Джошуа Спеноугъл
Изолатор (24)

Глава 23

Момчето-чудо бе настанило кльощавия си задник на ръба на бюрото и ме гледаше със скръстени ръце. Бяхме само двамата в малкия кабинет в Департамента по здравеопазване, който щеше да бъде временна щабквартира на ЦКПЗ в Балтимор.

Тим Ланкастър ме гледаше през гъзарските си очила без да пророни дума. Приличаше на птичка, може би на жерав, с очилата, кацнали на клюноподобния му гърбав нос и високото чело, извисяващи се на шест фута и четири инча. Изчака повече от половин минута, кацнал там, преди да се обади.

— Четири пъти, Нат.

— Пет — възразих, — ако броиш и обаждането по телефона.

Още мълчание.

— Не може да се държиш така — каза хер Ланкастър. — Не може да игнорираш повикванията ми по пейджъра.

— Бях в разгара на преследването, Тим.

— Не трябваше да го правиш, защото ако знаех, че си в разгара на преследване на мястото, където се е случило това нападение с плъх…

— Набедено нападение.

— Няма значение. Щях да ти кажа да го преустановиш.

— Бях с Хърб Верлах, който е тукашният ми началник. Той не ми каза да го преустановя.

— Аз съм твоят началник. Аз съм началникът от козовата боя. Разбра ли? Изпращам ти четири повиквания на пейджъра и ти трябва да ми се обадиш без да разсъждаваш. Край на дискусията. — Той почеса врата си. Чесането бе един от тиковете на Тим. Сърбеж в резултат на постоянен стрес. — Освен това, местните не са се сблъсквали досега с такова нещо. Не са наясно колко бързо могат да се окажат затънали до уши в лайна.

— Хората тук не са в никакъв случай невежи селяндури. Мисля, че се справихме много добре досега.

— Окей, но явно някой прави опит да бръкне в чуждото канче и някой доста се е притеснил от това. Не само заради историята с плъха. Тия типове — тоя тип Джеферсън преди всичко, не е трябвало да се кара с теб. Така че, както виждаш, имаме всички основания да заключим, че тука има нещо нередно.

— Несъмнено. — Наистина беше така. По някакви причини някой — а както изглеждаше този някой беше д-р Рандъл Джеферсън — се опитваше настойчиво да възпрепятства нашето разследване.

— Много добре. А ти трябва да се отзоваваш на повикванията ми. Ясно ли е? — Тим се смъкна от бюрото, заобиколи го и седна на стола.

— Кристално ясно — отвърнах.

— А сега, разкажи ми всичко, от А до Я.

Започнах от първото посещение на Хелън Джоунс в спешното отделение на „Св. Рафаел“ и свърших с възникналите между него и мен недоразумения. Тим дращеше в бележника си, като от време на време, за разнообразие, почесваше врата си.

— Ясно — каза той.

— Не съм свършил. Тогава ти каза: „Аз съм началникът от козовата боя. Ако те потърся на пейджъра ти трябва да…“.

— Защо трябва да слушам всичко това?

— Защото без мен нямаше да има на кого да изпращаш сто повиквания по пейджъра.

— Добре де. — Той се загледа отново в бележките си. — С болка на сърце трябва да призная, че си свършил доста добра работа тук. Въпреки очевидните ти гафове. Не е лесно. Както вероятно знаеш, от щатския департамент изпращат още няколко човека. И понеже ти си най-запознат със ситуацията, ще те попитам: кой, според теб, трябва да препоръчам да ръководи разследването — местните или щатските?

— Нека бъдат местните. Те са по-навътре в нещата. Верлах е много добър.

— Аха. Бивш военен, после семеен лекар. Надежден е. — Можех да чуя политическите съображения да се боричкат в главата му. — Може би да предложим той да комуникира с пресата?

— За подробностите — да, но д-р Тимънс със сигурност ще иска…

— Тимънс е много хлъзгав. Политик е. За тази работа имаме нужда от истински лекар.

— Кажи на Верлах какво трябва да говори. Подготви го. Ще се справи много добре. — И, давайки си сметка колко кисело е гроздето за мен, добавих: — Нали знаеш, ние не сме особено добри в медийните изяви.

— Поне имаме опит. Да се надяваме, че ще избегнем прее… нето от Бока.

Октомври 2001-а беше един много полезен, макар и жесток урок за чиновниците от общественото здравеопазване. При нападението с антракс в офисите на полиграфическия комплекс „Американ Мидиа“ в Бока Ратон, при който почина шестдесет и три годишен фоторедактор, някои от действията им бяха на високо професионално ниво, а други бяха направо глупави. Най-съществените грешки бяха допуснати не в самото разследване — оценката за него беше като цяло положителна — а в начина, по който бе информирана публиката. Лекарите, епидемиолозите и другите академично мислещи хора не са най-подходящите за тази работа в моменти на напрежение. Науката има навика да се основава на факти, не на предположения, на данни, а не на догадки. А когато хората се разболяват един след друг, паникьосаната общественост иска да знае какво трябва да прави сега, незабавно.

Тази схватка на различните подходи се разигра непосредствено под светлината на телевизионните прожектори. Докторите и здравните чиновници не отговориха на въпросите на медиите. „Не разполагаме с достатъчно информация.“ „Не знаем.“ „Без коментар.“ Тези фрази станаха любими заклинания на нещастните копелета във Флорида. Междувременно служителите на „Америкън Мидиа“ продължиха нормалния работен процес още четири дена, преди здравните служби да разпоредят затварянето на комплекса. Според работниците и мнозина независими наблюдатели, фактът, че властите са оставили хората да работят в такава опасна обстановка е липса на професионализъм, граничещ с престъпна небрежност.

— ФБР иска да изпрати свои хора от Куонтико — каза Тим.

— Господи! Та ние дори не знаем дали това е биотерористична атака. Не прилича на атака, не се развива като атака…

— Не знаем как изглеждат тези атаки.

— Как да не знаем, Тим, по дяволите! Аз съм разговарял с тези хора — нямаме никакви писма или колети. Никъде не пише „Смърт на американския Сатана“ или „Смърт на Големия брат“. Никой не е поел отговорност за случващото се. Заразата е поразила умствено изостанали хора, не Том Брокоу^[1]. Ако искаш да всееш паника сред населението, удряш по популярните хора. Или поне по някой, с който обществото може да се идентифицира. А тук нещата са като при СПИН и хомосексуалистите. Много е лесно да си кажеш „Това си е тяхна работа“.

— Никой досега не е дал отлична оценка на терористите заради правилния им избор на цели.

— Глупости — казах. И наистина, това беше глупост, но Тим не изглеждаше да е на същото мнение. Продължих да настоявам: — Ако има нещо престъпно в цялата тази история, то е по-скоро това, че Рандъл Джеферсън е оставил хората да живеят в подобна кочина.

— Зная. Искам да задържа ФБР настрана. Наистина. Но с течение на времето става все по-трудно за мен и за шефа О’Донъл да ги удържаме. — Той се облегна назад в стола си.

Най-бързият и сигурен начин да убедим хората, че един проблем на общественото здравеопазване е причинен от терористи, щеше да бъде да въвлечем ФБР в разследването. Присъствието им щеше да е крещяща индикация за биотероризъм. Тим Ланкастър и шефът на отдела Пат О’Донъл съзнаваха това до мозъка на костите си.

— Вече са прикрепили към нас двама души от военните лаборатории по биологични оръжия във Форт Дитрих — добави Тим.

— Тука ли са вече?

— Не още. Ще пристигнат по някое време днес.

— Благодаря, че ме уведоми.

— И аз не съм в течение на всичко, което се случва тук, Нат.

— Супер. Знае ли Балтиморското обществено здравеопазване за момчетата от Дитрих?

— Няма начин да не знаят. Бен Тимънс ги е поискал. Моля се само да не се появят във вестниците. Цялата тази история заплашва да се превърне в една Е-на каша.

Трябва да кажа няколко думи за езика на Тим Ланкастър. Той не псува, не кълне и не ругае, но не заради религиозни убеждения, нито в резултат на изискано възпитание. Причината е твърдата забрана от страна на съпругата му, която не разрешава подобни думи да се произнасят в присъствие на четиригодишното им дете. Носят се слухове, че преди това Тим е бил способен да накара да се изчервят дори стари морски вълци. Но сега всичко е „пука ми“ и „да Е това или онова“. Добър пример, г-жо Ланкастър.

— Добре тогава, май ще е по-добре да се връщам там.

— Нат…

И точно в този момент, като по поръчка, на вратата се почука и в рамката й се показа физиономията на Верлах.

— Д-р Верлах — каза Тим, — д-р Маккормик току-що пееше дитирамби по ваш адрес.

— Надявам се, не е прекалил с хвалбите — отговори Верлах. — Не искам да ми съсипе репутацията. Не исках да ви прекъсвам, но Джеферсън е прибрал псетата си. Отваря вратите на всичките си приюти за инспекция.

— Какво се е променило? — попитах аз.

— Просветлени свише, предполагам. И страх от лоши отзиви в пресата. Нат, обадиха се и нашите юристи. Отхвърлили са обвинението за телесна повреда.

— Край на атаката с плъхове?

— Край на атаката с плъхове.

— Свобода — казах полу на шега и тръгнах към вратата.

— Къде отиваш? — попита Тим.

— Да работя, шефе. Както знаеш, имаме огнище на зараза.

— Почакай — каза той и замълча. В настаналата неудобна тишина Верлах стоеше в изчаквателна поза в рамката на вратата, а аз бях прав в средата на стаята. — Д-р Верлах, ще ни извините ли за момент?

Той кимна и затвори вратата. Тим ми направи жест да седна обратно на стола.

— Натаниъл, казах ти, че имаме на разположение двама души от щатския департамент по здравеопазване, които ще ни помагат. Не е необходимо ти да тичаш по приютите.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да седнеш и да ми напишеш подробен доклад днес след обяд.

— Мога да направя това…

— И искам да поработиш със Сонджит по изграждане на база данни за всички, с които ти и другите работници от здравеопазването сте имали контакт. Съставете схема на връзките помежду им, за да можем да стесним списъка си…

— Вече стеснихме списъка си.

— А когато пристигнат Бет и Анди, ще искам да ги въведеш в ситуацията.

— Бет и Анди? Защо ще идват тук?

— Защото аз съм ги извикал. Ще пристигнат утре сутринта.

— Не можеш да направиш това, Тим.

— Това е повишение, Нат. Допуснат си до висшия свят на администрацията. От теб искам да свършиш цялата работа по събирането и обработката на данни, а след това да направляваш работата на оперативните служители.

— Виж, Тим, ще бъда много по-полезен като теренен офицер…

— Не, ти виж, Нат. Дотук си свършил много добра работа…

— Остави ме тогава да продължа да върша добра работа.

— Искаш ли да изброя добрите ти дела? Набъркал си се в разправия с човек от местното общество. Накиснал си се в история с гризач, който е може би носител на патоген. Строшил си врата. Как е рамото ти, между другото?

— Имам нужда…

— Имаш нужда да влезеш в нормални релси, докторе. Не си от ФБР. Има причини както да се стремя да задържа онези юнаци в леговището им в Куонтико, така и да задържа теб тук, в този офис.

Шибаният Тим Ланкастър. Трябваше да го предвидя. Трябваше да усетя в началото, че съм се отървал прекалено леко. Че комплиментите са били само начин да ме подготви за големия шамар. И накрая, като ми каза да почакам, трябваше да се шмугна през вратата покрай Верлах и да се измъкна навън. Наместо това само казах патетично:

— Защо правиш това?

— Казах ти вече. Сонджит се е устроила в съседна кабинка. Иди я намери и започвайте.

 

 

Може би трябва да поговоря малко за ЦКПЗ, спецификата, екстрите, историята му и за задушаването на д-р Натаниъл Маккормик.

Центърът за заразни болести е създаден в края на четиридесетте години, пет-шест години преди създаването на Службата за епидемиологични изследвания, с цел да се пребори с разпространението на маларията в САЩ. И тогава, както и сега, сме били част от Службата за общественото здравеопазване, която от своя страна е била създадена от флота. И макар че тази служба се е отделила от флота преди десетилетия, ние все още имаме униформи — бяла парадна, синя парадна и работна с цвят каки, които много приличат на военните си двойници. Някои колеги си падат по униформите — бившият директор Сатчър редовно се перчеше с накичената си с медали и орденски лентички гордост, но аз не съм от тях. Не си падам по формалностите, нито по бодливите платове. Едно от преимуществата да бъда далеч от централния офис е, че не се налага толкова често да навличам неугледните доспехи.

ЦКПЗ се е променил много от създаването си досега. Като начало, името е било сменено на Център за контрол на заболявания; после, с присъединяването на други, името е сменено на „центрове“. „Превенцията“ е добавена през 92-а, за да подчертае разширените пълномощия. В края на миналото столетие имаше общо дванадесет центъра с бюджет близо шест милиарда долара. Но проклетите униформи оставаха, както и полувоенната йерархия. Аз имах офицерски чин, ако можете да си представите. Строгата военна структура ми лазеше по нервите. Макар и не толкова рестриктивна, като в майчицата флота, тя все още означаваше, че заповедта си е заповед. Колкото и да недоволствах пред Тим Ланкастър, че не искам да се заемам с канцеларска работа, той бе моят командир и, в края на краищата, думата му бе закон. Ако му хрумнеше да ми заповяда да направя двадесет лицеви опори, бих могъл да се увъртам десетина минути, но накрая щях с пухтене да се подчиня. Това създаваше проблеми за мнозина от нас в ЦКПЗ. Там бяха събрани доста много прогресивни, независими лекари и епидемиолози, които, ако обстоятелствата го наложеха, щяха да изпълняват заповеди като обикновени войници. Имах късмета да не ме командироват в Ирак, за разлика от някои приятели. Пет дни за подготовка и пътуваш за екзотичния Багдад.

Все пак, ЦКПЗ не беше армията и аз имах известна свобода на действие. Тим ще ме прощава, но вместо да намеря Сонджит и да започна работа, отидох в приемната и си изпросих цигара от един от охранителите. Пичът забеляза буквите „ДМ“ — доктор медикус — на служебната ми значка и подхвърли:

— Цигарите ще ви убият, докторе.

— Не гълтам дима — отвърнах лицемерно.

Следобедната жега беше около тридесет и пет градуса, а влажността над деветдесет процента. Отдалечих се от входа на сградата, който определено беше зона, забранена за пушене. Почти се надявах Тим Ланкастър да погледне от прозореца и да ме види. Това щеше да го докара до припадък.

Не беше никак приятно да стоя на напечения от слънцето бетон, но в никакъв случай не исках да се завра в климатизираната адска дупка, в която ме бяха изпратили и да помагам на Сонджит да хрупа числата, да пиша доклади или да администрирам каквото там се предполагаше, че трябва да администрирам.

Затова, след като изпуших докрай цигарата, си изпросих още една от шляещ се наоколо минувач. Той ми даде без да каже нито дума. Каква велика страна сме.

Покрай мен минаха двама души, мъж и жена във военни униформи. Предположих, че са нашите хора от Форт Дитрих. Хвърлиха ми коси погледи, в които се четеше: лице, което пуши пред сградата на общественото здравеопазване. Подозрителен. Да се отбележи.

Като че ли съм чумав.

Точно когато номер две ме подмина и вече бях се примирил с необходимостта да вляза вътре и отново да видя Тим Ланкастър, пейджърът ми завибрира.

— Господ да те убие, Тим — изръмжах. Никак не ми се искаше да му се обаждам, но вече бях изложил кариерата си на риск и не исках повече да си пробвам късмета. Погледнах номера. Не беше Тим.

Набрах номера и чух внушителен глас да произнася „Джон Майърс“.

— Тук е д-р Маккормик.

— О, да. Слушайте, докторе, имаме нещо, което може да ви заинтересува.

— Какво е то, детектив?

— Защо не дойдете в участъка?

— Искате да ме арестувате ли?

— Стига само да можех — засмя се той. — Не, причината е друга. Вземете със себе си и другия доктор.

— Хърб Верлах?

— Аха.

Помислих малко. Това, което трябваше да направя, бе да кажа на Верлах, че са се обадили ченгетата, а после да звънна на Тим. Д-р Ланкастър щеше да вземе решение дали да отида и аз. Но бях убеден, че зная какво решение щеше да вземе, и не бях съгласен с него. Затова, никакви обаждания на Тим. И нямаше нужда да забърквам Верлах и да го поставям в неудобно положение, обаждайки му се.

— Д-р Верлах не е в офиса — казах на Майърс. — Но аз ще дойда след няколко минути.

Обадих се на Сонджит и казах, че отивам да взема нещо за хапване, а тя да започва без мен.