Джошуа Спеноугъл
Изолатор (77)

Глава 76

Телефонът ми зазвъня още докато бяхме в колата на път за вкъщи.

— Д-р Маккормик, тук е детектив Уокър.

— Много сте бърза — казах.

Тя игнорира коментара ми.

— Обадих се в полицейското управление на Сан Хосе и оттам ми казаха, че в началото на миналата година при тях се е получило заявление за изчезнал човек с името Кинкейд Чарлз Фалк. — Погледнах Брук и й направих жест с вдигнати палци.

— Кой е подал документите?

— Сега ще видя. Изпратиха ми го по факса. — Чух я как прелиства страниците. — Хмм, името е Ото Фалк.

— Баща?

— Да.

— Имате ли някакъв домашен адрес на Кинкейд? — Огледах се из вътрешността на купето за лист хартия и нещо за писане. Уокър ми даде адрес в Сан Хосе.

— Започва ли да ви се изяснява, докторе?

— Може би.

— Хубаво. Очаквам да ми се обадите веднага, когато се изяснят напълно. Ще ви пришпорвам, задължен сте ми.

— Зная.

— Освен това, няма да се разминете с обаждането в три часа през нощта — добави тя със смях и затвори телефона.

Погледнах Брук, която бе обърнала поглед към мен. Казах й:

— Попаднахме на нещо.

— Ние ли? — разсмя се тя. — Променил си се, д-р Маккормик. — Тя натисна педала на газта и стрелката скочи до деветдесет. — Май отново си на страната на добрите момчета?

— Ще видим — казах аз с усмивка и поклатих глава.

Въпреки че беше петък вечер, пътуването не ни отне много време. Сигурно повечето хора бяха в онзи преходен момент между петъчния работен ден и петъчния нощен купон, което означаваше, че повечето от тях се наконтваха, а само малцина шофираха. Пък и Брук поддържаше през цялото време скорост над осемдесет мили в час. Потърсих дръжка, за която да се хвана; не намерих такава и се отпуснах в очакване на смъртта на магистралата.

Паркирахме колата в гаража на Брук и тръгнахме нагоре към апартамента й.

— Как се чувстваш? — попитах я, докато изкачвахме стълбите.

— Кафето беше много голяма порция и сега съм в нещо като кофеиново натравяне.

— Много добре. Разбираш какво искам да кажа, нали?

— Донякъде съм възбудена, донякъде — нервна. Все пак, повече възбудена.

— По-вълнуващо от наблюденията над ХИВ, нали?

— Почти всичко е по-вълнуващо от ХИВ-мониторинга. — Тя натисна бутона „нагоре“ на асансьора. — Трябвало е да стана ченге.

— Не са толкова добре платени.

— Ние не сме добре платени. Какво мислиш за всичко това?

— Нищо не мисля.

— Глупости, Натаниъл. Преди час и половина изслушах излиянията ти как е трябвало да станеш дерматолог, изобилстващи с цитати от Ницше.

— Виждаш ли какво става, когато мисля? Затова спрях всякаква мисловна дейност.

— Невъзможен си.

— Трябва да те попитам — казах, когато вратите на асансьора се отвориха на етажа. — Ти пожела да станеш участник в това разследване. Но доколко това беше от мисълта, че се захващаш с нещо важно и доколко — просто от скука?

— Не знам дали искам да ти отговоря.

— И доколко това беше, защото си искала да работиш с мен?

— На този въпрос категорично не искам да отговарям.

Усмихнах се. За пръв път, откакто получих онова ранно обаждане от Верлах, усетих, че нещата започват да се изясняват. Почувствах нещо като задоволство. Удовлетворение. Може би всичко това бе само една игра и проклет да съм, ако не бяхме започнали да я печелим. Пък и, да си призная, ми харесваше да работя с Брук. Харесвах самата нея. Следващите няколко думи се изплъзнаха от устата ми, преди да успея да ги обмисля:

— Мисля, че с теб сме добър екип.

Очаквах тя да ми се изсмее или да се разсърди за неуместното изказване. Вместо това, тя отвърна:

— И аз мисля така. Мисля, че можем да бъдем дори още по-добър екип.

В този миг ми се прииска да я целуна. Но не бях близвал алкохол от предната вечер насам и смелостта ми за подобни актове се бе изпарила. Затова, какъвто съм смелчага, кротко последвах Брук през коридора към вратата на апартамента й. Тя отключи и влезе вътре. Почудих се дали да не се опитам да си открадна една целувка, преди да се захвана с разпита на Ейлийн.

Не се чудих дълго. Чух писъка на Брук.