Джошуа Спеноугъл
Изолатор (32)

Глава 31

Наех кола със спътникова навигационна система. Все пак, намирах се в Силиконовата долина, така че, след като съм в Рим…^[1] За свое оправдание си казах, че ситуацията е спешна и не мога да си позволя да пилея ценно време, лутайки се из града. Първия адрес, който запрограмирах в устройството, бе на Департамента по здравеопазване на окръг Санта Клара.

Бе ранен следобед, достатъчно ранен, за да избегна кошмара на вечерния трафик в района на залива, така че избрах да подкарам по магистрала 101 на юг към Сан Хосе. Това е една от кофти магистралите, голяма, грозна рана, прорязваща пейзажа, задръствана всяка сутрин и вечер от безброй коли. Тукашните пътища, както и куп други неща, никак не ми липсваха.

След около половин час пътуване подминах зелените пътни знаци, маркиращи отбивката за някогашния ми университет. През четирите години, прекарани тук, бях изминавал този маршрут безброй много пъти, прибирайки се обратно след вечеря или купон в Сан Франциско. Бях положил много усилия да изтрия от съзнанието си спомените за това място и сега с почуда установих колко са ми познати пътищата, хълмовете и малките градчета, накацали около магистралата като наниз мъниста. Но, по дяволите, откъде се бяха пръкнали големите кутии на супермаркетите, масивните постройки на офисите, безкрайното нашествие на икономическия подем, притиснал в клещи сто и първа?

Включих радиото и го настроих на вълните на някога любимата ми станция. Сега се казваше нещо от рода на La Música и от нея се лееше латино хип-хоп. Неприемливо за моя вкус. Превключих на местния канал на NPR^[2] и се почувствах остарял.

Сан Хосе. Женският глас на навигационната система ме поведе любезно вън от напечената от слънцето 101-ва магистрала по 280-а към също така напечените от слънцето градски улици. Въпреки всичките пари и популярност, които бе привлякъл през 90-те години, Сан Хосе оставаше в същността си един краварски град. Нивото на промишлена незаетост се колебаеше около 25-те процента, което придаваше на предградията призрачен и нерадостен изглед с накацалите навсякъде табелки „Дава се под наем“ и амебоподобните тълпи млади хора, шляещи се безцелно по тротоарите посред бял ден. Купонът окончателно бе свършил.

Паркирах в гараж срещу средно голямата сива постройка, приютила програмата за контрол и превенция на заболяванията на Департамента по обществено здравеопазване на окръг Санта Клара. Вътре ме посрещна изобилие от охранители, наподобяващо видеоигра. Намерих някакво подобие на рецепционист и го помолих да намери и извика във фоайето Брук Майкълс. Седнах на твърд пластмасов стол до стойка с брошури на общественото здравеопазване и се зачетох в листовка за брадавиците по гениталиите.

Точно когато брошурата започна истински да ме заинтересува, чух над себе си глас, произнасящ моето име.

— Д-р Маккормик. Не изглеждаш много преуморен, макар че няколко слънчеви бани няма да ти се отразят зле.

— Брук. — Вдигнах поглед към д-р Брук Майкълс, изправена в цялото великолепие на златистите си коси и бронзовия тен. — Ти също би трябвало да внимаваш със слънчевите бани. Предполага се, че служим за пример на обществото. Няма да е никак добре, ако опънеш петалата на тридесет години с някой меланом.

— На двайсет и девет — прошепна тя, докато си стискахме ръцете. После се обърна и тръгна към коридора зад бюрото на охраната.

Като се стараех да отклоня погледа си от великолепно оформения й задник, я последвах през двойната врата, която ни отведе към лабиринт от офиси. Бях забравил колко добре изглежда. Или само се опитвах да забравя. А тя бе все така приятно мускулеста, с фантастични устни, лазурни очи и убийствена стойка. Беше идеалният тип калифорнийско сърфинг момиче, макар че бе родена и израснала на две хиляди мили източно оттук.

Офисите бяха доста странни — дълги бели коридори с миниатюрни кабинети, разположени от двете им страни.

Попитах Брук:

— Какво е имало тук преди да се настанят твоите момчета?

— Клиника за лечение на болести, предавани по полов път. Нашите офиси са в бившата приемна.

Отбелязах си наум да внимавам къде сядам. Брук се обърна към мен, замятайки златните си коси.

— Тим Ланкастър ми обясни накратко защо идваш тук. Казах му, че с удоволствие ще направя нужните проверки и че не е необходимо да те разкарва, но той беше категоричен. — Тя изчака да дам някакво обяснение, но аз не възнамерявах да удовлетворя любопитството й. Все пак, Брук си беше Брук. — Защо те изпратиха чак тук? Щатските не се ли възпротивиха?

— Не.

— Но те имат служители на СЕИ в Бъркли и Лос Анджелис.

— Не искаха да ги притесняват. Освен това, Тим искаше тук да дойде някой, който добре познава обстановката там, на Изток.

— О, така ли? — каза неудовлетворено тя и временно изостави темата. Отвори вратата на малък, разхвърлян кабинет и ме покани вътре. — Това е моето царство.

Всички възможни повърхности бяха отрупани с медицински списания и папки. Все едно че бях в кабинета на Верлах в Балтимор. Какво е това, помислих си, което прави всички доктори от общественото здравеопазване толкова да си приличат?

— Извинявай за бъркотията — каза тя, докато опразваше един стол от натрупаните списания.

— Сигурен съм, че не отразява състоянието на мозъка ти — отвърнах.

— Мозъкът ми е организиран по-добре от библиотеката на Конгреса. Хаосът е само в кабинета и в личния ми живот.

— Съжалявам да го чуя.

— Няма нищо. Намирам се в състояние на абсолютна дзен хармония с бъркотията. — Тя седна зад бюрото си. — Е, разказвай какво става там?

Разказах й съкратена версия на събитията, изключваща, разбира се, всякакъв намек за негативна оценка на собственото ми участие.

— Изритали са те оттам, а?

Млъквай, Брук.

Трябва да отбележа, че тя бе в Атланта, по време на обучението ми преди година. Втора година служител на СЕИ работеше в централата на ЦКПЗ и водеше един от семинарите за новопостъпили. Обучението се провеждаше в нещо, подобно на военен лагер, пет изтощителни седмици под жаркото слънце на Джорджия. Между служителите на СЕИ често възникваха краткотрайни връзки и ние с д-р Майкълс прекарахме не един приятен миг заедно. За две седмици бяхме едно цяло, телом и духом. След това обаче тя прие едно назначение в Калифорния, поработи известно време в ЦКПЗ в Сан Франциско, след което се прехвърли в общественото здравеопазване на окръг Санта Клара. Формалното обяснение бе, че заминава при годеника си, който току-що бил получил назначение като младши преподавател в университета. Истинската причина най-вероятно беше желанието й да бъде колкото е възможно по-далеч от мен. Мога да напиша книга: Как да отблъскваме жените.

— Трябва да отида на мястото, Брук — казах, гледайки часовника си.

— Защо дойде тук тогава?

— Да ми видите физиономията. Да уведомя за пристигането си Здравния департамент. Присъствието ми тук създава ли някакви проблеми?

— Обадих се в щатския департамент в Бъркли. Казаха, че не им пука. После сведох новината и до тукашните момчета. Като чуха, че ще идваш, им се приповръща.

— Благодаря.

— Всичко е наред. — Тя мило ми се усмихна, съзнавайки добре, че е преминала чертата. — Всички сме много щастливи, че те виждаме тук. Тим звънна тук-там и ето, виж. — Тя ми подаде лист хартия. Беше паметна бележка, разширяваща пълномощията ми да разследвам последствията от случая в Балтимор. Състоеше се от точно три фрази.

— Радваме се, че си тук.

— Разбира се.

— Наистина, много се радвам, че те виждам.

Опитах се да прочета по лицето й дали казва истината, но изражението й бе непроницаемо. Да се захващам за работа, тогава. Отворих папките си и измъкнах адреса на Гладис Томас.

— Имам тук адреса на една жена, с която трябва да се свържа. Има основания да предположим, че работи в някаква щатска или общинска институция или приют.

— Мисля, че става дума за общежитие в предградията — каза Брук след като прочете адреса. — Доста добро, при това.

— Общежитие за умствено изостанали?

— Да, Натаниъл, за умствено изостанали.

— Исках само да съм сигурен. Как успя веднага да познаеш по адреса?

Тя се пресегна към рафтовете зад бюрото си и измъкна червена папка, преливаща от документи.

— Едно от задълженията ми тук бе да направя оценка на ефективността на програмите за обучение в приютите за бездомници, за умствено изостанали и други подобни. — Разтвори папката, прелисти няколко страници, измъкна лист хартия и ми го подаде. — Освен това, ако си спомняш, имам фотографска памет.

— Аз нямам фотографска памет, така че не си спомням. — Държах в ръцете си дълъг ксерографиран формуляр с попълнени на ръка множество редове. Адресът, който най-накрая открих, съвпадаше с дадения ми от Джон Майърс. „Санта Ана сървисиз“.

— Чудесно, Брук. Благодаря ти. — Записах си телефонния номер и името на приюта. Върнах й листа и станах на крака.

— Защо първо не се обадиш по телефона?

— Защото предпочитам да се появя без предупреждение. Да ги сваря със смъкнати гащи. Напоследък това се оказа по-правилната тактика.

— Умствено изостаналите? Същият си, Натаниъл, все така преследващ лесната плячка.

— И успявам да я стигна. В Атланта. — Точка за мен и остроумния отговор.

— Бъди мил. Тогава бях самотна и притеснена. Със замъглено от влагата съзнание.

— Така беше. Е, като открия нещо, ще ти се обадя. Благодаря ти.

— Идвам с теб.

— Не си длъжна.

— Знам, че не съм. Ще ми бъде приятно.

Въздъхнах.

— Брук, моля те, извади ми разрешително за паркиране.