесие. Опрях се в стената, за да не падна, докато той се отдалечаваше с бърз бяг.

Спрях на място, осъзнал почти комичната нелепост на ситуацията. Намирах се по средата на коридор в старчески приют, преследващ умствено недоразвит младеж, който, опитвайки се да избяга от мен, сграбчил кутия „Папа Джон“^[1], ме бе завъртял като пумпал за удоволствие на двете болногледачки, застанали в края на коридора.

Разговорът ми с Дъглас щеше да почака.